— Ние тръгваме на път! Заклинателят се колебаеше.
— Ние тръгваме!
Очите на заклинателя се разшириха като пред някакво видение:
— Аз чувам рева на бизоните и гласовете на нашите бащи.
Ние ще се върнем обратно в планините на Великата мечка. Мъртъвците и бизоните ще се върнат отново.
— Напред през Мисури — ще ни води името Тасунка-витко!
Бойците се изплашиха, защото от резките думи на вожда вече се надигаше вражда. Какво щеше да потвърди клетвата на свещената лула?
— Ние потегляме…
Токай-ихто бе запалил лулата и я предложи на стареца. Хавандшита вдигна ръка и пое лулата.
— Ние потегляме.
След това последно решение наоколо настъпи пълна тишина. Произнесеше ли някой една-единствена дума, Хавандшита трябваше да върне лулата и тя не можеше да се изпуши.
Старецът се изправи и всмукна със страхопочитание шест пъти към небето, към земята и към четирите стени на шатрата — на изток, на запад, на юг и на север. После седна отново и подаде лулата на младия вожд, който повтори шестте всмуквания. Когато всмукна за последен път и издуха дима, Токай-ихто върна лулата на Уинона, която я прибра.
Хавандшита се изправи и вождът съпроводи госта си до, неговата типи. Всички го чакаха тихо да се върне. Той отново им заговори:
— Мъже от племето дакота, ние заминаваме. Хавандшита даде съгласието си. Сега решавайте вие!
Вождът запали и вдъхна дима от малката червено боядисана, майсторски украсена бойна лула и зачака отговора на бойците. През всички времена подчинението, което се оказваше на вожда, е било доброволно.
Къдрокосия Чала пръв излезе напред и пое бойната лула, за да всмукне от нея дима.
— Аз ще вървя с теб, вожде мой. Ти ни каза пълната истина. Сега аз знам, че ти няма да ни отведеш със слепи очи в опасност, а ще ни водиш с изострен поглед и твърдо сърце. Затова аз ще те следвам. Хау.
Щом като след заклинателя даде съгласието си и онзи, когото приемаха за най-мъдрия сред младите бойци, никой повече не се двоуми. Лулата обиколи всички и всеки, който всмукваше от нея, заявяваше по този начин, че е готов да следва своя вожд.
Докато лулата обикаляше бойците, от небето се понесоха първите снежинки. Всички знаеха, че ще има голям снеговалеж. Жените и децата се върнаха в шатрите, за да приключат приготовленията си за пътуването. Токай-ихто свика бойците при себе си в шатрата на Четансапа.
— Шонка и неговите трима въоръжени помощници могат да пристигнат всеки миг — заяви той. — Как се държат обикновено Шонка и неговите хора, когато дойдат тук?
— Те вървят винаги двама по двама — заговори Стария гарван. — Най-напред претърсват шатрите на Четансапа и на Чапа. Оттам тръгват нататък.
— Те ще сторят същото и сега, защото предполагат, че аз съм сигурно в шатрата на Черния сокол или на Бобъра. Шонка се приближава с трима от своите мъже, следователно ще може отново да се разделят на две групи, за да обиколят шатрите. Предлагам и ние да се разделим. Трима бойци ще останат при мен, в шатрата на Четансапа, трима ще отидат заедно с Чапа в неговата типи. Останалите да се разпределят по собствените си шатри. Влезе ли някъде Шонка или някой от неговите мъже, нападнете го веднага в тъмното, обезоръжете го и го вържете. Хау.
— Хау! — извикаха бойците.
После те се разделиха, за да осъществят предначертания им план. Тримата Гарвани останаха заедно с вожда в шатрата на Четансапа.
Вождът усети как лечебната билка, която Уинона му даде да изяде, започна да му влияе. Сърцето му започна да бие по-силно, макар че той все още усещаше умора, и го разтърси нов пристъп на треската. Но сега вече той не се страхуваше, че силите му ще го напуснат през близките часове. След няколко обяснителни думи излезе навън сред зимната нощ, за да види какво става с кулестия му жребец и с кучето. Шонка не биваше да открие преждевременно неговите животни.
Когато се приближи до склона на скалата, забеляза горе на билото й момчетата Хапеда и Часке. Те дебнеха добре.
— Щом видите да се приближават враговете, извикайте като кукумявка, но само веднъж, за да не се усъмни Шонка! — извика той нагоре към смелите момчета.
Те дадоха знак, че са разбрали. Вождът поведе коня и кучето си. Не тръгна с тях към конете край селото, а малко по-нататък, на запад, където им заповяда да не мърдат от мястото си. После се промъкна внимателно обратно в лагера.
Не мина много и се чу уговореният вик на кукумявка. Огънят в шатрата на Четансапа почти беше загаснал. Уинона бе оставила само съвсем мъничко жарава в кръглата вдлъбнатина в средата на шатрата. Четансапа ядеше в дъното на своята типи, скрит в завивки. Монгшонгша седеше неподвижно до съпруга си и стискаше здраво в прегръдките си траурната люлка. Уинона си бе приготвила постелята за спане, но не спеше.
Непосредствено пред входа на шатрата лежаха Токай-ихто и тримата Гарвани и дебнеха от пода. Те чуха вече ударите на копита. Шонка и полицаите му се приближаваха към селото в галоп. Пристигаха открито и не проявяваха никаква предпазливост. За краткото време на тяхното господство над собствените им невъоръжени сънародници тези въоръжени мъже вече бяха приели навиците на белите. Знаеха, че всяваха страх, и се доверяваха на този страх повече, отколкото на истинското си надмощие.
Конският тропот заглъхна. Четиримата ездачи бяха спрели току пред селото. Токай-ихто и Гарваните чуха гласовете и доловиха, че пристигналите ездачи отведоха най-напред конете си при стадото на края на бивака. За това не се искаше много време. Когато четиримата въоръжени мъже се събраха отново, което се разбра от гласовете им, Шонка издаде някаква нова заповед. Скритите в шатрата мъже не можаха да разберат заповедта, но скоро усетиха изпълнението й.
Леки стъпки на двама мъже се приближиха към Четансаповата типи. Като един двамата въоръжени мъже скочиха непосредствено един след друг през чергилото на входа в шатрата.
В същия миг вождът и тримата Гарвани скочиха и повалиха двамата въоръжени мъже. Стария гарван и младият вожд бяха съборили по един, докато двамата млади Гарвани отнеха оръжието на насилниците; най-напред пушките, след това пистолетите и ножовете от коланите им. Оковите бяха готови и само за няколко секунди ръцете и краката и на двамата бяха увързани. Когато надмогна първото си слисване, Шонка започна да крещи с цяло гърло и да заплашва.
Токай-ихто и Стария гарван си избраха оръжия, които искаха да запазят за себе си. Младият вожд изпита за миг буйна и същевременно горчива радост, когато хвана отново старата си бойна пушка. Тя имаше дълга история. Накрая собственикът й бе принуден да я предаде, когато го плениха във форта, и след това тя навярно бе попаднала чрез Червената лисица в ръцете на Шонка.
Докато вождът и Стария гарван се въоръжаваха, двамата по-млади Гарвани натовариха пленниците на раменете си и ги отнесоха. Същите безполезни крясъци и викове, които бяха разтърсили шатрата на Четансапа, изригващи от устата на Шонка и Татокано, сега прозвучаха и от шатрата на Чала от пленените там други двама. По пътя си младите Гарвани срещнаха Къдрокосия Чала и Копиен връх, които също носеха своите пленници.
Отнесоха увързаните мъже в шатрата на Шонка, която единствена щеше да остане от бивака.
Младия Гарван застъпи на пост в тази типи.
Пленниците престанаха да викат и ругаят, защото бяха разбрали, че е съвсем безполезно. Младия Гарван пушеше и се опитваше да овладее яростта, която изпитваше към предателите. Токай-ихто беше забранил да убиват плениците, за да не предизвикат без нужда отмъщението на белите мъже.
Момъкът не беше съгласен с това, но се подчиняваше.
В дъното на шатрата седеше Хиацинта, младата жена на Шонка. Под светлината на пламтящия огън, който я бяха накарали да разпали, тя изглеждаше още по-бледа. Плененият Шонка я наблюдаваше дебнешком, тъй като тя не беше увързана. За стоящия на пост Млад гарван жената на предателя беше
