разпореждане на президента и вие ще се подчините… или сте бунтари и престъпници! И аз ще се отнеса към вас като към престъпници.
— Как да разбирам тези думи?
— Или ще подпишеш… или си мой пленник!
Вождът не отвърна нищо на Джекмън. Очите му се насочиха към Смит.
Белокосият човек се изправи и пристъпи към долната тясна страна на масата пред Кларк и другите двама прерийни ездачи, които бяха стояли на това място, така че те трябваше да отстъпят няколко крачки назад.
— Полковник Джекмън, моля да ми разрешите да се намеся в разговора. Поканата, която вождовете на дакота са получили, носи и моя подпис. С това писмо ние каним вож-довете да дойдат тук при нас на разговор с изричното уверение, че те могат да дойдат свободно при нас и да си отидат свободно, когато пожелаят. В писмото не бяха упоменати никакви условия и уговорки.
— Майор Смит, не съм ви питал за вашето мнение! — Джекмън беше силно раздразнен. — Изобщо нямам никаква нужда от вашите по-нататъшни обяснения! — Полковникът отново се обърна към Токай- ихто. — Е, какво става? Реши ли да ме помолиш за извинение и да подпишеш?
— Аз няма да подпиша! Моите бойци и аз напускаме форта.
— Засега вие сте арестувани! Предайте си оръжието!
При тези думи заплашителните дула на двадесет револвера и пистолета вече се бяха насочили към индианците. Тримата дакота не се помръднаха.
— Полковник Джекмън! — извика Смит. — Упълномощен ли сте да действувате така?
— Точно така, упълномощен съм!
— Полковник Джекмън, аз дадох дума като човек и като офицер, че тук ние ще действуваме честно и справедливо макар да преговаряме с мръсни индианци. Моля ви да обмислите още веднъж какво говорите! Става въпрос за честта на нашата нация!
— За интересите на нашата нация!… Мълчете, майор Смит!
— Няма да мълча! — Майорът извади сабята си и я хвърли в краката на полковника. — Ето ви… щом искате да ми докажете, че ние сме подлеци и предатели…
Джекмън избухна в смях.
— Добре ми давате сабята си, майоре! И без това щях да бъда принуден да ви дам под съд. Вие оставихте веднъж този дакота да избяга в знак на благодарност, задето той нападна нашия ешелон с муниции. Лейтенант Роуч даде вече своите показания. Майоре… вие сте арестуван.
Офицерът падна назад върху мястото си, раменете му се свиха напред и той покри лицето си с две ръце.
Роуч искаше да добави нещо. Обаче младият дакота го погледна с такъв поглед, който накара дори безсъвестния кариерист да млъкне.
Без да кажат нито дума повече, индианците започнаха да оставят оръжието си върху голямата маса. Токай-ихто остави пръв своята пушка напреко върху картата с черните линии; после извади револвера от колана си и накрая и камата. Скри погледа си от другите и ръцете му не се подвоумиха нито за миг. Джекмън го следеше внимателно и враждебно. Сега воднистосините му очи се заковаха с нескрито любопитство върху дръжката на камата.
— Култов нож, украсен с прастара резба — рече той. — Северозападна култура! Откъде ще е попаднал този предмет в ръцете на един дакота?
Той кимна на своите хора, които се приближиха към индианците с белезници и ремъци. Червената лисица си достави удоволствието той именно да постави оковите на Токай-ихто.
В този миг настана някакво раздвижване.
Майор Смит се изправи с мъка и излезе още веднъж напред. През зигзагообразните вени на слепоочията му — пулсираше кръвта.
— Полковник Джекмън — заговори задъхано той, — стига с тази престъпна игра! Виждам, че вие искахте да заплашите вождовете със сила, за да ги принудите да подпишат. Оставете ме да вярвам, че това е била целта ви. Играта не сполучи, вождовете не се подчиниха. Затова престанете най-после и се върнете към сериозните свободни преговори.
Джекмън пусна камата на Токай-ихто, с която си бе играл досега, да падне шумно върху масата.
— Майор Смит! Моля ви да не говорите повече за тези неща; то не е полезно и За здравето ви. Освен това никак няма да ви бъде от полза по време на предстоящото следствие срещу вас да се знае, че още веднъж се застъпвате за един, дакота. Случаят е напълно приключен.
— Докато съм жив, няма да понеса такова нещо! Това е хлапашка лудория! — Потикнат още веднъж от възбудата си, офицерът пристъпи към Червената лисица, който тъкмо затваряше оковите на ръцете на Токай-ихто. — Остави! — Той сграби здраво за ръката прерийния ездач.
Ред Фокс пусна ръцете на дакота и удари силно с юмрук Смит в гърдите. Майорът се олюля.
— Куче! Ти ми… — Устните му посиняха, очите му се изцъклиха и той се повали на земята.
Присъствуващите офицери скочиха, подхванаха го и го положиха на пода.
— Уотсън! — извика някой от тях.
Един прериен ездач напусна помещението, за да доведе фелдшера.
През това време Червената лисица пристъпи отново към вожда и му постави окови и на краката. Двамата възрастни дакота вече бяха овързани; на тях им бяха оставили краката свободни. Сега ги отведоха. Те погледнаха за последен път своя вожд в очите.
Токай-ихто остана в кабинета на майора. Помещението се изпразни. Освен Червената лисица остана само още един прериен ездач. Той се наведе и вдигна част от пода, която се оказа капак. Червената лисица сграби вожда и го повлече към мястото; пред очите на индианеца се разкри мрачна дупка. Червената лисица вдигна завързания човек и го хвърли долу.
Подземното помещение беше доста дълбоко. Токай-ихто падна на твърдо върху сух прашен пръстен под. Той веднага се изправи в седнало положение и се огледа. Избата, в която беше паднал, беше голяма. През една тясна пролука, която гледаше към двора, проникваше малко светлинка. Към нея се прибавяше и снопът светлина, който се спускаше през капака на пода на стаята на коменданта. Младият дакота погледна нагоре.
— Стълбата! — чу той да вика някой горе и разбра, че външната врата се отвори и един ездач с тежки ботуши изтрополи навън.
Но Червената лисица явно нямаше търпение да чака онзи да се върне; той скочи в избата. Прах се вдигна под краката и се понесе на тъмни облачета към коленете му.
— Ето те най-после! — каза той, сграби пленника за ръката и го изтегли към източната дълга стена на помещението.
От една дебела греда, от каквито бе скована стената, висеше верига с желязна халка. Червената лисица прехвърли стегнато веригата около тялото на младия дакота и я захвана с катинар; между стената и пленника остана място колкото бе дължината на веригата — един метър. Червенокосият провери още веднъж най-точно белезниците и кожените каиши на краката. Явно реши, че всичко е наред.
Токай-ихто се надяваше, че врагът му ще си върви. Но той остана. Стоеше широко разкрачен пред него.
— Добре, Хари — рече той след дълго мълчание. — Значи това е краят. — Той посочи с палец към отвора на стената. — Като погледнеш нагоре, ще видиш част от новата постройка, от къщата, искам да кажа, която сега стои на мястото на онази, която си бе издигнал Беззъбия Бен. Там пукна твоят старец. Можеш да намериш утеха в това, че и ти ще умреш на същото място.
Токай-ихто гледаше безмълвно пред себе си.
— Ти си твърда глава. Камък с рога е едно от многото ти имена и ти го заслужаваш — продължи Червената лисица своя монолог. — Аз премислих и няма да ти правя повече ненужни предложения, драги Хари. Но когато се разхождам горе на слънце, ще ми бъде приятно да си мисля, че ти гниеш тук долу в мрака. Това ще продължи дни и седмици, и месеци, и ако не те обесят като „избягал съгледвач, бунтар и убиец из засада“, ще продължи и години.
Червената лисица направи пауза и зачака. Младият дакота, който външно изглеждаше спокоен и равнодушен, вътрешно потрепера от студ при тези думи на своя враг. Очите му бяха огледали вече
