повечето животни.
Вождът гледаше и се ослушваше напрегнато. Проследи с поглед отделни пробягващи между шатрите фигури. Те изчезваха в някоя нова типи и пак излизаха, за да се пъхнат бързо в друга. Въпреки мрака той позна Уинона. Заедно с нея вървяха и две момичета. Когато едното от тях пробяга близо до вожда, той го повика.
— Светкавичен облак! Малката се приближи тичешком.
— Какво говорят хората в шатрите?
Бяха дошли всички жени, само Унчида все още я нямаше и младият вожд страдаше от нейното отсъствие. Огънят в шатрата сега грееше силно и осветяваше украсения с короната от орлови пера завърнал се вожд.
— Той е жив!
Много гласове нададоха този вик, някои вече възторжено, а други все още въпросително. Че онзи, когото те бяха смятали за мъртъв, стои сега пред тях, се стори на мнозина знак на духовете и те бяха готови да му се подчинят.
Младият вожд още не бе казал нито дума. Погледът му се плъзгаше все така търсещ в мрака, защото не бе дошъл и един от мъжете. Хавандшита — заклинателят, лечителят, най-възрастният старейшина, мирновременният вожд на Мечата орда — все още не идваше. Всички го очакваха, защото според старите обичаи той трябваше пръв да каже за някое начинание „да“, преди бойният вожд да има право да го проведе.
Защо Хавандшита не идваше? Четансапа, за чието идване бе настоял заклинателят, беше тук. Той беше тук, макар да не можеше нито да чуе, нито да говори, нито да се изправи. Но мъжете от бивака не се срамуваха вече от прокудения. Не го бяха прогонили отново в пустошта.
Хавандшита все още не идваше.
Тогава младият вожд се овладя и заговори сам на бойците и макар гласът му да не кънтеше високо и да се прекъсваше от кашлица, всички обитатели на бивака на Мечата орда разбираха думите му в нощната тишина.
— Мъже на дакота! Аз се завърнах, след като Червената лисица и дългият нож Джекмън ме плениха чрез измама. Аз се завърнах при вас, но Шонка иска отново да ме прогони от вашите шатри. Аз ще си тръгна. Да. Но няма да си тръгна сам. Дойдох, за да отведа от резервата и вас, и вашите шатри към далечните поля и гори на север, от другата страна на Мисури, където ще можем да живеем отново свободно.
Младият вожд направи малка пауза. Усети, че напрежението на слушателите му нараства.
— Преди обаче вие да направите с мен първата крачка — продължи Токай-ихто, — аз искам да ви кажа истината за вашия живот тук, в „лошата земя“, и запътя, по който искам да ви поведа. Смелостта се нуждае от истината, ако иска окончателно да победи. Аз трябваше да науча това в собствения си живот.
— Хау! — извика Стария гарван сред заслушаната тълпа.
— Знам, че вие сте гладни и жадни и че ви мамят — поде отново речта си вождът. — Може би великото ухо във Вашингтон все някога ще научи за тази измама и вие и вашите деца ще можете да получите някога шарените бизони и консервите месо, които ви се полагат. Мнозина от нас сигурно ще измрат от глад и болести, тогава малцина други биха могли да понапълнеят и да се заситят, заради което ще трябва да танцуват пред белите мъже, а те ще им се надсмиват.
Вождът гледаше към навалицата навън. Никой не се помръдваше.
— Ще се съгласим ли ние да станем кучета и да оставим уачичун да ни тъпчат? — попита Чотанка.
— Може би уачичун няма повече да ви тъпчат — отвърна вождът. — Но вие ще трябва да си отрежете косите, защото те заповядват така. Няма да можете да разговаряте с всички братя от собственото си племе, защото уачичун ни разделиха.
Тук, в тази земя, вие никога няма да можете да изкарвате достатъчно прехрана, за да задоволявате нуждите на своите шатри, а ще трябва вечно да гладувате и да чакате милостиня.
— Нека да вървим! — извикаха много гласове.
— Затова аз искам да ви заведа в една страна — говореше вождът, — където тече вода и където тревата расте по-зелена и по-сочна. Пътят дотам е много дълъг и е много труден през зимата. Някои смели бойци вече са го извървели или са се опитвали да го извървят. За да знаете цялата опасност, с която искаме да се нагърбим, аз ще ви разкажа речта на вожда Хинматон-ялаткит към хората от неговото племе шехептини. Когато положението на племето шехептини станало същото, както сега на дакота, и то не можело повече да живее в своите стари ловни райони, техният вожд поел посред зима, при непрекъснати боеви с преследвачите им дългия път към страната на Великата майка, наричана от дългите ножове Канада. Тъкмо когато стигнали границата обаче, мъжете, жените и децата били толкова изнурени и дългите ножове били толкова многобройни, че смелите шехептини били принудени да се предадат на една крачка пред границата на свободната прерия. В този час вождът Хинматон-ялаткит произнесъл следните думи пред своите мъже: „Аз съм уморен от боевете. Нашите вождове са избити. Виждащото око е мъртъв, Тохулхулзате също е мъртъв. Мъртви са и всички наши възрастни мъже. Сега младежите ще кажат да или не. Онзи, който ги предвождаше, е мъртъв. Студено е и ние нямаме никакви завивки. Малките деца мръзнат. Мнозина от моя народ избягаха в планините без никаква храна и без завивки. Никой не знае къде са те, може да са измрели от студ. Бих искал да имам време, за да потърся своите деца и да видя колцина от тях мога да намеря. Може да ги намеря сред мъртъвците. Чуйте ме, вождове, аз съм уморен. Сърцето ми е болно и тъжно. Слънцето залязва. Аз никога вече няма да се бия…“ Така говорил вождът, когато се предал на дългите ножове край границата, на една-единствена крачка пред свободната земя. И ние с вас искаме да тръгнем по един път, който е също така дълъг и също така студен. И ние ще мръзнем и ще гладуваме и може би някои дълги ножове ще ни преследват. Но те няма да излязат срещу нас с големите си тайнствени железа, както са го сторили сре-щу хората на Тасунка-витко. Ние сме по-малко на брой. Това ще бъде нашата защита. Ако волята ни е достатъчно силна, ние ще се преборим със зимата. Нашите сърца не бива да се уморят и да се натъжат. Ние ще поемем нашия път още тази нощ. Ще се махнем оттук. Нищо друго не биха ни посъветвали нашите велики главни вождове и нашите велики заклинатели, ако можеха да бъдат днес при нас. Ако един ден техните уши чуят, че ние сме станали свободни хора, сърцата им ще се възрадват. Аз казах, хау.
Когато вождът свърши речта си, дойде старият Хавандшита.
В същото време и Унчида се присъедини към жените.
Младият боен вожд напусна мястото си. Той пристъпи според обичая, за да посрещне стария заклинател, и когато стигна до него, му предложи ръката си и го отведе в шатрата на Черния сокол. Тъй като никой не спусна чергилото на входа, шатрата остана отворена, така че стоящите наоколо хора можеха да виждат Токай-ихто и стареца. Вождът отведе Хавандшита до огнището, където старецът се отпусна бавно на земята.
Токай-ихто седна срещу него и кимна на Уинона, която се бе върнала в шатрата. Девойката знаеше какво трябва да направи. Извади един старателно скрит предмет, разви го от кожата, в която бе загърнат, и сега всички познаха свещената лула, която тя поднесе на брат си заедно с везаната пунгия с тютюн.
Вождът пое лулата. Дългата й дръжка беше изработена от ясеново дърво; тя беше увита до средата с червено боядисани бодли от бодливо прасе и украсена с хермелинова кожа и с опашката на рядко срещания бял бизон. Главата на лулата бе направена от червена глина, намерена по брега на Мисури. Това имаше особена връзка с онези свещени хълмове край брега на Мисури, откъдето бе донесена тази глина. Там цареше вечен мир. Така учеше хората според вярата на индианците тайнствената и никога немътеща и никога неумираща Гръм-птица и това бе напомняне, че някога, в началото на всички времена, между хората е царял мир, и не само между хората, а й между тях и животните. При изгрев слънце и досега синове и дъщерите на дакота молеха Вакантанка, Великата тайнствена жизнена сила, за този мир. Ала до днес той не се беше възцарил и днес лулата на мира и на съвета щеше да бъде изпушена само за да подготви хората за тежкия поход.
Токай-ихто запали лулата със собственото си огниво и сега настъпи мигът, който всички очакваха със скрито голямо напрежение. Според обичая преди започване на всяко голямо начинание вождът предлагаше на заклинателя да запуши свещената лула. Поемеше ли заклинателят лулата и всмукнеше от нея, той даваше с това съгласието си да следва вожда. Не я ли поемеше, той отхвърляше начинанието.
