Но макар че Бенито не оставяше нито едно кътче от брега неизследвано, обектът на диренията му все не се явяваше. По едно време той забеляза, че речното корито става по-полегато, и заключи, че тялото на Торес може да се е търкулнало зад водовъртежа, към средата на реката. В такъв случай то вероятно още се намира там, защото течението не би могло да го подхване на такава голяма дълбочина, която сигурно се увеличаваше още повече.
Затова Бенито реши, щом прерови крайбрежния гъсталак, да претърси и откъм тази страна. Ето защо той продължи да напредва в посоката, в която салът трябваше да се движи четвърт час, както бе предварително уговорено.
Четвърт час изтече, а Бенито още не бе намерил нищо. В този момент той почувствува нужда да излезе на повърхността, за да може да възвърне силите си при нормални условия. На някои места дълбочината на реката нарастваше още повече и му се налагаше да се спуща до тридесетина фута. При това трябваше да издържа на налягане, равно на почти една атмосфера, което у човека, несвикнал на тази работа, предизвиква умора и дори душевно смущение.
Затова Бенито дръпна шнура на звънеца, и екипажът на сала започна да го изтегля; но това ставаше бавно — на всяка минута го издигаха само с два-три фута, за да не би спадането на налягането да увреди вътрешните му органи.
Щом младежът стъпи на сала, свалиха металния шлем на скафандъра, той вдъхна дълбоко и седна, за да си почине малко. Пирогите тутакси се приближиха. Маноел, Фрагозо, Араужо бяха тук, до него, чакаха да заговори.
— Е, какво? — запита Маноел.
— Засега нищо… Нищо!
— Никаква следа ли не намери?
— Никаква.
— Искаш ли и аз да потърся?
— Не, Маноел — отвърна Бенито, — вече започнах… зная къде да отида… остави ме сам да свърша тази работа.
Тогава Бенито обясни на лоцмана, че възнамерява да изследва долната част на брега до баража Фриас, там, където повдигнатото дъно може да е задържало трупа на Торес, особено ако този труп, плавайки под водата, е бил подхванат, макар и слабо, от течението; но преди това иска да се отдалечи от брега и да претърси внимателно падината, образувана от хлъзването на коритото, където канджите явно не можеха да стигнат.
Араужо одобри този план и се приготви да вземе съответните мерки. Маноел сметна за свой дълг да даде на Бенито някои съвети.
— Щом искаш да продължиш търсенето от тази страна — рече той, — салът ще завие в същата посока, но бъди предпазлив, Бенито. Ти ще трябва да се спускаш по-надълбоко, отколкото досега, може би на петдесет-шестдесет фута, а там ще се наложи да издържаш на две атмосфери налягане. Затова се придвижвай много бавно, иначе има опасност да загубиш присъствие на духа. Няма да разбираш къде си и за какво си на това място. Ако чувствуваш главата си като притисната в стега, ако ушите ти бучат неспирно, дай сигнал, без да се колебаеш, и ще те измъкнем на повърхността. После, ако е нужно, ще почнеш наново, но поне ще си посвикнал да се движиш в тези дълбоки слоеве на реката.
Бенито обеща на Маноел да се съобразява със съветите му, тъй като разбираше колко са важни. Особено се плашеше, че може да загуби присъствие на духа тъкмо когато то ще му бъде най- необходимо.
Бенито стисна ръката на Маноел; шлемът на скафандъра отново бе завинтен около шията му, след това помпата пак заработи и скоро водолазът изчезна под водата.
Сега салът се бе отдръпнал на четиридесетина фута от левия бряг; но за да не го отнася течението по- бързо, отколкото е нужно, когато стигнеше средата на реката, привързаха за него уби-те, и гребците го задържаха така, че да не бъде повлечен, а да се движи съвсем бавно.
Спуснаха Бенито много предпазливо и той стъпи здраво на дъното. Когато подметките му се забиха в пясъка на речното корито, по дължината на подемното въже можаха да определят, че той се намира на дълбочина шестдесет и пет — седемдесет фута. Значи тук имаше голяма падина, вдълбана доста под нормалното равнище.
Сега водата беше по-тъмна, но поради бистротата си пропускаше още достатъчно светлина, така че не бе трудно на Бенито да различава добре предметите, пръснати по речното дъно, и да се придвижва уверено. А и пясъкът, примесен със слюда, действуваше като рефлектор, и можеха да се преброят зрънцата, които блещукаха като светещ прах.
Бенито вървеше, оглеждаше, опипваше с копието си и най-малките вдлъбнатинки. Той продължаваше да се спуска бавно. При нужда му отпущаха въжето, а тъй като маркучите, които служеха за вдишване и издишване на въздуха, винаги висяха свободно, помпата работеше без засечка.
Така, придвижвайки се лека-полека, Бенито стигна до средата на коритото на Амазонка, където падината беше най-дълбока.
Понякога го обгръщаше такъв гъст мрак, че вече не можеше да вижда нищо друго на много близко разстояние. Но това беше преходно явление: салът, движещ се над главата му, закриваше напълно слънчевите лъчи и превръщаше деня в нощ. Ала след малко голямата сянка се отдръпваше и пясъкът светваше отново с целия си блясък.
Бенито продължаваше да се спуска. Той усещаше тога главно по растящото налягане на течната маса върху тялото му. Дишането му се затрудняваше, крайниците му не можеха вече да се движат така свободно и лесно, както в среда с нормално атмосферно налягане. При тези условия той се намираше под въздействието на физиологични явления, на които не беше свикнал. Бученето в ушите му се засилваше; но тъй като мисълта му оставаше бистра и чувствуваше, че Мозъкът работи с пълна дори необикновена яснота, той не искаше да дава сигнал за вдигане и продължи да слиза още по-надълбоко. Изведнъж в заобикалящия го полумрак някаква тъмна маса привлече вниманието му. По форма тя приличаше на тяло, оплетено в гъсталак от водорасли.
Обзе го силно вълнение. Той се насочи натам. С пръта си размърда тази маса.
Но тя се оказа просто труп на огромен кайман, вече превърнал се в скелет, който течението на Рио Негро бе довлякло в коритото на Амазонка.
Бенито се отдръпна и си помисли, че въпреки твърденията на лоцмана някакъв жив кайман също би могъл да се вмъкне в дълбочините около баража Фриас!…
Но отхвърли тази мисъл и продължи напред, за; а достигне самото дъно на падината.
В този момент сигурно беше на деветдесет — сто фута дълбочина и следователно подложен на три атмосфери налягане. А ако падината продължаваше да става все по-дълбока, скоро-щеше да се принуди да прекрати търсенето.
Всъщност опитът показваше, че на дълбочина над сто и два десет — сто и тридесет фута се намира крайната граница, която е опасно да се преминава при подводен поход: при такова налягане не само организмът не може да функционира нормално, но и уредите вече не подават достатъчно равномерно въздух за дишане.
И все пак Бенито беше решил да продължи, докато има още душевни и физически сили. Някакво необяснимо предчувствие го влечеше към тази бездна; струваше му се, че тялото се е плъзнало до дъното на тази падина, че ако у Торес има тежки предмети, като например колан със скрити пари, злато или оръжие, той може да се задържи на такава голяма дълбочина.
Изведнъж в една тъмна яма забеляза труп. Да, труп, все още в облекло, проснат като заспал човек с ръце сгънати под главата!
Торес ли беше това? В гъстия мрак му беше трудно да го познае; но безспорно беше човешко тяло, което лежеше съвсем неподвижно там, на по-малко от десет крачки.
Страшно вълнение обзе Бенито. За миг сърцето му спря да бие. Струваше му се, че ще загуби съзнание. Но с огромно усилие на волята се оправи. Тръгна към трупа!
Внезапно силен и неочакван тласък го разтърси цели Някакъв дълъг ремък шибаше тялото му и въпреки дебелия водолазен костюм той усещаше все по-болезнено тези удари. — Електрическа змиорка! — си рече той. Това бяха единствените думи, които можаха да се изтръгнат от устата му.
