Хитрият момък кимна.
— Но сега той ще те мрази.
Шеф дьо Лу направи кратко пренебрежително движение.
— Аз дори ще се радвам, когато белите мъже започнат да ме измъчват, защото знам за какво ще изтърпя побоя.
— Добре. Сега ще трябва да доведа другите. Ти няма защо да се криеш повече. — Чапа се приближи към Басерико. — Я виж ти — заяви той, — Маймунката отново е отворил очи. Това е добре. Ще продължим пазарлъка с него.
Къдрокосия Чапа излезе от шатрата, но не се забави дълго. Само след няколко минути се върна заедно с двамата брадати контрабандисти. Двамата мъже, облечени в кожени якета, единият по-възрастен, другият по-млад, приличаха на истински прерийни ездачи. Лицата им сякаш бяха от щавена кожа, обгорели от слънце и вятър, якетата им бяха стари и кърпени, но цевите на пушките им блестяха като огледало.
— Ето — подхвана Чапа, — говорете с Басерико. Ей го тук. Двамата брадати мъже тръгнаха към Басерико.
— Я ни кажи ти още веднъж — подкани по-възрастният Маймунката, — да, кажи ни сега още веднъж колко искаше да ни заплатиш, а след това ще ни кажеш колко ти самият ще спечелиш от тази сделка. И недей да лъжеш, вампир такъв, защото ние вече знаем всичко.
Басерико гледаше втренчено двамата мъже. — Мръсни кучета — изграчи той. — По десет долара на човек, така ви казах, ако сделката се уреди. Ама не може да се уреди. Затова нищо няма да ви дам… нищо, нищо, разбойници такива и мързеливци!
— Ти няма нужда нищо да ни даваш, малка маймуно, ти! — извикаха мъжете вбесени. — Каквото искаме да получим, ще си го вземем сами. — И те започнаха да събират разпръснатите доларови монети.
Басерико скочи на крака и вдигна стиснати юмруци.
— Не пипайте парите, измамници такива! Ще ви счупя вратовете!
По-младият от двамата контрабандисти пристъпи към Маймунката.
— Дръж си устата, Монито, или ще ти счупим врата! Сега сме в прерията… а тук ние сме господари, не ти! Запомни това! Оръжието е наше и ние се спазарихме с този червенокож или негър, или какъвто е там… така или иначе, той е свестен мъж и ни предупреди. А сега се пъхни отново под завивката и си дръж муцуната или лошо ти се пише!
— Предателство — закрещя Басерико, — убийство! Изнудване! Помощ!… — Ала никой не го чу, никой не дойде, никой не му помогна.
— Действително ще бъде по-добре да мълчиш — посъветва го хитрият Чапа. — Огледай се в тази шатра. Ей там лежи Тобиас. Ако не си държиш устата, той ще те издаде и ще те обесят, щом се върнеш в града…
Чертите на лицето на Басерико се разкривиха.
— Само че и тия двамата… — изпъшка той, — тия двамата също; тия разбойници, тия изнудвачи!
— Не, тях не — разсмяха се двамата брадати мъже, — нас двамата не, защото ние въобще нямаме намерение да се връщаме в града, а ще останем в прерията, дето никой няма да ни търси. Но ти, драги мой… ти явно нямаш никакво желание да останеш тук, ти ще трябва да се върнеш и ще отидеш на бесилката, ако продължаваш да ни дразниш…
Басерико рухна. Ръцете му се вдървиха, той се закашля и плю. После главата му увисна на гърдите. С един последен, изпълнен с алчност и омраза поглед очите му се изцъклиха. Сърцето му отказа да работи повече.
Бобъра покри мъртвеца с една завивка.
Двамата контрабандисти почти не погледнаха към тялото, чийто опитен в това отношение дух дълго ги бе мамил и използувал.
Те събраха монетите по пода и след това излязоха заедно с Чапа, за да си разделят парите със своите другари в съвещателната шатра.
Когато този път се върна в шатрата на вожда, Чапа си пое дълбоко дъх. Отвън се чуваше отекващият галоп на цяла група ездачи.
— Ометоха се — докладва Хитрия Бобър на госта делавар, — а оръжието им и катърите останаха тук. Ние победихме.
Той седна край огнището и си запали лулата. Когато вождът се върна в своята шатра, той седна най- напред мълчаливо срещу Бобъра.
— Ти поиска от мен — заговори той след известно време и гласът му все още звучеше прегракнало — да ти дам право да действуваш, както ти сметнеш за добре. Докладвай ми сега: какво направи и как се случи всичко? Защо всички тези мъже си тръгнаха и оставиха оръжието тук? Къдрокосия Чапа заговори:
— Аз купих оръжието, купих го с парите на Токай-ихто — рече той, — напълно честна сделка. Аз не съм виновен, че тези мъже бързаха толкова много и оставиха тук някоя и друга монета — той посочи към две купчинки долари, които бе измъкнал измежду завивките на пода. — Нека Токай-ихто си ги прибере.
— Задръж ги ти, Бобъре, ти допринесе голяма полза на своето племе.
— Че за какво са ми на мене тези пари? Аз не ги искам. По-добре ще бъде Токай-ихто да ми подари едно парче най-нежно бизонско месо от гърдите, за да се подсиля за битката с духа, който се е вселил у майката на моята майка и който иска да ме принуди да ям в моята шатра съвсем стар бизон.
— Ще получиш цял млад бизон! — По лицето на Токай-ихто премина бегла усмивка.
Повикаха Уинона и Унчида. Четансапа също дойде. И дълго още, след като другите шатри бяха потънали вече в сън, във вождовата типи разговорът край огнището продължаваше.
— Ти видя тук разликата между дакота и уачичун — поде разговор с госта от племето делавари Токай- ихто. — Къдрокосия Чапа не иска да вземе златото, което аз искам да му подаря. А един бял човек излага на опасност живота си цели тринадесет години, и по-дълго дори, за да го спечели.
— Питам се защо му е? — възкликна Четансапа, макар че никой не се бе обърнал към него. — Какво правят уачичун с това злато? Никога досега не съм могъл да си обясня това.
— Разменят с него — обясни гостът делавар, — разменят с него всичко, което не могат да правят от него.
— Особена тайна е това.
— Така е. Но Четансапа трябвала си припомни, че по-рано нашите бойци разменяха срещу миди. Те също не струваха нищо.
— Прав си. Но аз чух сега, че някои уачичун трупали с хиляди и хиляди златни зърна, за да ги притежават… А на нито един дакота не му е минавало през ум да напълни шатрата си догоре с миди.
— Белите хора имат да разменят много повече неща от нас и затова се нуждаят от повече злато, отколкото ние имаме нужда от миди — намеси се делаварският гост. — Ние имаме само шатри, те имат къщи… ние ядем месо, те ядат месо и риба, и захар, и мляко, и брашно, и подправки, и какво ли не още… ние имаме по една дреха на гърба си, а те носят най-малко по три дрехи наведнъж… ние имаме едно огнище, което ни топли, вари месото и осветява нашите типи, докато белите мъже ползуват за това три различни вида огън. Аз бих могъл да ти говоря дни и нощи, за да ти разкажа за всичко, което притежават белите мъже, и за всичко, което притежават, те си разменят стоки помежду си.
Четансапа разтърси глава.
— Много странно племе са тия уачичун. Аз все още не мога да си обясня за какво му е толкова много злато на един човек. И той, и жените му имат нужда да се нахранят, да се облекат и да живеят някъде — и толкоз.
— Не е така — намеси се Токай-ихто, — и това е именно истинската загадка на златото за уачичун. Който има злато, може не само да яде и да живее, а може да си купи земя, много, земя. Може също така да си купи и мъже, жени и деца, или да ги наеме, ако те нямат земя, за да му работят. Който има злато сред белите мъже, той не само живее добре, но е и вожд над другите. Такива ги видях аз уачичун през изтеклите лета край строежа на Юниън Пасифик — едните властвуват, а другите им служат, и тези, които трябваше да служат и да се подчиняват, ми обясниха това.
— Да, така е — потвърди Чапа. — И моят баща ми го е разказвал. Него го беше купил един бял човек за злато. Той беше принуден да работи от сутрин до вечер на полето, което принадлежеше на белия човек, и много често го биеха.
