бяхме предприемали, тогава пленникът щеше да бъде още жив и аз можех да остана тук. Сега трябва да се махам. Те ме търсят.
— Аз ги чух да викат. Искат да ви окачат на бесилото.
— Никого няма да обесят, нали успяха да ликвидират него! Останете си със здраве, госпожице Кейт.
— Къде отивате? Къде можете да се скриете?
— Америка е голяма. Жалко е само, дето все трябва да се местя от място на място. Нямам си късмет и това е.
— Но имате добро и храбро сърце, Адамс.
— Ще отнеса със себе си тези ваши думи.
— Не ме забравяйте съвсем.
— Вие също нямате късмет, но все пак сте по-добре от мен, Кейт. Да можех да ви взема със себе си…
— Баща ми се нуждае още от мен.
— Но нали мога да ви се обадя някога?
— Направете го, Адамс. Ще се радвам.
— И ако не мога да поговоря още веднъж с Томъс и Тео, кажете им и те двамата да изчезнат оттук колкото може по-бързо. При Роуч за тях няма да има живот занапред. Той знае, че те са ми приятели и че често се застъпваха за пленения дакота.
— Ще ги предупредя и двамата. Няма да ми бъде трудно. Адамс се ослуша.
— Пътят изглежда чист. Ще се опитам да се промъкна през портата или може би да се прехвърля през нея, докатоТео е още на пост там, а Тобиас горе на кулата… — И той излезе.
Кейт остана седнала върху леглото на баща си, вслушваше се в дишането му и сложи ръцете си една в друга. Много неща трябваше да премисли сама.
Докато се сбогуваха, тя призна сама пред себе си, че обича Адамс. Той й беше още чужд в много отношения, този грубо, почти жестоко грубо възпитан фермерски син, който, изглежда, не мечтаеше за нищо друго, освен да обработва земята си. Но той бе спечелил чувствата и мислите на девойката. Изглежда, момъкът бе противоположност на всичко онова, което тя се бе научила да мрази. Не беше прекалено честолюбив, не беше фалшив, не беше страхливец. Разумен човек е Адамс. Понякога й се бе струвал прекалено трезв и пресметлив, но ето че сега младият човек бе рискувал живота си, за да помогне на друг човек, на един индианец, само защото бяха постъпили несправедливо с него. Това беше сериозно решение от нейна страна и същевременно достойно за нейния стар баща, когото тя обичаше. Като мислеше сега за Адамс, тя вложи в своите мисли цялото доверие, което все още бе способна да изпитва като млад човек.
Щеше да чака, докато някой ден Адамс й изпрати желаното съобщение.
Навън беше все така тихо. Младият прериен ездач явно бе успял да избяга.
УИНОНА
Прерийният пожар, чийто мирис бе стигнал чак до затворения в избата на блокхауса пленник, бе нападнал изсъхналата земя далеч на запад. Вече тринадесет години огънят не бе бушувал така опустошително над обраслата с трева степ.
Край шатрите до Конския поток стоеше Светкавичен облак с празен мях за вода в ръка. Тя гледаше над прерията на запад от бивака. Обраслите с твърда трева поляни бяха обгорени, докъдето поглед стигаше. Далеч на югозапад хоризонтът все още аленееше сред пламъците и се чернееше от дима. Натам се разпростираше насрещният огън, който хората от Мечата орда бяха запалили, за да отнемат въздуха на приближаващия се към тях огън и да го загасят, преди той да се е прехвърлил през реката и да достигне бивака. Силният северен вятър, който бе разнасял огъня, продължаваше да вее и като завърташе във въздуха пясък и пепел, ги запращаше в очите и в косите на дакотската девойка и оттам над голата степна земя в подножието на Скалистите планини.
Светкавичен облак видя как букна огънят и в горите на предпланините. Беше навлязъл от прерията сред дърветата. Там никой не можеше да спре пламъците.
Девойката тръгна с меха в ръка на изток по завоя на Конския поток. През летните седмици потокът се бе превърнал във вада и Светкавичен облак трябваше да повърви доста, докато намери едно място с достатъчно вода в коритото. След като напълни кожения мях догоре, тя го повлече към шатрите. По обгорелите поля наоколо все още се валяха изгорели или подпалени полуовъглени животни, птици, антилопи, бизони и мустанги, настигнати от пламъците в отчаяния си бяг или налетели в насрещния огън. Много от жените бяха излезли, за да приберат годните за храна остатъци от месото на обгорелите животни. Светкавичен облак видя сред жените и своята по-възрастна сестра Меден цветец, която също погледна към момичето с меха за вода.
— Много добре си сторила, Светкавичен облак! — възкликна тя. — Напълнила си меха догоре, както се полага!
— Аз нося водата на Уинона и на Унчида — отвърна Светкавичен облак и не погледна повече слисаното лице на Меден цветец.
Девойчето мина край стадото мустанги и когато стигна до шатрата на вожда, влезе вътре. Кожената типи беше празна. В огнището имаше пепел и малко жарава. Светкавичен облак остави на пода пълния мях и излезе отново от шатрата и от бивака. Вече се разденваше. Сега, при първите утринни лъчи, отблясъците на огъня на юг и на запад се виждаха още по-ясно и макар че далечното море от пламъци не можеше вече да залее и бивака с шатрите, червените отблясъци навяваха страх и ужас.
Меден цветец се спря нерешително. Тя знаеше къде може да намери Уинона и Унчида и много й се искаше да отиде и да остане при тях, но се срамуваше. Струваше й се прекалено дръзко за момиче като нея да покаже колко много обича Уинона и как сърдечно споделя мъката на сестрата на вожда и на баба му. Най-сетне обаче желанието й да се присъедини към двете жени надви стеснителния й срам и тя забърза отново в източна посока, навътре в прерията, много по-надалеч, отколкото бе се отдалечила, за да търси вода.
Тя чу сред утринната тишина песен и забеляза на едно възвишение двете жени, които търсеше. Сърцето й заби силно. Бавно, сякаш прекрачва някакво свещено тайнствено място, тя се изкачи по лекия склон и се присъедини към Уинона и Унчида. Загледа се заедно с тях на изток. Ивици сенки от силен внезапен дъжд се спускаха от небето до земята и лъчите на утринното слънце не можеха да ги пробият. Там някъде в далечината, зад дъжда и облаците, се намираше онзи форт, където Токай-ихто беше пленен. Уинона и Унчида пееха тихи песни на мъка и тъга и думите и гласовете им станаха по-силни от тъжните вопли и сега вече изразяваха ярост и възмущение. Двете жени се страхуваха за вожда, но същевременно се и надяваха, че той скоро ще бъде освободен. Не само Бобъра и мъжете, които бяха тръгнали заедно с него, бяха готови да се бият за своя вожд. Големи групи дакота, предвождани от Татанка-йотанка и от Тасунка-витко, бяха разбили и унищожили дългите ножове, поведени от генерал Къстър в дакотските прерии на север. Скоро, така се надяваха жените, белите нападатели отново щяха да бъдат прогонени от прерията, това последно убежище на свободните дакота.
Светкавичен облак присъедини своя ясен гласец към песента на двете жени.
Когато изтекоха първите два утринни часа, жените отново се върнаха в осиротялата вождова типи. Светкавичен облак стигна заедно с тях колебливо чак до входа. Когато не се осмели да влезе заедно с тях, Уинона прехвърли ръка през раменете на момичето и го въведе вътре. Като видя пълния мях с вода, Уинона погледна мило Светкавичен облак и сега вече девойчето можеше да си потърси някакво ръкоделие във вождовата шатра.
Сърцето и мислите на Светкавичен облак бяха пълни с мъка и с очакване, ала същевременно и с твърдата решимост и нова надежда, които съвместната песен бе събудила у нея.
Сега Светкавичен облак излизаше всяка заран преди работа на онзи хълм, където Уинона и Унчида пееха, вперили поглед на изток, откъдето очакваха Къдрокосия Чала и неговите бойци да се завърнат заедно с освободения вожд. Девойчето се бе привързало плахо и същевременно силно към няколко години по- възрастната от него сестра на вожда. Светкавичен облак беше винаги тиха, усърдна и послушна към баба си
