стегналата здраво тялото му верига се скъсяваше. Пленникът вървеше напред и назад; сядаше, свиваше се на кълбо, разпъваше тялото си и отново се изправяше. Това бяха единствените движения, които белезниците и веригата все още му даваха възможност да прави. Дните сключваха седмици, от седмиците се оформи първият месец. Годишният сезон напредваше и топлината на лятото нахлуваше и в избата. Все по-тихо шумоляха намаляващите води на реката и най-после съвсем заглъхнаха.
Недодяланият пазач, който престана изобщо да разговаря със затворника, но въпреки това се грижеше за него ежедневно, без да си позволява грубости, неочаквано промени отношението си. Не носеше вече яденето в определеното време, в някои дни дори изобщо не слизаше и още по-често забравяше да донесе вода. Сега почти престана да се грижи за почистването на избата. Ръмжеше и мърмореше и произнасяше на висок глас многобройните ругатни, с които разполага-ше един прериен ездач, за да изразява лошото си настроение, като използуваше обидните думи, с които белите мъже обсипваха на драго сърце индианците. Той блъскаше пленника, риташе го с крака и го удряше. Токай-ихто понасяше всичко това като мъртвец. Не искаше да достави забавление на белия мъж, че се мъчи безуспешно да се отбранява. Лошото отношение на пазача събуди надежда у него. Навярно дългите ножове бяха претърпели поражение във войната и сега пазачът изливаше яда си по този повод там, където не се страхуваше от отпор. Затова младият дакота се опита да подмами недодялания пазач да каже нещо.
— Знам — рече той една вечер — защо искаш да ме биеш. Защото вашите генерали са били победени в боя с нашите дакотски бойци.
— Пършиво псе… кой ти го каза?! — Недодяланият мъж стоеше със заплашително вдигната котелка пред пленника.
Токай-ихто се разсмя.
— Удари ме де! — каза той. — С котелната! Белите мъже не умеят да измъчват.
— Започваш да ставаш и нахален ли? Не си доволен, задето не те горят с горещи железа, както вие се отнасяте към своите пленници! Куче такова, червено куче, като си помисля, че твоите другари убиха нашия генерал Къстър и всичките му хора, та ми се ще начаса да ти извия врата! Само не се радвай преждевременно, няма да имаш много полза от това! Преди още някой да успее да те освободи, ние ще те обесим! Казвам ти това, за да знаеш какво те очаква! Ние не сме забравили колцина от нас ти набоде с камата и застреля с пушката си! Избягал съгледвач и коварен изменник!
Недодяланият прериен ездач удари с котелката, но все едно, че бе ударил дърво. Токай-ихто не се помръдна и продължаваше да се усмихва иронично:
— Нямаш кой знае колко сила — рече той. Индианците имаха обичай пленникът да дразни победителя си, за да му докаже своето безстрашие.
— Нямам кой знае колко сила? Ти направо ме вбесяваш! Какво изобщо си въобразяваш толкова? Но аз ще съумея да ти вгорча живота! Можеш да разчиташ на това. Засега лека нощ, пък за утре се подготви!
Недодяланият мъж се оттегли. Токай-ихто си пое дълбоко въздух. Дакотските бойци бяха спечелили голяма победа в боя с белите. От заплахите на прерийния ездач вождът не се страхуваше и яростта на този човек бе истинско удовлетворение за него, защото даваше да се разбере, че дакота все още са противници, от които белите се страхуваха и затова ги мразеха.
Настъпи нощта и индианецът за първи път се зае да се пребори със своите окови. Разумът му говореше, че не би могъл да се освободи сам, и въпреки това той реши да опита. Искаше да смъкне веригата през хълбоците си. Мъчеше се с всичките сили на бодящите го оковани ръце и би му било съвсем безразлично, ако заедно с дрехите одереше и кожа.
Само да се освободи!
Опитите му продължиха три нощи.
В израза на лицето му нещо се беше променило, след като изтекоха тези три нощи. Сега вече той окончателно знаеше, че не би могъл да си помогне сам.
Лятото напредваше. Тревата в прерията изгоря; потоците пресъхнаха; дървените постройки поглъщаха и задържаха топлината. Бурята стоварваше облаци прах върху блокхаусите. Гласовете на птиците заглъхнаха и конете престанаха да цвилят. Миризмата на саламуреното месо ставаше все по-остра и пленникът изпитваше почти непреодолимо отвращение от него. Голяма част от войниците напуснаха форта. Нима Бобъра бе забравил своя вожд? Сега възможността той да бъде освободен сякаш бе най-голяма.
Отново настъпи горещ ден, онзи палещ пек, който изгаряше безмилостно голата земя чак до края на лятото. Вятърът духаше горещо. В мазето почти нямаше въздух и индианецът едва дишаше от задухата; тя тегнеше върху гърдите му. Прахът по пода на мазето беше като барут. Миришеше на изгоряло. Някъде огънят сигурно отново бе бушувал над изсъхналата степ. Вятърът носеше мириса насам.
Токай-ихто отново чу откъм двора танцуващите и удрящи земята копита на кулестия мустанг, който се бореше сърдито с непознатия си ездач. Многоопашат кожен камшик изплющя злокобно върху тялото на коня и младият дакота се сви и захапа белезниците на ръцете си, защото имаше чувството, сякаш камшикът бе ударил него. Ездачът отвън тупна на земята и го отнесоха. Обут в меки мокасини мъж успя с много мъка да хване отново юздата на разярения мустанг.
Привечер бурята се разрази отново. Блъскаше палисадата от дебели колове и блокхаусите. За миг само дъските от покрива на наблюдателната кула се строполиха с гръм и трясък в двора. Разнесоха се гласове, полузаглушени от задъханата прерия. Изплющяха първите капки дъжд и за един миг небето сякаш се продъни и отгоре започнаха да се изливат потоци вода. Начаса целият двор бе залят. През високата бойница на стената на мазето плисна струя вода и смеси влагата си с прашната земя, която не желаеше да я попие. Отвесният дъжд трополеше по покривите.
Бурята отмина също така неочаквано, както и бе връхлетяла. За по-малко от две минути дъждът намаля и престана; вятърът утихна. Като спокойно ехо от покривите падаха капки вода в локвите на залетия двор. Мъжете се осмелиха да излязат навън; ботушите им шляпаха и разплискваха водата. Разговаряха високо и възбудено по повод оголилия се покрив. Започнаха да събират дъските; Токай-ихто разбра, че веднага ще се заемат да го поправят.
Водата навярно вече се бе оттекла от двора; струйката, която се изливаше в избата, изтъня и накрая закапаха само капки. Токай-ихто вдъхна ухаещия на треви въздух, който сега обгърна с живителната си хладина и него, и измъченото му от оковите тяло.
Привечер капакът на тавана се отвори. Спуснаха брезовата стълба и Токай-ихто видя нечии ездачески ботуши които стъпиха на пречката. Той веднага разбра, че това не бяха ботушите на недодялания му пазач. Погледът му следеше слизащия надолу, докато се показа и русата му коса. Младият дакота познаваше този прериен ездач — беше Адамс. Някакво неопределено очакване и дълбоко загнездило се недоверие припламнаха едновременно в душата на пленника.
Младежът донесе вода и саламурено месо.
— Най-после настъпи часът — каза той. — Томъс и Тео са подготвили всичко. Двамата нямат мира, познават те още от дете и искат да те освободят. Денем и нощем все ми натякват. Вземи — той изтегли един инструмент от джоба си, — това е желязна пила. До ключовете не можахме да се доберем. Ще трябва да изпилиш една брънка от веригата си. Тя не е дебела и ще смогнеш до полунощ. След това бъди готов. Хората на Бобъра са се разбрали с Томъс. Те ще предприемат от изток лъжлива атака, за да привлекат вниманието на стражите. През това време Бобъра ще се прехвърли сам през западната порта до бойницата на мазето тук и ще ти помогне да излезеш. На пост на наблюдателната кула ще бъда аз, пред портата на вътрешния двор — Тобиас, а постови при конете след полунощ ще бъдат Томъс и Тео. Не виждам причина да не успеем. Съгласен ли си?
— Да… Какво стана с двамата възрастни членове на нашия съвет, които пристигнаха заедно с мен във форта?
— Убиха ги още същия ден. На всичкото отгоре те имаха глупостта да се отбраняват.
— Червената лисица тук ли е?
— Да. Спи горе в комендантската сграда. Той е единствената опасност. Но аз се надявам, че нападението ще го отклони. И така, след полунощ. Когато тръгнеш да бягаш, вземи и желязната пила, тя е моя и не бива никой да я намери след това.
Токай-ихто погледна изпитателно русия младеж.
— Ти защо искаш да ми помогнеш?
