Вождът разглеж-даше незабележимо своя партньор в преговорите. Полковникът беше среден на ръст и с къс врат; чертите на лицето му говореха за средна интелигентност и незадоволено честолюбие. Свитите устни му придаваха сърдит вид. Очите му шареха с не съвсем овладяно спокойствие наоколо, край тримата дакота, към доста отдалечената входна врата. Токай-ихто чу шум. Вратата се отвори и в празното помещение влязоха обути в тежки обувки мъже; около половината от тях минаха край междинната стена. Бяха все прерийни ездачи; нямаха шапки на главите си, така че всеки можеше да види русите, кестенявите и черните им коси. Някои от тях бяха пуснали косите си чак до раменете като индианци. В коланите им бяха затъкнати обичайните оръжия — кама и револвер. Броят им непрекъснато растеше. Токай-ихто можа да преброи освен видените по шума общо четиринадесет души, когато влезе и последният. Той затръшна вратата зад гърба си и я заключи. Мина с дълги крачки непосредствено до долния край на масата. Ръцете му бяха едри, силни като цялото му тяло.
Той хвърли един поглед към тримата дакота, преди да снижи поглед, и направи бавно знак с ръка на двама от влезлите мъже да застанат на места, по-удобни за евентуално нападение върху индианските парламентьори.
Токай-ихто веднага бе познал своя смъртен враг.
Джекмън кимна на Червената лисица, безпокойството му сякаш бе изчезнало.
— Радвам се — обърна се той към Токай-ихто, — че вождовете на дакота пристигнаха навреме в уговорения час. Аз съм приготвил всички материали за преговорите и се надявам, че скоро ще стигнем до съгласие. Можем ли да започваме веднага?
Токай-ихто кимна утвърдително с глава.
Джекмън пое някакъв подпечатан с червен восък документ, който бе лежал досега до картата на масата, и разчупи печата. Отвори листа замислен.
— Това е посланието на великия бял баща във Вашингтон до вождовете на дакота!
Той четеше бавно и ясно текста. Токай-ихто го слушаше внимателно. След кратък увод, в който се говореше за мир, спра-ведливост и доброжелателство, текстът продължаваше с изложението по същество. Докато вождът слушаше, очите му се плъзнаха по разтворената върху масата карта и по нанесените върху нея черни линии. Когато Джекмън приключи с четенето, индианецът не каза нито дума.
Полковникът навярно предположи, че младият дакота не бе разбрал текста.
— Документът, който току-що прочетох, определя границите на резерватите за дакота — започна да обяснява той. Захапа лулата и я остави да се полюлява в левия ъгъл на безцветните му устни. От това думите му зазвучаха носово. — Резерватите и техните граници сами по себе си не подлежат на разискване; те са твърдо определени. Чрез своите подписи вождовете на дакота ще потвърдят, че са се запознали с тях. Нашите преговори ще разискват въпроса, по кое време и по кои пътища онези племенни групи на дакота, които още не са се пренесли, ще се преселят колкото се може по-бързо в определените за тях нови райони за живеене. Умее ли Токай-ихто да разчита карти?
— Да.
— Тогава, моля, погледнете тук! — Джекмън се наведе над масата и прокара пръст по картата. — Червените линии ограждат всички райони, които великият баща във Вашингтон отделя от своята земя…
— От нашата земя — поправи го Токай-ихто. С това вождът съзнателно наруши строгите правила на държане на индианците, които забраняваха прекъсване на говорещ човек.
Джекмън се поизправи леко. Движението издаде недоволството му.
— Цялата земя от Атлантическия до Тихия океан принадлежи на великия баща във Вашингтон. Но великият баща е готов да предостави няколко много хубави парчета от тази земя на племенните групи на дакота, ако техните вождове се задължат да спазват мира.
Токай-ихто също остави лулата си настрана.
— Полковник Джекмън се лъже. Цялата земя принадлежи на червените мъже, като се започне от голямата вода, над която изгрява слънцето, чак до голямата вода, над която слънцето залязва. Но те са готови да оставят на великия баща всички онези много хубави части от тяхната земя, където вече живеят бели мъже. Те са готови също така — и затова ние сме дошли тук — да се съвещават с белите мъже, ще бъде ли необходимо и възможно ли е да предоставят на великия баща във Вашингтон и на неговия народ още известна част от земята, за да може той да изхранва големите групи бели мъже, жени и деца. Вождовете на дакота обаче трябва да подчертаят, че и за техните бойци, жени и деца също така е необходима достатъчно и плодородна земя, за да могат да живеят и сами да задоволяват нуждите от храна на своите шатри. Само преди няколко зими белите мъже ни гарантираха завинаги и дадоха клетва, че земите от Ниобрара чак до горното течение на Мисури са наши.
Настъпи пауза.
Джекмън беше вперил поглед върху масата.
— Отношенията бързо се промениха. Бяха открити златни залежи, строят се железници, изникват градове… вашата земя се цивилизова. — Той извади лулата от устата си, очука я и я остави настрана, после забарабани нервно с пръсти по масата. Най-сетне отново се овладя.
— Това, което ти каза, е много странна смесица от бунтарство и разум. — Той се облегна назад, подсвирна леко и даде знак с ръка на стоящите наоколо прерийни ездачи.
Двама от тях се отдалечиха и скоро се върнаха с уиски и чаши. Наслагаха чашите по масата и Джекмън даде знак да налеят на седящите наоколо.
— Малка почерпка — каза той с глас, който трябваше да прозвучи закачливо и същевременно приятелски, но тъй като подобно настроение никак не подхождаше на този мрачен човек, думите му прозвучаха неприятно. — Ще трябва да разгледаме въпроса спокойно. Да се подсилим най-напред малко. Огнената вода, както казвате вие, червенокожите, разведрява мозъците много повече от тютюна. Вие вече достатъчно добре сте свикнали с тази течност, нали? Така поне се говори.
Джекмън държеше своята чаша, но тъй като Токай-ихто все още не посягаше към поставената пред него, и полковникът се двоумеше да вдигне своята.
— Името „огнена вода“ не е измислено от червените мъже — отвърна студено вождът. — Белите мъже ни я поднесоха до устните. Бойците на дакота наричат обикновено тази вода „мини-вакен“, което означава „свещена вода“.
Джекмън и неговите офицери се разсмяха. Само майор Смит остана сериозен.
— Свещена вода? — поде полковникът отново нишката на разговора, която му бе подадена. — Откъде- накъде такова име?
— Нашите уши са чували, че белите мъже пият такава вода в онези места, където отслужват служба на Великия дух.
— В църквата… о, да, дяволска работа — искате да кажете, вино… — Джекмън се посмути. — Е, да, това е съвсем друго нещо, различно от нашето бренди, макар че и с него човек може да се напие. Така значи, свещена вода… само че тук мястото никак не е подходящо за проповед. По-добре да изпием по една. Какво ще кажат нашите червени приятели?
Няма ли най-после да се престрашат и да пийнат по една глътка?
— Ние не пием — дали сме обет. Но нека полковник Джекмън не се смущава от това. Ние обичаме да гледаме другите, като пият.
— Прекаленото въздържание също не е полезно. Алкохол не се пие самостоятелно. Вие сте доста нелюбезен господин! Нима наистина не желаете да опитате?
— Ние благодарим.
Джекмън избута с лошо настроение своята чаша.
— Въздържател но дружество на племето дакота! — опита се да подиграе гостите си той. Беше принуден да признае, че хитростта му се бе провалила. — Тогава ще трябва да се разберем помежду си на сухо! — Полковникът сложи ръце върху масата и се наведе с принудено доброжелателство напред, за да подготви следващия си нападателен ход. — Ние действително не сме чудовища! Въпросът трябва да се разреши по начин, при който всеки ще си получи правата.
— Има ли някакво предложение полковник Джекмън?
— В желанието си да има мир аз имам сто предложения. Само че най-напред трябва да знаем ти какво искаш.
— Моят език го каза вече.
