и към сестрите на своята покойна майка, както и към собствената си по-голяма сестра. Живият й и понякога разсеян и лесно възбудим характер, който й бе донесъл името Светкавичен облак, напоследък бе започнал да се изглажда; от това умното й личице бе станало по-хубавко, а черните й очи блестяха с нова светлина. Щастието, че може да пее заедно с Уинона и Унчида всяка заран, я бе обладало изцяло и всички останали часове на деня бяха за девойката само време за размисли над онова, което и даваха възможност да преживее всяка сутрин. Да пее за Светкавичен облак бе много повече от възможност да изрази радостта, мъката или копнежа си, за нея пеенето беше тайнство и свещенодействие.
Пет дни след прерийния пожар една сутрин жените на хълма видяха група ездачи на изток. Те ги бяха забелязали по-рано от младежите, които бяха на съгледвачески пост. Ездачите яздеха в дълга редица, около петнадесет души. Яздеха галоп. Чуваше се глухият ритмичен тропот на удрящите копита. Скоро и Светкавичен облак разбра, че това бяха мъже от Мечата орда, които се завръщаха в бивака, предвождани от Къдрокосия Чапа.
Уинона и Унчида прекъснаха песента си и Светкавичен облак млъкна заедно с тях. Унчида се обърна назад и даде по този начин знак да се връщат към селото във вождовата шатра. Светкавичен облак разбра. Бобъра щеше да дойде в шатрата на Токай-ихто и да разкаже там онова, което щеше да съобщи най-напред на заклинателя и на члена на съвета Стария гарван. Унчида и Уинона не показваха никакво нетърпение. Нетърпението не би отговаряло на нравите и на оформения от тези нрави характер на двете жени. Светкавичен облак усещаше скритата трептяща възбуда на бабата и на сестрата на вожда, ала и тя самата не каза нито дума. Трите жени щяха да изчакат мълчаливо, докато разберат какви новини носи Бобъра за Токай-ихто.
Къдрокосия Чапа минаваше за чичо на Светкавичен облак и девойката щеше да го види в тяхната шатра и можеше да се опита да научи нещо от него. Но сега й се стори непоносимо да чуе някаква новина за Токай-ихто преди или без Уинона.
Жените седнаха. Уинона разпали огъня в огнището.
Не мина повече от половин час и Къдрокосия Чапа се пъхна през отвора на шатрата и седна край огъня. Унчида и Уинона се приближиха, докато Светкавичен облак остана скромно в дъното на шатрата. Всички срещнаха погледите си. Къдрокосия Чапа бе потъмнил още повече отслабналото си тъмнокожо лице с пепел.
— Той е мъртъв. — Това бяха първите му думи. Каза го без заобикалки.
Жените мълчаха, Светкавичен облак не се помръдваше.
— Ние искахме да го освободим — продължи боецът и на девойчето му се струваше, сякаш думите пристигат някъде отдалеч и като недействителни. Тя не искаше да ги чуе и все пак ги чуваше. — Нашият вожд Токай-ихто бе успял да раздели на две оковите си и да дойде до бойницата в избата. Аз вече бях хванал окованите му ръце, за да му помогна да излезе. — Бобъра вдигна ръце, затвори ги и отново ги отвори, сякаш можеше още веднъж да хване ръцете на своя вожд и приятел от детинство и бе принуден отново да ги пусне. — Когато Червената лисица ме нападна, той изпрати в същото време двама мъже в избата, за да убият и Токай-ихто. Те пребиха нашия вожд с палките си. Така ми каза Томъс, който избяга заедно със своя брат Тео и с русия Адамс още през същата нощ. — Къдрокосия Чапа млъкна. Най-после довърши тихо разказа си: — Петима от нашите бойци паднаха.
— Къде е трупът на сина на моя син? — попита Унчида. Гласът й беше спокоен, но Светкавичен облак видя как клепките и устните на майката на някогашния вожд на Мечата орда трепнаха при тези думи.
— Томъс ми съобщи, че дългите ножове щели да заровят трупа на Токай-ихто.
Докато произнасяше тези думи, Къдрокосия Чапа разтвори една кърпа, която бе донесъл. Отвътре се видя короната от орлови пера на Токай-ихто.
— Това — каза боецът — е единственото нещо, което можах да ви донеса от Токай-ихто. Червената лисица бе откраднал орловите пера, когато задържал нашия вожд. Този убиец и предател искал да продаде короната от орлови пера на Джекмън, но онзи не искал да му заплати достатъчно и така Червената лисица запазил плячката си. В бъркотията след битката Тобиас от племето делавари намерил орловата корона сред нещата на Червената лисица и му я задигнал. Дал я на Томъс, а той пък я даде на мен. Оръжията на Токай-ихто обаче останаха в ръцете на Лисицата или на Джекмън.
Уинона пое короната от орлови пера и прекара внимателно ръка върху дългите красиви пера. — Това са перата на един орел, който моят брат много добре познаваше — заговори тя. — А това е украшението, което той сложи върху главата си, когато го избраха за наш боен вожд.
Тя се изправи, за да прибере короната от орлови пера. Но не можа да изпълни намерението си. Спокойствието й се срина изведнъж, както се поваля дърво, върху чийто клонак се е нахвърлила буря с унищожителна сила. Ръцете й потрепераха и изпуснаха короната от орлови пера. Уинона падна на земята и извика високо. Този вик едва наподобяваше човешки глас; проточен, същински вълчи вой, той прониза шатрата и Светкавичен облак имаше чувството, сякаш този вопъл разкъса нещо и у нея самата. Уинона започна да се въргаля по пода в гърчове, които вече не се подчиняваха на волята й. После започна да удря челото си в пода, ноктите й се забиха в собствената й плът. Викът й премина в думи:
— Това не е вярно!
Унчида се изправи и тръгна олюляваща се към девойката.
В този миг Уинона седна рязко и се подпря на ръцете си. Очите й бяха широко отворени, втренчени от ужас, ала същевременно пълни с огън, който искаше да изскочи от тях. Може би това бе началото на някаква лудост. Унчида остана мълчаливо край девойката. Не смееше да я дакосне или да я заговори.
Уинона се изправи на крака. Пое отново короната от орлови пера и я прибра, без да бърза, но с някаква странна и след случилото се — ужасяваща бързина и сръчност. След това тя пристъпи към огнището. Чала се бе изправил. Девойката застана пред него. Погледна го и той целият потрепера. Ала издържа на погледа й.
Сестрата на вожда заговори спокойно, сякаш говореше с чужд глас:
— Ето какво направихте вие, бойците от племето на дакота-оглала! — заговори тя. — Вие избрахте моя брат Токай-ихто за свой боен вожд и му възложихте да се бие и да ви води в боя! Той се биеше и ви водеше добре. Когато опасността стана голяма и битката щеше да бъде жестока, вие го отпратихте. Принудихте го с ясно съзнание да отиде в капана, Тикнахте моя брат в ръцете на убиеца на моя баща. Вие знаехте какво вършите. Вие пожертвувахте моя брат и той ви се подчини, и сам се пожертвува, защото обидата, че е син на предател, все още продължаваше да го следва. Сега вие казвате, че Токай-ихто е мъртъв, и слагате ръце в скутовете, вместо да грабнете оръжията. Аз обаче не ви вярвам и ви казвам, че Токай-ихто ще се върне отново. Аз ще чакам, докато моят брат сам ми заговори — било мъртъв или жив.
Чапа изслуша думите й мълчаливо.
— Уинона… — промълви той.
Светкавичен облак се изплаши, че в Уинона е влязъл някакъв дух. Добър ли беше той, или лош?
Унчида докосна тихо Чапа за рамото. Боецът извърна лице към майката на Матотаупа.
— Чапа… този Томъс видя ли моя син Токай-ихто мъртъв?
— Томъс слезе след боя в избата и е видял нашия вожд да лежи в собствената си кръв — отвърна Чапа съвсем тихо и Светкавичен облак все повече се страхуваше за Уинона, коя то — замлъкнала — сега стоеше със стъклени очи и слушаше.
Унчида отпусна ръката си и сведе клепачи.
— Ти не си виновен, Чапа.
Навън отекнаха погребалните вопли за петимата бойци, които бяха излезли заедно с Чапа и не се бяха върнали повече. Унчида излезе пред шатрата, за да подхване оплакваческата песен за Токай-ихто, сина на нейния син. Чапа потърси още веднъж погледа на Уинона, но напразно и излезе тихо навън. Коленичи пред входа на шатрата до Унчида и запя с висок, силен и буен глас старите думи, които неговата собствена майка бе научила в далечната им родина Африка, преди белите мъже да я грабнат и да я отвлекат като робиня през голямата вода. Светкавичен облак познаваше тази песен.
Уинона също излезе от шатрата, а Светкавичен облак я следваше като сянка. Сестрата на вожда мина покрай Унчида и Чапа и излезе вън от бивака на онова възвишение, където бе очаквала ден след ден завръщането на своя брат. Там тя запя тихо, както бе пяла всяка сутрин преди. Мислите й бушуваха объркани, но тя нямаше да се откаже от своята песен, докато Токай-ихто не дойдеше и не й заговореше… жив… или мъртъв.
