— Хавандшита се съгласи да свикаме Съвета на старейшините — заразказва той най-сетне. — Ако ти настояваш, дори още тази нощ. Но само в случай, че уведомим Четансапа, и той участвува в съвета. Останалите членове на съвета обаче няма да са съгласни. Четансапа е беглец. В очите на дългите ножове той е убиец. Ако Четансапа вземе участие в нашия съвет, по този начин той ще се превърне в съвет на бунтовници. Нашите мъже обаче не могат да вдигнат бунт, пък и не желаят и да опитват. Ние нямаме никакво оръжие; ножовете ни са твърде къси, за да дадат отпор на пушките на дългите ножове, а и ние достатъчно дълго се бихме напразно. Със своите думи Хавандшита ти подготви само нова засада.
На това Токай-ихто не отговори. Само попита:
— Можете ли да доведете Четансапа тук, в шатрата му?
— Ние бихме могли… но той ще донесе на всички ни само беда и никому от нас никаква полза. — Къдрокосия Чапа каза това, ала същевременно сам се измъчваше. — Ще се наложи и теб да скрием, братко мой, както крием Четансапа. Забранено ни е да те приемем. — Къдрокосия Чапа направи едно безпомощно движение с ръка и погледът му се плъзна по стените на шатрата, сякаш търсеше някакъв изход, но не го намираше. — О, вожде мой! Твоят крак влезе в нашите шатри само за да ги напусне отново.
— Не, Чапа. — Завърналият се вожд говореше с почти беззвучен глас, но в него все пак се усещаше силата на неотменимо решение. — Аз няма да напусна вече нито вас, нито вашите шатри. Ще ви взема със себе си. Ние напускаме резервата.
Къдрокосия Чапа втренчи поглед в говорещия.
— Какво ми каза изведнъж? Ушите ми не чуха добре.
— Напротив, ти правилно чу моите думи. — Токай-ихто остави лулата си да изгасне, за да може да говори без паузи. — Тази нощ вие ще свиете шатрите си. Жените и децата ви ще приберат всичко. Червената лисица уволнява своите прериини ездачи. Тук границата не се наблюдава. Очите и ушите на дългите ножове са насочени само към Тасунка-витко. Ако тръгнем тази нощ, те не могат да ни попречат. Искам да замина заедно с вас за Канада, която ще стане наша нова родина и където ще можем да живеем като свободни мъже. Хау.
Къдрокосия Чапа погледна към огъня, после към измършавелия мъж, който седеше насреща му.
— Нима искаш да повлечеш жените и децата през снега само защото ти самият не можеш да останеш при нас? Треската говори с твоята уста.
Кръвта на Токай-ихто нахлу в лицето му и то стана тъмночервено.
— Твоят вожд говори! Къдрокосия Чапа се изправи.
— Нашите велики вождове бяха победени и прокудени. Нима ти си нещо повече от тях?
— Техен син и по-млад брат съм аз.
— Искаш да изоставим нашето голямо племе?
— Ние няма да забравим нашите бащи.
— Да се откажем и от последното, което уачичун все пак ни оставиха?
— От всичко, само не и от това, да живеем като свободни мъже!
— Ние има много да се учим, Токай-ихто.
— Само че както сами искаме.
— Това време мина!
— Не, докато аз дишам…Ние тръгваме на север през Мисури!
— В ловните райони на нашите стари врагове сиксикау? Токай-ихто пристъпи към Чапа и го погледна съвсем отблизо в лицето.
— Къдрокоси Чапа! Не мога да ти кажа нищо повече от това, което ушите ти вече чуха. А нямам и време. Остават ни само няколко часа, ако искаме да действуваме по-бързо от нашите врагове и да преминем част от дългия път. Да вървим в Канада!
— Уачичун ще дойдат и там, ще изпозастрелят бизоновите стада и ще ни затворят. Ние никога вече няма да ловуваме, вожде мой!
— Ти си прав. Ние сме длъжни да намерим нов път. Ти седиш тук, върху тая гола земя-един пленник на дългите ножове и нищо повече. Нима няма да ни бъде по-добре да имаме хубава земя и да се научим като свободни мъже да отглеждаме добитък, да сеем и да жънем? Очите на боеца се разшириха.
— Ти знаеш, че това е отдавнашна моя мечта, но ние сме победени. И с дакота тук ще стане същото, което стана някога с черните мъже, които бяха мои бащи. Моят баща избяга при дакота, за да стане свободен човек, и ето че аз ще се превърна заедно с вас отново в роб!
— Да вървим! — Вождът сграби здраво другаря си за раменете. — Ние с теб дълго сме яздили един след друг. Днес ти няма да ме изоставиш, Чапа! Чапа стисна юмруци.
— Онова, което казваш, е добро — промълви още веднъж той, — но ние нямаме вече сили.
Къдрокосия Чапа се отдалечи бавно от своя вожд, вървейки назад, докато стигна до стената на шатрата. Там опря чело на подпорния кол. Чертите му се разкривиха, ала от болезненото му лице гледаха големите черни очи със страстен копнеж да се изтръгне от ужаса на подчинението и да се спаси в надеждата за свобода.
Завърналият се стоеше край огнището. Блясъкът на потрепващите пламъчета пробяга нагоре по него. Той погледна към своя другар, който все още не искаше да се извърне към него.
Вождът седна отново и пое изстиналата си лула между устните. В дъното на шатрата седяха двете жени, които бяха изслушали мълчаливо разговора на мъжете. Ръката на Монгшонгша, която галеше детската люлка, изведнъж бе спряла и бе замръзнала насред движението и остана така във въздуха, странна, като умрял или омагьосан клон. Лицето на Уинона посивя, когато Чапа каза, че брат й бил дошъл само за да си отиде отново. Последните думи на брата обаче разтърсиха девойката и я изтръгнаха от един лош сън към едно буд — но решение. Това решение я бе накарало да се изправи и воде-на от желанието на брат си, тя излезе от шатрата.
Прекоси целия бивак, търсейки момчето Хапеда, сина на Четансапа. Момчето стоеше съвсем само сред нощната прерия.
— Къде е Часке? — попита девойката. — А ти защо не се връщаш в шатрата?
— Часке и аз изтичахме до онази скала отсреща. Токай-ихто си е запазил кулестия жребец и Охитика. Часке стои на пост край животните. А аз тук мисля.
— Тичай потърси баща си! Моят брат иска да разговаря с него.
— Уинона! — Слабата детска фигурка на Хапеда сякаш се издължи. — Баща ми ми е разрешил да го търся в скривалището му сред скалите само ако имам да му кажа нещо важно. Вождът иска да разговаря с него! Това е важно. Няма нищо по-важно от това! — И Хапеда побягна.
Наоколо беше тихо и вече съвсем тъмно, тъй като облаци прикриваха изгряващата луна и звездите.
Девойката се върна в шатрата и седна отново в дъното до Монгшонгша.
— Четансапа скоро ще бъде при нас — каза тя. Монгшонгша цялата потрепера.
Всички зачакаха.
Най-после Четансапа дойде. Никакъв шум не предизвести пристигането му. Той бе долазил до шатрата. Сега дългата му, почти зловещо слаба фигура се плъзна по пода край входното чергило. Преди още той да се изправи, горящите му от треска очи обгърнаха вътрешността на шатрата и всички присъствуващи. После той стана, както изглеждаше, с мъка и пристъпи към огнището. Вождът видя превръзките от лико и две отворени гноясали рани. Върху тесния му череп имаше белег от удар с нож. Глад, жажда и омраза се бяха изписали върху чертите на лицето на този мъж и той се озърна още веднъж, сякаш се страхуваше да не го преследва някой. След това обаче радостта му надви — дива, безкрайна радост, задето съобщението на Хапеда беше истина. Четансапа не седна. Токай-ихто беше станал при влизането му.
— Токай-ихто! — рече задъхано Четансапа. — Вожде мой, братко мой! Ето те тук. От моята шатра койотите не могат да те изпъдят вече!
— Аз знам, Четансапа, че ти си ме защитил и че си се бил заради мене.
Четансапа махна с ръка.
— И ти не ме забрави; ето че ме извика. Знае ли Шонка, че си тук?
— Той ще ме търси тук.
Монгшонгша се беше изправила и стоеше в очакване. Край двамата мъже. Тя държеше две опечени гарги в ръката си, за да ги даде на мъжа си за храна. Четансапа нададе някакъв звук, който трябваше да бъде смях.
