— Изяж сама гаргите — отвърна той на мълчаливия жест на Монгшонгша, — или ги дай на Хапеда. Аз не се нуждая повече от месо. — И той отново се извърна към своя вожд.
Монгшонгша тръгна с приведени рамене към обичайното си място в дъното на шатрата.
— Моите сили са вече към края си — обясни боецът на своя вожд. — Раните ми не могат да зараснат. Аз умирам, но това няма значение за мен. Не искам повече да живея скрит и да се промъквам нощем в шатрата си, за да подяждам храната на Хапеда. Аз умирам, но не само аз.
— Ни няма да умреш, Четансапа.
Изглежда, мъжът въобще не бе чул тези думи. Мислите му продължаваха своя ход. Той хвана вожда си за ръка.
— Ти разбра ли ме, Токай-ихто? Аз ще умра, но ти трябва да отмъстиш за мен! Свикай нашите мъже. Те трябва да грабнат ножовете и да се бият. Тук ние сме живи само за да умрем. А не желаем вече това. Чуваш ли ме?
— Ние не искаме да живеем тук — отвърна младият вожд, — това е вярно. Ще се махнем оттук, още тази нощ.
Четансапа понечи да седне, ала се сгромоляса на земята. Токай-ихто притича до него, положи го върху завивки и кожи и клекна край своя другар. Четансапа се бореше за въздух. Дълго време в шатрата беше съвсем тихо.
— Какво казваше? — попита след това той.
— Ние искаме да живеем.
При тези думи Четансапа сякаш се вкамени. Постепенно обаче чертите на лицето му се поотпуснаха.
— Татанка-йотанка избяга от нас. Тасунка-витко се предаде, а Токай-ихто отива сред страхливците, иска да живее. — Раненият изпитваше голяма мъка при говоренето, ала вълнението му беше толкова силно, че той продължаваше да изрича думите една подир друга. — Кажи ми сега, искаш ли да се биеш и да ми дадеш скалповете на дългите ножове, за да ги отнеса със себе си във Вечните ловни покои, или не искаш?
— Четансапа! Ние ще се бием по друг начин, а не по този, който ти смяташ. Ти ще дойдеш заедно с нас. Ние имаме нужда от теб.
Четансапа сякаш се мъчеше да проумее смисъла на тези глухи думи или поне да им се довери, но после у него отново лумна отчаянието на победения, преследван и гонен човек.
— Токай-ихто — каза той, — ти винаги си бил моят по-млад брат, знаеш го много добре. Но ако си станал страхливец… аз ще се срамувам заради теб. За да станеш отново мъж, ще ти кажа думи, от които ти не можеш повече да се измъкнеш…
— Аз не се измъквам. Вървя по своя път и ще взема със себе си и нашите шатри… дори ако се наложи да ги принудя с оръжието си. Хау!
— Чуй и разбери моите думи: ти си син на предател. Ако искаш да бъдеш боец и вожд, бори се… ако не желаеш да се бориш обаче…
Токай-ихто бе станал отново.
— Ти ми говориш така — каза той, — както ми говори Шонка. Можеш да ме убиеш, след като сторя онова, което съм длъжен все още да направя за Синовете на Великата мечка, за техните жени и деца. Но не и преди това. Аз няма да позволя никому да ме принуди.
Четансапа се опита да се изправи, но падна назад. Младият вожд кимна на Монгшонгша и на Уинона и жените пристъпиха към постелята на Четансапа, за да му помогнат с лечебни билки и превръзки. След като дадоха помощ на ранения, Монгшонгша остана трепереща край постелята на своя съпруг. — Той трябва отново да напусне тази шатра — каза тя на Уинона, — щом дойде, Шонка веднага ще го убие. Ние трябва пак да го отнесем сред скалите.
— Той ще остане при нас — отвърна спокойно Уинона. — Навън, сред скалите, ще умре преди още да изгрее утре слънцето.
— Да го махнем! — продължаваше Свеждащата се върба и съвсем се разгорещи от големия страх. — Те ще убият не само него, а ще убият и Хапеда, моя единствен син, ако намерят Четансапа тук.
Тежко раненият мъж лежеше с отворени очи. Токай-ихто отпрати Монгшонгша в дъното на шатрата.
— Докато аз съм тук, Шонка няма да убие нито едно дете. Уинона добре говори. Четансапа ще остане, което е и неговото собствено желание. Който го нападне, ще се бие с мен, хау!
Раненият погледна към своя вожд. Но това бе само за миг и лицето му остана мрачно.
Токай-ихто се завърна при огнището, без да сяда. Треската гореше и него и му беше трудно да мисли вече ясно. Може би не след дълго и той самият щеше да изгуби сили като Четансапа. Враговете на Мечата орда бяха постигнали много нещо. Токай-ихто и Четансапа, двамата всяващи ужас у неприятеля бойци, приличаха вече на ранен дивеч. А през това време Къдрокосия Чала стоеше опрян на подпорния кол, уморен и отчаян.
Уинона пристъпи пред брат си. Подаде му една малка кесийка с някаква силно ухаеща билка.
— Изяж това, то ще събори духа на твоята болест! И ми позволи да ти кажа какво искам да сторя. Пък ти след това ще кажеш като вожд да или не.
— Какво мислиш да правиш?
— Ние трябва да съберем имуществото на всички шатри, защото ще напуснем тази нощ резервата. Искам да отида в шатрите и да говоря с жените. Ние ще те последваме, защото ти си прав и ние трябва да направим това, което ти каза.
— Върви, Уинона, и говори с жените и майките. Девойката излезе, без да се двоуми.
— Къде е Хапеда? — мърмореше Монгшонгша под носа си. — Вече е нощ, къде е отишъл?
Токай-ихто чу думите й. Той сам се учудваше, че момчето не се беше върнало заедно с баща си в родната типи. Но един водач на Младите кучета можеше сам да решава за себе си, дори и да е видял само единадесет лета.
Токай-ихто отметна кожата на сивата гризли и извади оттам короната от орлови пера, която Уинона му бе показала. Постави украшението върху главата си, защото бе решил да се яви пред Синовете на Великата мечка като техен вожд.
Чапа се пусна най-после от подпорния кол и пристъпи несигурно и със сведена глава към огнището.
— Братко мой — заекна той, — Уинона смята да обиколи всички шатри… значи и моята шатра. У майката на моята майка се е вселил лош дух, неговото беснеене става все по-опасно. Страхувам се този дух да не нападне Уинона.
— Възможно е. Но Уинона не се страхува.
— Искам да отида да й се притека на помощ в моята шатра.
— Ти си ми по-необходим тук.
Чапа се подчини и остана, за да бъде подръка на своя вожд.
През отвора на вратата в шатрата се вмъкна Хапеда. Той избърза към Токай-ихто, който му разреши да говори.
— Бях на пост заедно с Часке — заразказва момчето бързо и възбудено. — Исках да ти обадя, щом дойде Шонка, за да не изненада шатрата. Него още го няма. Но дойде Шеф дьо Лу, когото уачичун наричат и Тобиас, и сега той чака край скалата, където стои кулестият жребец. Шеф дьо Лу ми каза, че Шонка е тръгнал насам заедно с трима въоръжени мъже. Това имам да ти кажа, вожде. Освен това Шеф дьо Лу пита дали да дойде в шатрата, или да остане на пост вън.
— Кажи му да отиде до следващата граница — по посока на Ке Сапа, Блек Хилс, и да провери там дали е свободен пътят за нас. Със своя пъстър жребец той може да стигне оттук до границата на резервата и да се върне обратно за два часа. Искам веднага да получа сведение какво е видял там. А ти остани заедно с Часке на пост край скалата.
— Добре — Очите на момчето блеснаха от радост. То изчена веднага.
Младият вожд излезе от полутъмната типи навън в черната нощ. Тежки облаци закриваха луната и звездите. Никаква светлина наоколо, само замръзналата повърхност на почти пресъхналото езерце поблясваше леко. Вятърът беше позатихнал. Скоро щеше да започне отново да вали сняг. Няколко кучета виеха все още. Бяха навярно най-много пет или шест. Гладуващите хора отдавна вече бяха заклали и изяли
