въздух; той гледаше край нея или през нея. Тя имаше чувството, че погледът му минава през плътта и кръвта и сякаш тя не съществуваше вече. Запя тихо, като на себе си, песента за смъртта и караше сърцето си да заспи завинаги.
Хората от прерията имаха огромна власт над собственото си тяло. Хианцинта искаше да умре, защото мъжът й беше предател.
В същия час Уинона разпали отново огъня в шатрата на Четансапа. Токай-ихто пристъпи към тежко ранения си другар, който го поздрави мълчаливо, с все същия мрачен и изпитателен поглед. Вождът извади още веднъж червената си бойна лула и я показа на Четансапа под светлината на огъня. Тя беше много красиво изработена.
— Познаваш ли я, Четансапа?
Мина доста време, преди да дойде отговорът:
— Да.
— Подари ми я човекът, заедно с когото ти си пушил от нея, преди вие да победите и да избиете дългите ножове в нашата прерия. Ще ти я сложа между устните — в знак, че я приемаш втори път — от него и от мене.
Четансапа отговори само с помръдване на клепачите си: „Дай я!“, и погледът му се промени. Обзе го голямо спокойствие.
В шатрата на Хавандшита северният вятър плющеше по освободеното чергило, защото Унчида първа от жените даде по този начин знак за прибиране на шатрите и за тръгване. Колко често мъжете и жените от Мечата орда бяха чували това гръмолящо развяване на първото чергило, което ги бе призовавало да тръгнат на поход подир бизоновите стада пролет и лете! Сега то ги призоваваше за последния им голям поход.
Жените вече водеха конете към шатрите и те се подредиха в обичайния ред, кон след кон. Завързаха шейните за гърбовете им и натовариха децата и имуществото. Снеговалежът ставаше все по-силен; събиращите се край образуващия се голям транспортен керван се срещаха целите покрити със сняг. Сега всички бяха доволни, че старият Хавандшита не им беше разрешил въпреки големия глад да заколят мустангите. Без животните те нямаше да могат да тръгнат да се пренасят през зимата. Кучетата им липсваха много. Иначе те също носеха големи вързопи.
Всеки боец яздеше най-добрия си кон. Жените седяха върху впрегатните коне и ги водеха. Начело на кервана яздеше вождът. Хавандшита вървеше пешком с копието в ръка. Носеха Четансапа, загърнат в кожени завивки.
Когато керванът направи първите крачки по далечния си път, на запад се появи ездач, който нададе уговорения сигнал — койотски лай; беше Тобиас, Шеф дьо Лу.
Границата беше свободна. Сред бурята и снега на първите майски дни Мечата орда напусна, несмущавана от никого, резервата.
Една сутрин, когато Синовете на Великата мечка с мъка се придвижваха напред, в канцеларията на агенцията седяха нищо неподозиращи чиновници. Зад бариерата, която разделяше помещението, те бяха навели глави над дълги списъци. Пишеха, без да вдигат очи. Навярно не бяха погледнали дори към прозореца и не знаеха, че навън продължава да вали.
До двамата старателни млади хора, чийто цвят на кожата беше светъл, а ръцете им бяха свикнали да държат писалка, но не и пушка и кама, стоеше Червената лисица с лула в ъгъла на устните. Сред условията на новото си обкръжение той още по-силно усещаше колко голям, силен, опитен в боеве и непритеснен от никакви задръжки по отношение на общоприетите норми и морал беше. Макар че типове като него можеха скоро да бъдат ползувани само като отритнати бандити в цивилизоващия се Запад, за момента той все още имаше чувство за превъзходство. Беше един от най-добрите стрелци и знаеше няколко индиански диалекта. Кожата му беше кафява, зъбите му, които стърчаха напред над долната устна, се жълтееха. Който на Запад и сред пограничните жители бе чувал за него, веднага го познаваше по червеникавата коса и по срасналата мека част на ушите с бузите му.
Този ден един вожд с корона от орлови пера и неколцина други мъже отново стояха от другата страна на бариерата. Вождът говореше, а Червената лисица превеждаше снизходително на двамата чиновници:
— Все същите празни приказки! Сланината смърдяла, децата гладували, брашното било развалено, говедата били слаби, нямало вода…
Двамата чиновници повдигнаха рамене, разтърсиха глава и започнаха да смятат отначало. След малко единият от тях отговори обиден, сякаш оплакванията бяха насочени лично към него:
— Всичко е раздадено според договора. Но тия хора не желаят да пестят, не желаят да се учат и не желаят да работят.
Устните на Червената лисица се присвиха в циничната му усмивка.
— Украсените с орлови пера никога няма да разберат това! Дакотските мъже се обърнаха бавно да си вървят. Не бяха се отдалечили още кой знае колко от бариерата, когато вратата се отвори с трясък.
Един гологлав, едър, дебел, но въпреки това подвижен мъж се втурна вътре. Джони! Индианците отстъпиха малко встрани, за да присъствуват на следващата сцена.
Червената лисица се ухили злобно.
— Ти какво бе, дебелак! Какво търсиш тук?! — Червената лисица, Фред Кларк, говореше както винаги гръмогласно.
— Тебе! Никого другиго освен тебе! — откликна Джони не по-малко гръмогласно.
— Аз никакви задължения нямам към теб!
— И ти си ми в тефтера, мошенико! Но сега това го казвам само между другото. Главното е…
— Кажи го де!
— Мечата орда е избягала.
— … какво…?!
Джони сякаш се наслаждаваше на менящото се изражение на лицето на Червената лисица.
— Мечата орда…
Червената лисица се сгърчи от бяс, но много добре знаеше как да надвие този изблик, а именно, като даде ход на яростта си. Грабна един стол и го запокити така, че той стана на трески. Двамата млади чиновници скочиха изплашени. Червената лисица зарева с цяло гърло:
— Джони! Къде е спала полицията на резервата?! Джони вдигна рамене чак до ушите си.
— Слушай, ей, ако си им дал отново да пият, ще те вземат дяволите!
Джони размаха отбранително и двете си ръце, сякаш обвинението полетя към него като хвърлен камък. Понечи да се изпари бързо.
— Джони! Няма да излизаш оттук! Кръчмарят се обърна още веднъж.
— Джони! Кой е устроил бягството им? Те не биха вдигнали току-така шатрите си, без оръжие, в снега. Кой стои зад всичко това?
Джони отново се обърна.
— Джони, дебелако… защо ти именно идваш да ми съобщиш това, а не някой друг?
— Защото никой друг не смее…
— Аха! Защото ти с твоите тлъстини най-лесно можеш да посрещнеш яда ми! Признавай всичко, което знаеш! Да не би тия идиоти да са пуснали жив Хари Токай-ихто?!
— Пуснаха го, Фреди.
Червената лисица пребледня.
— За тия свине моите съвети през едното влизат, през другото излизат…
— Друго нещо имаш ли да ме питаш? — попита кръчмарят, щом видя, че другият поомекна.
— Джони… с всичкото си имущество ли е тръгнала ордата? Заедно с жените и децата?
Кръчмарят кимна.
— Кой го каза?
— Няколко индианци минали там наблизо. Разказват, че шатрите били изчезнали.
Червената лисица си пое дъх.
— Ако ордата е тръгнала заедно с жените и децата си, ние ще ги настигнем още утре. Да повлекат и
