— Да, разбира се. Та ние не искаме да ви отнемем живота. Ти си човек с големи възможности. Тук ние те опознахме… Наистина колосално е това, което се разказва за теб. Колосална работа! Да вдигнеш целия форт във въздуха!… Ясно е, че в твое лице ние имаме партньор в преговорите, с когото трябва да се отнасяме сериозно. Макар ти да си съвсем млад човек. Твоите хора явно имат достатъчно доверие в теб… докъде в същност се простират твоите пълномощия? — Джекмън зададе последния си въпрос бързо и зачака отговора напрегнато.
— До там, до където те са описани в говорещия документ на нашето събрание на старейшините. Моите уши са определени да изслушат предложенията на дългите ножове, а моят език трябва да ги повтори пред вождовете и старейшините на дакота.
— Аха, тъй значи. Следователно ти съвсем не си упълномощен да подпишеш или да откажеш от името на всички племена на дакота?
— Не.
— О-о, в такъв случай преди малко ние щяхме излишно да отклоним преговорите в друга посока. Тогава действително няма никакъв смисъл да разискваме въпроса докрай. Аз трябва… трябва наистина да заявя, че, меко казано, е израз на неуважение да ми се изпрати парламентьор без пълни права… в същност вашите хора там как си представят един полковник?!
— Като предводител на дългите ножове, който по нареждане на своя велик баща и на своите старейшини покани тук, във форта, Татанка-йотанка и Токай-ихто. Белите мъже ме повикаха. Но ако моето лице не им харесва, аз ще си вървя. — Индианецът говореше с такъв спокоен, пренебрежителен тон, че на Джекмън му стана неприятно.
— Няма защо отново да си кръстосваме шпагите; веднъж на ден е достатъчно. Повикахме те затова, защото твоята слава и твоето влияние сред дакота изглеждат извънредно големи. Ние смятаме, че ти имаш качества да станеш един втори Понтиак. Според мен направо е неблагоразумно да не се дадат пълни пълномощия на човек като теб. От наша страни ние сме склонни да подпишем окончателно споразумението с теб. Ти поне си вожд на Мечата орда, нали?
— Боен вожд на Синовете на Великата мечка.
— Добре, сега ние сме във война, следователно ти си вождът. От името на Мечата орда ти все пак можеш да говориш, нали?
— Заедно с тези двама възрастни членове на нашия съвет, които ти виждаш до мен, аз съм упълномощен да изслушам вашите предложения.
— Много добре. Това е все пак начин да стигнем донякъде. Преди малко ти съвсем ясно спомена, че не държиш да останеш непременно в определени ловни райони, а си готов да направиш отстъпка? Сега вие живеете край Хорс Крик и наоколо. Не бихте ли живели край Уайт Ривър13?
— Там други дакотски племена са издигнали своите шатри.
— Може да е така. Но това теб не те засяга. Ти сам каза, че не можеш да решаваш заради тях. Така че да говорим за Мечата орда. Вие бихте могли например тук… тук, виждаш ли… и ние ще плащаме лично на тебе висока заплата…
— Знае ли полковник Джекмън, че обижда сега Токай-ихто, или не го знае? Полковник Джекмън би трябвало да накара своя скаут Фред Кларк да му обясни дали Токай-ихто се нуждае от вашите заплати.
Полковникът погледна смутено и малко недоволно към споменатия, докато устните на младия дакота се разкривиха в лека подигравка, когато видя как Фред Кларк отправи към своя враг унищожителен поглед. Червената лисица явно се страхуваше, че Токай-ихто може да заговори за забранената сделка с оръжието. Но дакотският вожд не каза нищо повече и Джекмън заговори отново.
— Аха, отказваш? Изглежда, ти си от най-финия сорт тютюн, така да се каже. Искаш обаче да осигуриш на своите бойци няколко тлъсти ливади, нали? Това не е под достойнството ти.
— За кои бойци?
— За тия от Мечата орда, нали за тях говорим, ако все още не си ги забравил. Колко души сте вие на брой? Приблизително тридесет-четиридесет? Стотина до сто и петдесет души заедно с жените и децата, така ли?
— Полковник Джекмън, изглежда, вече ни е преброил.
— Повече не можете да бъдете. Шепа хора! Те много лесно могат да се настанят добре! Избери си на картата което място желаеш! Тук, между нашите черни линии, има не само лоша земя, а и няколко парчета доста хубава, на която може да се живее.
— Аз не съм упълномощен да решавам сам за себе си и за Синовете на Великата мечка.
— Упълномощен! Упълномощен! Тук не става въпрос за юридически разпри, а за факти! Цяла редица дакотски вождове вече сключиха поотделно договори с нас…
— С кого?
— Не лично с мен, но аз мога да ти покажа техните подпи — си, ако това те интересува?
— Да.
Джекмън отвори една папка, която бе седяла досега на пейката до него, и извади няколко листа от там.
— Моля! — Той ги подаде на Токай-ихто. — Тотемите на всевъзможните твои колеги, които не умеят да пишат, сигурно са ти познати?
Индианецът пое листовете и ги изчете един по един. Преведе тихо на своите двама съветници какво пишеше върху тях. Джекмън не беше преувеличил. Половин дузина подписи вече бяха сложени под договори за продажба на дакотска земя, сред тях бе и подписът на един главен вожд за отстъпване на един грамаден район.
Полковникът се смееше тържествуващо.
— Убеди ли се, вожде Токай-ихто? Както виждаш, работата се урежда с пълна пара. Ти ще трябва бързо да се споразумееш с нас, ако не искаш съвсем да изгубиш. Да говорим съвсем открито като мъж с мъж. Вашата кауза е изгубена. Вие приличате на удавници: всеки от вас трябва да търси начин да се хване за някоя сламка. Решавай бързо! Аз имам подготвен такъв договор и за теб.
Младият дакота гледаше все още втренчено листовете с подписите.
— Тези мъже са пили бренди, когато са подписвали. — И той разкъса листовете, преди още някой да може да му попречи, и захвърли парчетата хартия на масата.
Джекмън скочи.
— Червено псе! Как дръзна!
— Да осуетя едно предателство!
— Какво означава предателство! Тези достойни за уважение мъже сключиха с нас редовни договори. Това, което ти извърши сега, е повече от безсрамие, това е открито бунтарство и аз ще те накажа според нашите закони като предводител на размирици.
— Ние се намираме в земята на дакота и белите мъже не могат да ни съдят — отвърна вождът, без да показва никакво безпокойство. — Договорите, които разкъсах, също не бяха редовни. Предателите, които са ги подписали, според нашите обичаи не са упълномощени да сключват подобни договори без съгласието на нашия общ съвет. Ако полковник Джекмън е човек с чест, той би се отнесъл презрително към подобен начин на действие.
— Мери си думите, червенокожи! — Лицето на Джекмън почервеня като рак. — Ето договора, който ви посочва вашите вечни резервати и издръжката ви. Дръж си устата и изрисувай своя тотем отдолу! Подписвай веднага!
— Няма да подпиша! Погледни твоята карта! Само лоши райони от нашата обширна земя, суха, безводна, неплодородна прерия, това искате да оставите вие за нас. Да се ловуват бизони беше тежка работа. Ние сме готови да научим далеч по-леката работа на белите, но като свободни мъже на плодородна земя. Няма да отидем в един обор, в който искате да ни държите затворени и да ни храните като домашни зайчета, за да ни изтикате отново оттам в някой още по-малък и още по-лош обор. „Вечните времена“ на белите мъже са ни познати. Те не продължават повече от няколко години. Аз не съм упълномощен да подпиша и няма да действувам против решението на съвета на моето племе. Аз казах, хау! Джекмън бе свил дясната си ръка в юмрук и цял трепереше.
— Ти не желаеш да подпишеш, че ще се пренесете в определените за вас резервати?! Това е
