своите бойни. Въоръжени с всичкото си оръжие, мъжете се събраха около своя предводител и се подредиха един след друг откъм източната страна на бивака, за да предпазят жените и децата. Изглеждаха добре въоръжени: всеки имаше бойна пушка. Но дори и жените и децата знаеха, че няма муниции и че бойците можеха да използуват само стрелите и лъковете си за стрелба. Бяха по-малко от тридесетина мъже, застанали на пост пред разположилите се на временен лагер жени и деца.
Ето че противниковата група се появи. Всички видяха при-ближаващата се колона. Сто и петдесет ездачи вървяха в тръс всеки държеше пушка й те всички сигурно имаха достатъчно патрони.
В този миг и за Светкавичен облак беше ясно, че една битка сега можеше да завърши само със смърт или с подчинение.
Ако мъжете бяха сами, те можеха да се разпръснат и да напад-нат превишаващата ги по брой военна група от умело избрани прикрития, дори може би да ги изплашат и да ги принудят да се оттеглят. Бивака на жените и децата обаче те не можеха да запазят с подобна тактика. Трябваше да посрещнат гърди в гърди врага.
Противниковата група се приближи бързо и хората вече можеха да разпознават отделните ездачи по облеклото и фигурите.
Войниците спряха. Един ездач върху червена кобила, благородно добиче, се отдели от групата и подкара коня си към бойците от Мечата орда под закрилата на белия парламентьорски флаг. Ездачът носеше голяма широкопола шапка. Светкавичен облак веднага забеляза срасналите му с бузите уши. Тя бе виждала вече този човек веднъж и сега веднага го позна. Беше Червената лисица, убиецът. Девойката потрепера от безсилна омраза.
— Добро утро, господа! Дойде вече часът! — заговори ездачът на езика на дакота, примесен с английски думи. — Вашите главни вождове се разбягаха. Всички дакотски банди вече са на път към резерватите. Така че вдигайте шатрите и тръгвайте към резервата! Оттеглянето започва веднага. Ще чакаме двадесет минути. Дотогава трябва да бъдете готови или ще стреляме!
Един по-възрастен боец от Мечата орда със забодени в косите на тила му орлови пера подкара коня си малко напред и отговори от името на всички:
— Червена лисицо! Моето име е Стария гарван! Аз съм видял досега много лета и зими и много червени и също така и много бели мъже. Ние не можем да проверим истинността на вашите думи. Вашето искане е несправедливо. Елате при нас в съвещателната шатра! Там ще се договорим накъде и кога ще потеглят нашите хора с шатрите си.
— Вие можете да си приказвате колкото искате и докогато си искате! — изкрещя в отговор Червената лисица. — Аз обаче ви заявявам: две минути от времето, което ви дадох, вече изтекоха! След осемнадесет минути ние започваме да стреляме, ако хората ви още не са потеглили заедно с шатрите!
Стария гарван се разяри. Но трябваше да разбере, че стои пред безжалостни врагове.
— След осемнадесет минути! — изкрещя Червената лисица. — Можете да запазите оръжието си, можете да запазите и децата си! Ние нямаме намерение да ви отнемаме нищо! Но трябва да тръгвате! По- бързо вървете в резервата! След седемнадесет минути — или ще стреляме и ще ви превърнем в купчина трупове!
Стария гарван, Четансапа и Къдрокосия Чапа извърнаха лица един към друг и се посъветваха само с поглед.
— Ще отидем в резервата — съобщи след това Къдрокосия Чапа на началника на неприятеля. За всички беше ясно, че той би предпочел да стреля, ала не биваше. — Нашите жени и деца яздиха цял ден. Утре, щом се развидели, ще тръгнем отново.
— След шестнадесет минути тръгвате или ще бъдете избити! — нахвърли се Червената лисица върху него. — Проклет негър! Ние ще накараме и теб, и тия червени свине да се размърдате!
Къдрокосия Чапа преглътна обидата. Четансапа също не се замисли повече. Бе взето мълчаливо решение да се подчинят в този отчаян миг, следователно трябваше да го сторят веднага. Четансапа даде знак на жените и децата да вдигнат отново шатрите и да приберат покъщнината.
Изморени, гладни и огорчени, жените и децата се подчиниха. Керванът се образува наново.
Светкавичен облак стоеше върху своя катър в редицата. Гледаше право напред. Отдясно и отляво яздеха неприятелските ездачи, които съпровождаха кервана. Тя не искаше да вижда враговете, на които беше длъжна да се подчинява. Затова държеше главата си неподвижна, изправена и гледаше право напред. Пред нея Уинона яздеше бяла кобила на петна.
Жените и мъжете, както и децата от Мечата орда бяха мълчаливи през целия нощен път. От редиците на драгуните и на прерийните ездачи обаче се чуваха викове и ругатни. Никой освен Чапа не разбираше какво говорят чуждите мъже и къдрокосият боец не превеждаше обидните думи.
Късно след полунощ белите войници, съпровождащи кервана, дадоха почивка. Може би и те самите се бяха изморили и прегладнели. Индианците спряха и слязоха от конете. Но не ядоха нищо. След един час пътуването продължи.
Когато започна да се развиделява, преселниците достигнаха заедно със своя вражески конвой долното течение на Конския поток, който се вливаше в Северен Плат. Цялата сутрин и през целия ден конвоят не даде никаква почивка. Едва на другата вечер разрешиха на изнурените хора и животни да спрат. По заповед на Четансапа жените и децата се събраха в тесен кръг и легнаха по четирима-петима заедно да спят под една завивка от бизонова кожа. Мъжете насядаха около жените и децата.
Светкавичен облак се вмъкна под завивката до Уинона и Унчида. До тях Хапеда лежеше до своята майка Монгшонгша, която бе носила своето кърмаче в носилка на гърба си и сега го взе да суче. Часке трябваше да отиде при Хиацинта, жената на Шонка. Всички деца изпитваха силен глад, но дажбите, които Четансапа раздаде, бяха съвсем оскъдни. Момчетата и момичетата заспаха със силно биещи сърца.
Призори продължиха пътя си.
Денят превали. Мустангите душеха тревата и искаха да пасат, но никой не се смиляваше и не им даваше почивка. Светкавичен облак не разбираше нито дума от онова, което го-вореха сърдито дългите ножове. Ала тя мразеше грубия тон, с който те произнасяха думите. Червената лисица единствен можеше да говори на езика на дакота. Когато слънцето отново се скри, той приближи своя кон до бялата кобила на петна, която яздеше Уинона.
— Красива сестро на моя велик враг Токай-ихто! — рече той с престорен глас. — Виж как те познах! Та ние се срещахме с теб във вашата шатра. Ти си хубаво момиче, макар че си малко занесена и потънала в мисли! Ти би трябвало да носиш други дрехи. Тогава ще можеш да се покажеш и сред белите мъже в градовете. Привлякла си вниманието на капитан Роуч. Какво ще кажеш? Не щеш ли да се откажеш най- после от този кучешки живот сред прерията?
Уинона мълчеше.
— Също като брат си! — подигра я Червената лисица. — Искам да те осведомя по-точно, защото все пак открай време сьм имал вземане-даване с вашето семейство. Вие ще стигнете с вашите шатри в лошите земи, в пустошта на северозапад от Бялата река. Ужасна местност! Агент на вашия резерват ще бъде о.з. майор Джоунс, а аз съм неговата дясна ръка. Действително ние сме избрали за вас, индианците, една хубавичка скалиста песъчлива местност, където ще можете да живеете занапред. Там ще имате достатъчно време да си помислите. Ще ви отпускаме по малко добитък и по малко консерви. Впрочем ще можете да си мечтаете за старите времена и за великите дела на Токай-ихто, който си лежи, добре погребан, в нашето мазе. При това не забравяйте моето име! Нещо ми се струвате твърде многобройни; това няма да е добре за снабдяването. Една част от дакотските дечурлига ще постъпят веднага в училищния пансион. Мисля, че можем да изпратим и вашите там. За да не ги възпитавате неправилно и за да могат най-после те да научат нещо и да престанат да гладуват. Лека нощ! Пожелавам приятна почивка.
Светкавичен облак чу всичко и потрепера от страх. Ще ги отмъкнат от шатрите им? Да я отделят от Уинона, от Унчида, от Къдрокосия Чапа, може би и от Часке и Хапеда? Да стане пленница на белите мъже за много лета и зими занапред?
Когато нощта настъпи и тя лежеше до Уинона под завивката от бизонова кожа, Светкавичен облак попита тихо:
— Уинона, не трябва ли всички наши бойци да разберат, че милаханска искат да откраднат нас, децата? Аз никога няма да отида с тези разбойници!
— Червената лисица говори достатъчно високо. Нашите бойци вече знаят всичко — отвърна Уинона и на
