шатрите на Мечата орда бяха издигнати все още на поляната под южния склон на Блек Хилс. Беше прекрасен предпролетен ден. Горската земя подяждаше, бълбукайки, снега, пееше птица, клоните се отърсваха от топящите се бели товари и ги ръсеха във вратовете на хората и върху зимната козина на мустангите. Повечето мъже и момци бяха излезли на лов. А Хавандшита, старият заклинател, усети, че за него настъпва важен ден. В този ден той искаше да си избере сред момчетата нов помощник. В продължение на седем години бе работил без помощник, тъй като предишният му ученик и наследник в заклинателското изкуство бе убит по време на боевете с бойците от племето абсарока, а заклинателят и тогава вече беше възрастен и все повече остаряваше, и преди да види стотната си зима и лято, искаше отново да намери пълноценен наследник на своите тайнства. Дълго се бе оглеждал сред момчетата в бивака и тайният му избор най-после бе паднал върху Твърдокаменния Харка Нощното око, най-големия син на Матотаупа. Хавандшита знаеше, че изборът на помощник на заклинателя и на негов бъдещ наследник бе най-висока, тайно лелеяна чест за всяко момче и за всеки баща на син.
Изглежда, Твърдокаменния Харка Нощното око притежаваше всички качества, които Хавандшита можеше да изисква. Той беше умен, силен, мълчалив и умееше да се владее, доколкото това можеше да се желае от едно дете. Хавандшита бе решил да наблюдава за последен път момчето в онзи предпроле-тен ден, преди да отиде вечерта в шатрата на баща му и да съобщи там своето решение. Предишната нощ бе щастлива за него. В съновиденията на стареца се бе явила една голяма змия, с която той разговаряше винаги в състояние на унес, преди да вземе някакво важно решение, и чиито решения винаги го съпровождаха като дух, откакто той сам бе откъснат в детството си чрез физически и умствени мъчения от другите момчета и бе станал ученик на своя учител в заклинателското изкуство.
Хавандшита се видя отново да върви сред боровата гора под топящия се сняг, докато в същност седеше в своята типи в резервата с втренчен в жаравата поглед, потънал във враждебно мълчание.
Този Харка Токай-ихто отново се бе завърнал жив!
Тогава, преди петнадесет години, Хавандшита с ужас бе открил характера и способностите на сина на Матотаупа.
През онзи предпролетен ден старият заклинател вървеше през гората, защото не завари нито едно от по-малките момчета край шатрите. Много следи от детски крака го увериха, че цялата орда се бе отправила тичешком в същата посока в гората и заклинателят вървеше тихо подир тях, прикривайки се непрекъснато, защото искаше да понаблюдава още веднъж тайно своя бъдещ ученик през последните часове, преди да вземе решението.
Приближи се незабелязано към момчетата, които се бяха събрали на една поляна под стар дъб.
И тогава той имаше чувството, че се превръща в леден къс.
Пред него се разиграваше тайнствено представление, каквото той сам бе устройвал понякога заедно със своите бойци. Твърдокаменния Харка Нощното око играеше ролята на заклинателя. Той се бе увил като мумия, ала Хавандшита го позна веднага. Момчето подражаваше съвсем точно движенията на ръцете на заклинателя по време на култовата игра. Това беше невъзпитано, но не то беше най-страшното. Хавандшита се ужаси, защото всички момчета бяха налягали като под някаква хипнотична власт. Дори при появата на заклинателя те не можаха веднага да дойдат на себе си. ХаХавандшита беше поразен. Той повярва, че момчето Харка му е откраднало заклинателската сила. Малкият крадец бе завързал около главата си една змийска кожа!
Твърдокаменния Харка пръв от всички момчета забеляза стария заклинател. Остана като закован на мястото си. Другите момчета най-после дойдоха на себе си. Разбягаха се с викове на ужас.
Онова, което се случи през следващите дни и седмици, никое от момчетата не можа да забрави. Никога дотогава и след това те не бяха наказвани така строго от своите родители. Чак до идването на лятото бащите не размениха нито дума със синовете си. Хавандшита бе изискал от Матотаупа да остави предводителя на размирниците Харка за дванадесет дни и нощи в заклинателската шатра. Той искаше отново да изтръгне тайнствената сила от това момче. Искаше да научи от него как му я бе откраднало. Но момчето се съпротивяваше и продължаваше да твърди онова, което бе се сторило истина и на него самото: че е искало да подражава на заклинателя и да си поиграе и че останалите момчета на драго сърце са се съгласили да се поддадат на страха. През дванадесетте нощи, които Харка прекара в заклинателската шатра, Хавандшита не можа да види повече насън голямата змия. Това беше най-страшният удар за стареца. Той искаше да подчини Харка и да му отнеме отново тайнствената сила. Ала момчето остана твърдо. Никому, дори и на собствения си баща, Харка никога не разказа по какъв начин се бе старал да го пречупи заклинателят.
Но голямата змия никога повече не се присъни на Хавандшита. Никога повече голямата змия не пожела да разговаря с него.
Една година по-късно Твърдокаменния Харка Нощното око бе избран от момчетата за свой вожд и бойният вожд даде съгласието си.
Оттогава Хавандшита непрекъснато бе преследван от страх, че неговата магьосническа сила, в която той твърдо бе вярвал, му е отнета завинаги. Никой не биваше да разбере това, никой! Цели нощи старецът биеше своя барабан; заклинаше своите духове и се опитваше да сънува. Понякога това му се удаваше, ала сънищата му си оставаха объркани и неясни. Никой от бойците и момчетата не подозираше нищо за тези мъки на заклинателя, макар понякога мъжете да не бяха доволни от него. Непочтителната детска игра бе приключена и за всички останали с изключение на Хавандшита слу-чаят напълно бе изживян с нанесеното наказание. Страхът да не би мъжете да открият все някога, че той е изгубил заклинателската си сила, преследваше заклинателя с всичкия ужас, който носи поддържането на една лъжа. Когато бойците танцуваха и се молеха да се появят бизоновите стада и бизоните не идваха, мъжете гладуваха, а Хавандшита се гърчеше в своята шатра, измъчван от предполагаемото си безсилие. Той прибягваше до най-неочаквани и най-дръзки ходове и интриги. Понякога все пак успяваше да заблуди мъжете. И сам се подлагаше на мъчения и продължаваше да бие и да бие барабана, за да призове да му се яви насън голямата змия. Заночна да преследва с омразата си Харка и Матотаупа, бащата на това момче. Успя дори да прогони Матотаупа. Не успя обаче да осуети синът на презрения да бъде приет отново след десет години от своето племе. Татанка-йотанка, великият заклинател, се бе намесил, преди Хавандшита да успее да принесе жертва Харка на жертвения кол.
По-късно един ден старият направи Шонка, този враг на Харка, свой помощник. Но Шонка по начало беше слаб човек и ето че сега бе преминал на страната на белите мъже. Хавандшита мразеше белите мъже, защото не вярваха в магии. Но той знаеше също така, че те самите притежават тайни, които той приемаше като истинско магьосничество. Искаше да се сдобие с тях и се бе сдобил с някои. Но какво можеше да постигне с тях в резервата? Бойците на племето не очакваха вече тайнства, тъй като знаеха, че не заклинателят, а само агентът на резервата можеше да им достави добитък.
Някога Хавандшита не само можеше да сънува и да омагьосва мъжете. На времето той бе също така смел боец и се бе научил много нещо през дългия си живот, много нещо. Но той рядко мислеше за всичко онова, което знаеше със сигурност. Единствената му мечта и желание бе да си възвърне отново някогашната заклинателска сила и власт, които той действително смяташе за безусловни.
И ето този син на Матотаупа си беше дошъл жив. Хавандшита отново се обърка, защото не бе вярвал на сънищата на Уинона. И ето че днес и тя се оказа по-силна от него. Пък и Унчида като че ли се бе преместила в заклинателската типи само за да излъчва там собствената си сила. Той не притежаваше вече власт над тази жена, която преди три години бе увлякла целия бивак на борба за защита на завръщащия се от изгнание Харка.
И ето този син на Матотаупа отново седеше жив оттатък, в шатрата на Четансапа.
Хавандшита беше объркан. По какъв начин щеше да съумее да пренесе собственото си объркване сред мъжете от бивака и да отклони от себе си необходимостта да вземе решение, това изведнъж му стана ясно на края на неговата дълга размисъл и той нареди със стържещ глас на Къдрокосия Чапа, който досега бе чакал безмълвно, да свика Съвета на старейшините, както бе настоял младият вожд.
Токай-ихто, за когото толкова дълго бе мислил старият му враг Хавандшита, седеше все още сам край огнището в шатрата на Четансапа.
Най-сетне чергилото на входа на шатрата се открехна и се появи Къдрокосия Чапа. Лицето му не беше весело. Той седна срещу Токай-ихто, извади лулата си, но не я запали. Мина доста време, докато се реши да проговор.
