кръв на червени браздулици. Раната, изглежда, се бе отворила отново въпреки превръзката. Токай-ихто бе отстъпил назад до стената на шатрата и се облягаше с протегнатата си ръка към един от тънките смърчови подпорни стволове. Очите му гледаха над врага и погледът му сякаш се губеше някъде в далечината.
— Не — повтори след това той с нечовешко спокойствие.
Ноздрите на озверения янки трепереха. Яростният му гняв се наслаждаваше на мъката на мъжа, който не желаеше да му се подчини.
— Хари! — каза той приглушено след дълго мълчание, през време на което Шеф дьо Лу чуваше ударите на собственото си сърце. — Хари, радвам се, дето можах да видя, че и твоето самообладание си има граници. За първи път през живота си видях това, макар че ние с тебе се познавахме в продължение на десет години. Ти пребледня, приятелю мой, и кръвта ти те издава. Аз не съм толкова нетърпелив, колкото ти; мога да чакам. Тази нощ, още една нощ, много нощи. Ще се наложи да се въоръжиш с търпение за тези нощи; те сигурно ще ти доставят същото удоволствие, както колът на мъчението, на който с такава радост би видял завързан своя стар приятел Червената лисица. Но какво да се прави? Аз ще се погрижа, драги мой, твоите бойци да научат, че ти искаш да ги лишиш от триста бойни пушки, които вече са тук — служейки на собствения си превзет инат. Но това са си твои грижи и аз виждам, че ти сам си ги създаваш!
Токай-ихто пусна тънкия подпорен ствол, за да не личи, че има нужда от опора. Наведе се, вдигна бизоновата кожа и я прехвърли отново през рамото си, за да прикрие раната. После пристъпи към огнището. Двамата врагове стояха съвсем близо един срещу друг, очи в очи. Токай-ихто мълчеше.
Червената лисица дишаше задъхано.
— Хари, ти все още не ме познаваш достатъчно. Аз очистих твоя старец, това е вярно, и сега ти казвам, че ще унищожа и теб, ако не ми се подчиниш. Златото трябва да бъде мое… мое ще бъде златото!
— Не! — прекъсна го джуджето с писклив глас. — То е мое, куче такова…
Червената лисица ритна силно с крак Маймунката. Джуджето извика от болка и се присви. После настъпи тишина.
— Така, от този се освободихме засега. Сега, Хари, въпросът се решава между нас двамата. Но аз не желая да преговарям повече с теб, ясно ли ти е? Ти проигра тази възможност. Навярно си въобразяваш, че аз съм някой глупав бял мъж, който не знае вашите обичаи и когото можеш лесно да надхитриш. Но не се мами. Аз знам също като теб, че един боен вожд на дакота не може да върши каквото той си иска и че по такъв важен въпрос като подобна голяма сделка с оръжие трябва да се вземе решение от събранието на старейшините. Твоето „не“ няма стойност, Токай-ихто. Много по-важен глас от теб имат Хавандшита, старият заклинател, и събранието на старейшините. Ти си син на предател, те са те приели по милост отново в собственото ти племе и ти си длъжен да се подчиниш, когато ти заповяда събранието на твоите хора. Ако не свикаш това събрание още утре, аз ще се погрижа то да бъде свикано. Ще пречупим твоя инат и те ще решат, че ти си длъжен да ми дадеш своето злато за оръжието!
Когато чу тази заплаха, Шеф дьо Лу си спомни за Шонка, който бе наблюдавал по време на гощавката вожда с безкрайна омраза. Възможно е Ред Фокс да има успех! Делаварът потрепера от възбуда.
— Щом искаш утре да се съвещаваш, легни сега да спиш — отвърна Токай-ихто. Само един леко трептящ тон в гласа му издаде онова, което ставаше в душата му. — Цялата шатра тук е на твое разположение.
Токай-ихто подсвирна на кучето си и излезе бавно от своята типи. Никой не знаеше какво смята да прави. Червената лисица го проследи недоверчиво с поглед, после обиколи няколко пъти в кръг огнището, подритна неподвижния Монито и изпсува под носа си. Явно изобщо не бе забелязал досега Шеф дьо Лу.
— Проклет младок — мърмореше под носа си той, — сега ще тръгне да обикаля селото и ще се опитва да насъска всички срещу мен. Не биваше да му издавам най-силния си коз. Да знаех коя е шатрата на Шонка… — Ред Фокс въздъхна облекчено, когато произнесе това име. — Шонка ще ми помогне по-нататък. Оня старец, магьосникът, в душата си също не може да понася тоя Токай-ихто… да, сигурно ще успея. На превземките на Хари трябва най-после да се сложи край! Аз го хванах в примка, здраво съм го вкопчил в нея. Ще прескоча сега отсреща до моите хора, той не може да ми забрани това.
Там е постовият, от когото ще науча коя шатра обитава Шонка… А оттам — при заклинателя! С тристата армейски пушки и няколко ракети, с които той ще може да прави на червенокожите своите фокуси, старецът ми е в кърпа вързан. При него ще успея…
Червената лисица се отправи към изхода на шатрата, когато чергилото се отметна и вътре влезе атлетическата фигура на Къдрокосия Чала.
— Фред Кларк? — попита усмихнат Хитрия.
— Да. Предполагам, че това вече се е разчуло сред вас — отвърна раздразнено Червената лисица и изтри потта от челото си. — Какво търсиш тук? Нали си на пост при оръжията в голямата шатра? Тъкмо се канех да дойда при теб.
— По-добре ще бъде да поговорим тук. — Хитрия Бобър седна.
Червената лисица го наблюдаваше изпитателно и също седна край огнището.
— Е, казвай тогава…
— Ти си ни донесъл много хубаво оръжие. Затова дойдох да те предупредя като брат.
— Токай-ихто обикаля навред и насъсква хората срещу мен, така ли?
— Да. Но това не е опасно за теб, защото ти е обещано, че можеш да си вървиш свободно оттук. Нещо друго има… Бива ли дългите ножове да разберат, че ти си ни донесъл оръжие?
— По дяволите, що за въпрос е пък това?! Нищо не бива да знаят те, съвсем нищо, и ако вие изобщо искате да получите пак нещо от мен, ще трябва да си държите езиците!
— Ние ще мълчим. Но ти можеш ли да разчиташ и на Шеф дьо Лу… Искам да кажа, на вашия съгледвач Тобиас?
— Откъде-накъде го споменаваш пък него? Той нали е в Блек Хилс?
— Той е тук в бивака.
— Къде е?
— Тук, в нашия бивак.
— Трижди проклет да е! Знае ли този негодник…?
— Още нищо не знае. Идва при мен и искаше да ме разпита. Но аз не те издадох.
Шеф дьо Лу слушаше под завивката с изострен интерес онова, което разказваха за него. Бобъра беше умен. Червената лисица бе подпрял ръце на кръста си.
— Виж какво ще ти кажа аз… впрочем ти как се казваш?
— Чапа. На вашия език това означава „Бобъра“.
— Та, искам да ти кажа нещо… Дяволска работа е това! Този гаден подмазвач, това червено псе, този Тобиас… аз сам му издействувах тази задача… той се подчини и пристигнал тук! Щом се върна отново в станцията, ще се погрижа той да си получи боя, и то здравата да го опухат, все ще се намери за какво. Значи разпитва те, а?
— Да.
Червената лисица ритна ядно с крак.
— Всичко се провали, цялата сделка… Как бих могъл да накарам Токай-ихто да омекне по-бързо… няма да стане тая работа толкова лесно… трябва да се махам оттук, моментално да изчезна, преди още Тобиас да е научил нещо повече… но нима така, без никакво заплащане? Триста дяволи, най-хубавата сделка, която изобщо е сключвана някога, да пропадне така за нищо и никакво…
Бобъра се усмихваше любезно и съчувствено.
Червената лисица пребледня, яростната възбуда от последния час премина във временно отчаяние. После необузданиятЩ гняв отново го овладя. Той сграби подредените край него долари и започна да ги хвърля безсмислено към стените на шатрата.
— Триста дяволи да го вземат! Но този Тобиас, тоя подмазвач, той ще ми плати за това! — И Червената лисица изтича навън от шатрата.
Шеф дьо Лу слушаше с долепено до пода ухо. Не мина много време и той долови ударите на копитата на препускащ кон.
Гостът делавар отметна завивката си.
— Добре направи всичко! — каза той одобрително на Чапа. — Той си отиде.
