— Имаш право — каза Бенито.
— Приятелю — продължи Маноел, обръщайки се към майстора — отговорник на сала, — претърсете сам джоба на тази куртка.
Майсторът изпълни нареждането му. Той извади метална кутийка. Капакът й беше завинтен херметически, поради което изглежда не бе пострадала от престоя във водата.
— А хартийката… още ли е там хартийката? — извика Бенито, неспособен да се сдържа.
— На съдията се полага да отвори тази кутийка! — отвърна Маноел. — Единствено той има право да провери дали в нея е затворен някакъв документ.
— Да… да… и този път имаш право, Маноел! — каза Бенито. — Към Манао, приятели, към Манао.
Бенито, Маноел, Фрагозо и майсторът с кутийката в ръка веднага се качиха на една от пирогите и се готвеха да тръгват, ала Фрагозо се обади:
— Ами тялото на Торес? Пирогата се спря.
И наистина индианците вече бяха хвърлили обратно във водата трупа на авантюриста, който се носеше по повърхността на реката.
— Торес беше просто един негодник — каза Бенито. — Аз рискувах живота си в честна борба с него и провидението го наказа с моята ръка, но въпреки това тялото му не бива да остане без гроб!
Ето защо заповядаха на втората пирога да отиде да прибере трупа на Торес, за да го пренесат на брега и погребат там.
Но в същото време ято хищни птици, което се рееше над реката, се втурна към плаващия труп. Това бяха уруби, вид дребни лешояди с гола шия, дълги крака, черни като врани и невероятно кръвожадни, наричани в Южна Америка „галиназос“. Тялото, разкъсано от човките им, взе да изпуска издуващите го газове, обемът му намаля, и това, което бе останало от Торес, лека-полека взе да потъва и изчезна завинаги във водите на Амазонка.
След десет минути бързо носещата се пирога влезе в пристанището на Манао. Бенито и спътниците му скочиха на брега и се втурнаха през градските улици.
За няколко минути те стигнаха до жилището на съдията Жарикес и го помолиха чрез един от слугите да благоволи да ги приеме незабавно.
Съдията заповяда да ги въведат в кабинета му. Там Маноел му разказа всичко, което се бе случило от момента, когато Бенито рани смъртоносно Торес в честен дуел, до момента, когато у мъртвеца бе намерена кутийката, която майсторът сам извади от джоба на куртката му.
Макар че този разказ потвърждаваше всичко казано му от Жоам Дакоста за Торес и за предложената от него сделка, съдията Жарикес не можа да сдържи недоверчивата си усмивка.
— Ето кутийката, господине — рече Маноел. — Нито за миг тя не е била в ръцете ни, и този същият човек, който ви я предава, я намери в трупа на Торес!
Съдията взе кутийката и я заоглежда внимателно, обръщайки я ту на една, ту на друга страна като някаква скъпоценност. После я разклати и няколкото монети вътре в нея издадоха метален звън.
Нима в тази кутийка не беше скрит толкова търсеният документ — листа, написан собственоръчно от истинския виновник за престъплението, който Торес искаше да предаде на Жоам Дакоста за такава срамна цена? Нима това веществено доказателство за невинността на осъдения беше безвъзвратно загубено?
Лесно можем да си представим какво силно вълнение бе завладяло зрителите на тази сцена. Бенито едва можеше да промълви дума, чувствуваше, че сърцето му ще се пръсне.
— Но отворете я, господине, отворете тази кутийка! — извика той най-сетне със задавен глас.
Съдията Жарикес започна да отвинтва капака; после, като го махна, обърна кутийката, от която се изсипаха и се търколиха на масата няколко златни монети.
— Но листът!… Листът!… — извика пак Бенито, държейки се за масата, за да не падне.
Съдията пъхна пръста в кутийката и с мъка извади една сгъната грижливо пожълтяла хартия, явно неповредена от водата.
— Документът! Това е документът! — провикна се Фрагозо. — Да. Това е листът, който видях в ръцете на Торес!
Съдията Жарикес разгъна листа, погледна го от лицевата страна, после го обърна, за да го види и от обратната — и от двете страни той беше изписан с доста едър почерк.
— Действително документ — каза той. — Няма никакво съмнение. Това е наистина документ.
— Да — проговори Бенито, — и този документ именно доказва невинността на баща ми.
— Не се знае — отвърна съдията Жарикес, — и се боя, че трудно ще се установи!
— Защо?… — възкликна Бенито, блед като мъртвец.
— Защото този документ е написан с шифър — отговори съдията Жарикес, — а на този шифър…
— Какво?
— Нямаме ключа!
XII. Документът
Това беше наистина много сериозно обстоятелство, което нито Жоам Дакоста, нито близките му можеха да предвидят. Тези, които не са забравили първата сцена на тази повест, знаят, че документът наистина беше написан в неразгадаема форма по една от многобройните системи, използувани в криптографията.
Но коя?
За да се открие, трябваше да се приложи цялата находчивост, на която е способен човешкият мозък.
Преди да се раздели с Бенито и другарите му, съдията Жарикес нареди да се направи точен препис на документа, чийто оригинал искаше да запази за себе си, и след надлежната сверка връчи този препис на двамата младежи, за да го предадат на затворника.
След като уговориха среща за другия ден, те си тръгнаха и тъй като искаха час по-скоро да се видят с Жоам Дакоста, отидоха веднага в затвора.
Там на кратко свиждане със затворника му разправиха всичко, което се бе случило.
Жоам Дакоста взе документа и го разгледа внимателно. После поклати глава и го върна на сина си.
— Възможно е — рече той — в тази бележка да се намери доказателството, което не можах да представя досега! Но ако това доказателство ми се изплъзне, ако целият ми почтен живот не говори в моя полза, тогава нямам какво повече да очаквам от човешкото правосъдие и съдбата ми е в божиите ръце.
Всички разбраха добре това! Ако този документ останеше неразчетен, положението на осъдения беше отчаяно!
— Ще намерим ключа му, татко! — възкликна Бенито. — Няма документ от тоя род, който да не може да се разчете! Имайте вяра… да, вяра! Нали провидението, така да се каже, по чудо ни върна този документ, който ви оправдава, а след като насочи ръката ни да го намерим, няма да откаже да насочи разума ни, за да го разчетем!
Жоам Дакоста стисна ръка на Бенито и Маноел, след което тримата младежи си тръгнаха много развълнувани, за да се върнат незабавно на жангадата, където Якита ги чакаше.
Там веднага разказаха на Якита за новите събития, станали от предния ден насам: за появяването на трупа на Торес, за откриването на документа и необикновената форма, в която е решил да го напише истинският виновник за престъплението, приятелят на авантюриста — навярно за да не го разгадаят в случай, че попадне в чужди ръце.
Естествено, осведомиха и Лика за това неочаквано усложнение и за разкритието на Фрагозо, че Торес е бивш горски стражар, работил на тази служба около устието на Мадейра.
— Но как сте се срещнали? — попита младата мулатка.
— При една от обиколките ми из провинцията Амазонка — отговори Фрагозо, — когато ходех от село на село да упражнявам занаята си.
— Ами белегът?…
— Ето как стана това. Един ден пристигнах в мисията Аранас точно когато този Торес, когото не бях виждал никога, се бе спречкал с един от другарите си — все долна пасмина — и това спречкване завърши с удар с нож, който промуши ръката на горския стражар. Понеже нямаше лекар, натовариха мен да го
