Четансапа повдигна малко една кожена завивка от земята и опипваше прерийната пръст с ръка.
— Да купуват земя? — попита той с недоумение. — И хора да купуват? — Той поклати глава.
— Така е — поде разказа си Шеф дьо Лу отново. — В блокхаусите край Ниобрара има един млад ездач със светли като кукуруз коси. Той не може да заплати на могъщите бели мъже, които притежават злато, земята, върху която неговият баща сее жито, и затова е трябвало да напусне своята земя и да продава себе си. Той стреля върху дакота затова, защото се е продал на дългите ножове, а не защото ви мрази.
— Това не е хубаво, не, лошо е — отсъди Четансапа. — Ето я земята. Тя принадлежи на всички.
— Но белите мъже не могат да използуват заедно земята, както ние сме правили винаги — каза Токай- ихто. — Те ограбват не само дакота, а се грабят и помежду си.
— Нима червените мъже ходят всички заедно на лов за бизони? — намеси се Шеф дьо Лу. — Дакота заедно — да, но тежко и горко, ако бизоните преминат границата на ловните райони на пани или на сиксикау.
Бобъра сякаш се замисли дълбоко и прекара ръка през къдравата си коса.
— Излиза, че уачичун са по-умни от нас. Защото те умеят да използуват златото, а ние имаме злато, пък не можем да направим нищо с него. Защо водим война заради нашите ловни райони? Да дадем злато на уачичун за земята и да си живеем в мир!
Токай-ихто изгледа продължително и мрачно своя къдрокос приятел.
— Значи Чала би разделил златото на Матотаупа с Пако Басерико?
— Защо разделил? — попита Къдрокосия.
— За да можеш да го вадиш от земята с разрешението на великия баща във Вашингтон заедно с Басерико.
— Не… не, не, с Маймунката и с Червената лисица аз не мога да се съюзявам и не мога нищо да деля с тях, защото те гледат само да лъжат другите. Но аз ти признавам, вожде мой, че ще мисля още дълго време по този въпрос. Нима великият баща във Вашингтон ще разреши на дакота да притежават толкова земя, за колкото ще му дадат злато?
— Не — поясни гостът от племето делавари, — той няма да ви го разреши, макар че според своите закони е длъжен да го стори. Той ще постъпи съвсем другояче. Ще заграби златото и ще прогони дакота от тяхната прерия. Така той ще има и двете, а дакота няма да имат нищо. Те ще трябва да отидат в някой резерват и да бъдат благодарни на великия баща, ако не ги остави да умрат от глад. Сам Токай-ихто би могъл да си закупи от уачичун парче земя, също и семе и добитък; ти сам също би могъл, Чапа, но не и племето на дакота, не всички вие заедно… и не предвождани от собствените ви вождове.
— Тогава пушката и бойната секира ще решат дали големият разбойник във Вашингтон ще може да постъпи с племената на дакота така, както е постъпил с племето делавари.
МЛАДИЯТ ВОЖД
Два пъти се бе сменявал месецът, откакто контрабандната сделка с оръжие на Маймунката бе приключила така изненадващо. Междувременно Шеф дьо Лу бе оздравял и бе поел обратния път към форта. В дрехите си той носеше писмото със съобщението, че Токай-ихто ще дойде в станцията с блокхаусите и ще преговаря с полковник Джекмън.
Водите на Конския поток тихо бързаха към голямата река Северен плат. В ракитака по брега чуруликаха птици. Риби скачаха и се стрелкаха през водата. Някъде по средата на течението на потока, в отворения на юг завой, все още се издигаха шатрите, принадлежащи на семействата на Мечата орда. Поради топлото пролетно слънце кожените стени на почти всички типи бяха отметнати нагоре, така че вътрешността на шатрите бе открита за всички погледи.
В шатрата на младия боен вожд край огнището седеше само Унчида; тя бе отпуснала ръце в скута си, а мъдрите й очи гледаха над заобикалящите я неща, някъде надалеч, в една страна, в която не всеки поглед можеше да проникне.
Който искаше да намери Уинона, трябваше да излезе от бивака и да тръгне нагоре по течението на потока, до онова място, където той се разширяваше малко и от двете му страни растяха по-гъст храсталак и малки дървета. Това бе мястото, където се къпеха жените и девойките. Ала за този ден виковете и веселите крясъци на плувкините вече бяха заглъхнали и изчезнали, тъй като работата в бивака бе започнала веднага след изгрев слънце.
Уинона стоеше сама на брега, прикрит към селото от листата на храстите. Девойката бе облякла най- красивата си дреха от бяла бизонова кожа, която падаше на богати гънки от раменете й надолу; черната й коса — захваната само с една превръзка на челото — стигаше чак до подгъва на роклята й. Уинона стоеше съвсем изправена, с отпуснати ръце, с леко вдигната глава, сякаш очаква някого. Погледът й се сливаше със самотната родна прерия.
От храсталака край брега излезе Токай-ихто. Никакъв шум не бе издал неговото присъствие или идване. Той се спря пред сестра си и двамата се погледнаха безмълвно. Уинона направи леко движение, по-точно нещо подобно на опит да се вкопчи здраво в брат си и да не го пусне да върви, но ръцете й веднага отново се вдървиха, преди още да ги бе повдигнала.
— Харка! — каза тя.
Девойката се видя отново като малко момиченце, а брат си като момче. Още тогава никой не бе могъл да се равнява с него; той най-сигурно улучваше целта със стрела, той бе най-смелият в състезанията по съгледвачество и главно — всепризнатият главатар на момчешката орда, за гордост на баща си Матотаупа. Уинона присви за миг очи, когато си спомни за годините, които бяха последвали по-късно. Но синът на презрения се беше върнал; вече две лета брат й бе отново нейна опора и закрила и се грижеше за прехраната на тяхната шатра. Той бе признат за боен вожд! Уинона погледна големите красиви орлови пера, които украсяваха главата му. Тя сама бе ушила за брат си дрехата от лосова кожа, която бе избродирала богато със синьо и червено. От кожената кания на колана се подаваше издяланата като глава на птица дръжка на камата на вожда.
Токай-ихто не каза нищо. Чертите на лицето му не се помръднаха, само очите му светнаха с много по- нежен блясък, отколкото някога външен човек бе виждал в тях. И на него явно му беше трудно да се раздели този път със сестра си. Лаят на Охитика върна брата и сестрата към действителността. Вълчото куче дотича с големи скокове при своя господар, който се извъртя, без да каже нито дума, и тръгна.
Вождът отиде до конското стадо, което пасеше недалеч от същото място, пазено от няколко момчета. Сред конете имаше не по-малко от дванадесетина млади и здрави животни, които ласото на вожда бе заловило през последните две години. Върху гърба на кулестия мустанг беше кацнал един дрозд, шешока, и пееше нежно в утринта; цяло ято негови черноперести братчета и сестричета подскачаха из тревата подир конете и кълвяха храна… Жребецът вдигна глава и вдъхна въздух с издутите си ноздри; после се разигра наперено и скочи към своя господар, докато черният дрозд побърза да отлети.
Вождът поздрави своя най-добър мустанг и изчака да се приближат още двама бойци, двама възрастни мъже, които щяха да го съпроводят и да участвуват в преговорите като негови помощници. Щом те се появиха, Токай-ихто яхна своя жребец и след като и двамата възрастни бойци и Бобъра се качиха на своите мустанги, четиримата се отправиха на път.
Отдясно и отляво тичаха момчета, а неколцина млади мъже на коне показваха ездаческото си майсторство. Хапеда и неговият приятел Часке се бяха научили да се пъхат под корема на галопиращ кон, държейки се там само за прекараната през холката на животното връв от животински косми, и сега се гордееха, че можаха да изпълнят безупречно два пъти този труден номер пред очите на вожда. От двамата главатари на Младите кучета се очакваше особено старание.
Когато малката група ездачи напусна близката околност на бивака, момчетата и младежите изостанаха назад. Токай-ихто водеше своите трима спътници, без да става нужда да се замисля. Всяко възвишение на почвата, всяка малка локвичка, всеки храст, дори всяко снопче трева тук наоколо му бяха познати.
Едва когато слънцето започна да преваля, мъжете спряха за почивка и се настаниха да нощуват. Когато вождът, който е поел дежурството за през втората част на нощта, се събуди, той разбра по разположението на звездите, че вече е един часът след полунощ. Стана и се промъкна горе при Къдрокосия Чапа, който лежеше по корем върху едно закръглено възвишение и наблюдаваше оттам долината на река Плат.
— Смяна! — рече вождът на боеца, който не се помръдна от мястото си.
