помещението; то беше голо и празно. Стените бяха сковани от дебели стволове; местата на отсечените клони още личаха на слабата светлина. Месеци… години… или бесилото — младият човек отхвърли яростно тази мисъл.
Червената лисица заговори отново; гласът му се беше променил.
— Имаш ли пари в себе си? — попита той. — Може да ми потрябват.
Той пребърка кесиите на колана на пленника. Чертите на лицето на индианеца с нищо не издаваха колко много страда той от своето унизително безсилие.
— Аха! — Червената лисица бе намерил една кесия с цял фишек монети. Извади старите доларови монети и ги изсипа, дрънчейки, от едната в другата си ръка. После ги пъхна в джоба си. — Оттук ще излязат няколко хубави почерпки! За твое здраве, вожде на дакота!
Белият мъж все още не си отиваше.
— А какво ще правим с твоите пера? — продължи да говори той и вдигна короната от орлови пера от главата на окования индианец. — Жалко, че не си донесъл шлейфа си, който в същност щеше да ти стои още по-добре. Решил си, че не си струва да го слагаш заради нас, нали? Е, ще се задоволим и с това. И тази корона не е лоша. Как можа да издебнеш толкова много орли? Или това са пера още от баща ти и от дядо ти? Джекмън събира такива работи. Ще му ги отнеса и той ще се зарадва. Стиснат е — но все ще трябва да ми заплати няколко долара. Без мене той никога не би могъл да се справи с тая работа. Но аз наистина му дадох добър съвет, не можеш да отречеш. Аз не съм толкова глупав като тебе. Никога няма да оставя да ми избяга някой, който ми е дошъл веднъж между четири стени.
От тези думи дакотският вожд разбра, че предателството срещу него е било подготвено, както той бе предполагал. Напълно празното подземно помещение също потвърждаваше тази му мисъл. Невероятно беше преди това помещението да не е било използувано. Просто сега го бяха опразнили.
— Е, остани си със здраве и се откажи от всякакви надежди — сбогува се Червената лисица.
В това време отгоре спуснаха шумно една стълба от здрави брезови стволове. Червената лисица се изкачи по нея, после я издърпа нагоре и затвори капака.
Токай-ихто остана сам.
Въпреки оковите той се изправи на крака и погледна нагоре към тавана. Прецени, че би могъл, подскачайки с протегнати ръце, да го достигне. Премери с поглед ширината и дължината на помещението; избата беше просторна и, изглежда, се проточваше под двете стаи — работното и спалното помещение на коменданта. Бойницата беше под спалното помещение. Беше още рано следобед и светлината падаше косо върху прашния пръстен под на избата. Откъм двора и горе в постройката се чуваше как влизаха и излизаха хора. Младият дакота различаваше гласовете на бързащите навън и вътре офицери, които все още се занимаваха със Смит. Стори му се дори, че усети, когато най-сетне пренесоха изпадналия в безсъзнание майор в съседното помещение и го положиха навярно върху походното му легло.
През пролуките около капака пленникът виждаше подметките на ботушите на бързащите горе войници. Чуха се високи викове и отговори, произнесени с ярост и омраза. Навън явно не цареше кой знае какво добро настроение. Старите подчинени на майора не можеха да сдържат възмущението си. Когато денят започна да преваля и светлинните лъчи избледняха, Токай-ихто чу някакъв горещ спор край квичащата помпа в двора. После се намесиха заповедни гласове и отново настана тишина. Но само временно. Заедно със спускащия се мрак в помещението на войниците се разнесе шумна жестока караница. Трополенето на ботуши и виковете се изнесоха и на двора; Томъс, Тео и Адамс, изглежда изхвърлиха наведнъж цяла група привърженици на Роуч. Накрая се разнесоха пушечни изстрели. Те сякаш стреснаха и охладиха разгорещените мозъци; възможно е да имаше и тежко ранени. Шумът отекна и бавно настъпи тишина. Падна тъмна нощ.
Капакът на пода на работното помещение на коменданта се раздвижи. Някой го вдигна и спусна стълбата. Крака затропаха по пречките. Появи се стройна, облечена в униформа фигура. Донесената газена лампа освети млечнобялото лице на Антъни Роуч. Лейтенантът се приближи. Той освети най-нахално от всички страни пленника, преди да заговори.
— Е — попита след това, — премисли ли всичко? Какво ще кажеш, ще се съгласиш ли все пак да подпишеш?
Токай-ихто не го удостои с отговор.
— Все още си играеш на гордост, а? Размисли добре, дакота! В резерватите вие ще отидете и така, и така. Ако подпишеш, може би ще успееш все пак да излезеш жив от тази дупка. Ако ли не — ще пукнеш тук като плъх в капан. Бавно, но сигурно. Е? Нищо ли няма да ми кажеш?
— Нищо, освен че те презирам, Антъни Роуч.
— Най-покорно благодаря. Това може да бъде само от полза за моята кариера. Джекмън вече ми донесе повишението в чин капитан. И ако все пак се осъзнаеш, уведоми ме!
Дакотският вожд извърна глава, сякаш Роуч изобщо не стоеше пред него.
— Глупак! — изръмжа отритнатият, изкачи се отново по стълбата и напусна избата.
Токай-ихто остана отново сам. Чака няколко часа. Когато беше сигурен, че нощта вече е превалила половината си и е дошло времето за най-дълбок сън за войниците, той се сви на кълбо като таралеж и опипа каишите на краката си. Те бяха така здраво стегнати, че спираха кръвта и краката му отичаха все по-силно. Токай-ихто се опита да поразхлаби малко със завързаните си ръце възлите. То сякаш щеше да му се удаде, макар и с мъка. Пленникът се труди търпеливо часове наред, докато най-после коланите на краката му се поразхлабиха малко. Нямаше надежда, че може да се освободи от тях, защото китките на ръцете му бяха заключени в железните белезници, които все пак не можеше да отвори, а не би могъл също така без чужда помощ и без специални инструменти да махне веригата, която обгръщаше тялото му. Трябваше да чака, докато се намеси Чала, и той не желаеше да възбужда никакво подозрение дотогава. Невероятно беше верният му другар да предприеме нещо още тази нощ, защото положението беше твърде неблагоприятно за опит за освобождение. Къдрокосият Чапа трябваше много точно да проучи всички условия и да се подготви най-старателно. А това можеше да отнеме седмици.
Токай-ихто се опита да заспи, защото не искаше да изгуби силите си. Беше още много рано сутринта, когато отново се събуди. Навън грееше слънце, ала лъчите му не стигаха до него. Откъм помпата пленникът чу шум, груби шеги и пръскане и плискане на вода. Прерийните ездачи и войниците се миеха. Младият дакота бе навикнал още от дете както всички свои другари от тяхното племе всяка заран да се хвърля в буйно течащия поток, да се гмурка и да плува. Усети колко му липсват освежаващият хлад и чистотата. Подът на избата беше пълен с мръсотия и прах; останки от пепел се бяха смесили с изсъхналата пръст.
По обед някой отвори капака на тавана на мазето. Появи се един кривокрак прериен ездач. Той махна каишите от краката на пленника и му донесе вода и месо от консерва.
— Занапред ще трябва да идвам всеки ден — говореше той с укоризнен тон и Токай-ихто забеляза, че върху лицето на този мъж се бе отпечатало постоянно недоволство.
Следобедните часове минаваха бавно. Токай-ихто се ослушваше към всички шумове навън — това му беше заниманието сега. Изглежда, все още всички войници бяха останали във форта, но една част от тях като че ли се бяха настанили на бивак извън палисадата. Пантите на западната порта непрекъснато скърцаха, влизаха и излизаха хора. Смесицата от далечни викове и гласове се сливаше с ромона на реката. Коне се викаха помежду си с радостно цвилене, а копитата на излизащи и завръщащи се ездачески групи трополяха глухо върху степната земя. Веднъж се чуха удари с чук и после заплющяха веещи се свободно чергила на палатки. Колко добре познаваше индианецът всички тези шумове на живота в лагера!
Когато се стъмни, вождът отново потисна с мъка мислите си. Затвори слуха си за гласовете на прерията, за воя на вълците и за шумоленето на реката и заспа. Първият ден на неговото пленничество бе изтекъл.
Занизаха се дни след дни, равномерни и еднообразни. Светлината без слънчев лъч падаше в избата, помпата квичеше, скърцаха войнишки ботуши, тракаха паници по време на храна. Хората разговаряха, ругаеха, викаха, издаваха заповеди и пееха. Поне четиридесетима от тях индианецът се научи да отличава един от друг по стъпките и гласовете. Най-лесно му бе да разпознава гласовете на Томъс и Тео и младият дакота долавяше думите, с които те се застъпваха за майор Смит… По пладне недодяланият пазач със сърдитото лице слизаше долу и носеше саламуреното месо.
Пленникът измери колко крачки в полукръг му даваше възможност да прави веригата, за която бе завързан; оказаха се десет в полукръг към бойницата, но на връщане само седем, тъй като при обръщането
