И наистина върху него се бе нахвърлила „пураке“, както наричат бразилците електрическата змиорка.
Всеизвестно е, че това са особен вид водни змии с черна лепкава кожа, които имат на гърба и опашката си орган, състоящ се от пластинки, съединени чрез малки отвесни люспици, за действувай от нерви, с много голяма сила. Този орган, притежаващ необикновени електрически свойства, може да предизвиква опасни сътресения. Някои от тия електрически змиорки са едва с размерите на водна змия, други достигат до десет фута дължина; трети пък, по-редки, са дълги над петнадесет-двадесет фута и широки осем-десет инча.
И в Амазонка, и в притоците й има доста много електрически змиорки и именно една от тези живи „бобини“, дълга около десет фута, извивайки се като дъга, се бе нахвърлила върху водолаза.
Бенито разбра колко опасно беше за него нападението на това страшно животно. Облеклото му не можеше да го предпази. Електрическите удари на змиорката, отначало слаби, ставаха все по-силни и по- силни и щяха да продължат така, докато тя изчерпеше енергията си и станеше безсилна.
Неспособен да издържа на тези трусове, Бенито почти падна на пясъка. Крайниците му лека-полека се парализираха от електрическия ток на змиорката, която се търкаше бавно о тялото му и го обвиваше с пръстените си. Той не беше в състояние дори да вдигне ръцете си. Скоро изпуска пръта си и ръката му вече нямаше сила да улови шнура на звънеца, за да даде сигнал. Бенито се чувствуваше обречен. Нито Маноел, нито другарите му не можеха да си представят каква ужасна борба се водеше под тях, между една страшна пураке и злочестия водолаз, който вече едва се съпротивяваше, неспособен да се защищава. И то тъкмо когато бе открил труп — и несъмнено трупа на Торес!
С последно усилие на инстинкта за самосъхранение Бенито се помъчи да извика!… Но гласът му заглъхваше в тази метална кутия-, която не пропускаше никакъв звук!
В това време змиорката засили атаките си; от електрическите й удари Бенито подскачаше върху пясъка като части от прерязан червей, а мускулите му се гърчеха под камшика на влечугото.
Бенито изведнъж почувствува, че губи съзнание. Постепенно пред очите му притъмняваше, крайниците му се сковаваха!… Но преди да загуби способност да вижда, способност да разсъждава, пред очите му стана едно неочаквано, необяснимо, странно явление.
По водните пластове премина глух тътен. Той приличаше на гръмотевица, чийто грохот се разнесе под водата, още разтърсвана от ударите на змиорката. Бенито се почувствува потопен в някакъв страшен шум, който отекваше до най-големите дълбочини на реката.
И изведнъж от устата му се изтръгна отчаян вик!… Пред очите му се яви ужасяващо призрачно видение.
Потъналото тяло, дотогава лежащо на дъното, се бе изправило!… Развълнуваната вода поклащаше ръцете, сякаш мъртвецът оживяваше!… Конвулсивни трептения придаваха движение на този страшен труп!
Това беше наистина трупът на Торес! Един слънчев лъч проникна през водната маса до него, и Бенито позна подпухналото и позеленяло лице на негодника, сразен от ръката му, чийто последен дъх бе замрял под тези води!
И докато Бенито не можеше вече да помръдне парализираните си крайници, докато тежките подметки го държаха като прикован за пясъчното дъно, трупът се изправи, главата му се заклати нагоре-надолу, и като се измъкна от ямата, в която го бе задържал гъсталакът от водорасли, се издигна право нагоре — о, страшна гледка! — до повърхността на Амазонка.
XI. Какво имаше в кутийката
Какво се бе случило? Чисто физическо явление, което ей сега ще обясним.
Военната канонерка „Санта Ана“, плаваща нагоре по Амазонка към Манао, току-що бе преминала баража Фриас. Малко преди да стигне устието на Рио Негро, тя вдигна флага си и поздрави с оръдеен изстрел бразилското знаме. Гърмежът предизвика по водната повърхност трептене, което се разнесе до дъното на реката, а това трептене беше достатъчно, за да повдигне тялото на Торес, вече олекнал от започналото разлагане и подуване на тъканите. Така трупът на удавника съвсем естествено изплува на повърхността на Амазонка.
На това добре известно явление именно се дължеше появяването на трупа, но, трябва да признаем, в самото пристигане на „Санта Ана“ на мястото на диренията имаше и щастливо съвпадение.
Маноел извика, спътниците му повториха този вик, и една от пирогите се насочи незабавно към тялото, като в същото време започнаха да вдигат на сала и водолаза.
Но какво неизразимо вълнение обзе Маноел, когато измъкнаха от водата Бенито и го проснаха на сала напълно скован, без да дава признаци на живот.
Нима водите на Амазонка им връщаха втори труп?
Колкото може по-бързо свалиха скафандъра на водолаза.
Бенито бе загубил напълно съзнание от силните електрически удари на змиорката.
Уплашеният Маноел го зовеше, вдъхваше му въздух от собственото си дишане, мъчеше се да долови биенето на сърцето му.
— Тупти! Тупти! — извика той.
Да, сърцето на Бенито още туптеше и след няколко минути благодарение на грижите на Маноел той се свести.
— Трупът! Трупът!
Това бяха първите и единствени думи, които се изтръгнаха от устата на Бенито.
— Ето го! — отвърна Фрагозо, сочейки пирогата, която ее връщаше при сала с трупа на Торес.
— А на теб, Бенито, какво ти се случи? — запита Маноел. — Да не би да ти липсваше въздух?…
— Не! — каза Бенито. — Нападна ме пураке!… Но какъв беше тоз, шум… този гърмеж?
— Оръдеен изстрел! — отговори Маноел. — Този оръдеен изстрел именно изхвърли трупа на повърхността!
В това време пирогата застана до сяла. На дъното й лежеше тялото на Торес, уловено от индианците. Престоят във водата още не бе го обезобразил. Той лесно се разпознаваше. В това отношение не можеше да има никакво съмнение. Фрагозо, коленичил в пирогата, вече бе започнал да къса дрехите на удавника, които ставаха на парцали.
В този момент вниманието на Фрагозо бе привлечено от оголилата се дясна ръка на Торес. На тази ръка личеше ясно белег от стара рана, по всяка вероятност от нож.
— Този белег! — възкликна Фрагозо. — Но… да, точно така!… Сега си спомням…
— Какво? — попита Маноел.
— Едно спречкване!… Да, едно спречкване, на което бях: свидетел в провинцията Мадейра… преди три години. Как можах да го забравя?…Тоя Торес беше тогава горски стражар Ах, знаех си аз, че не за пръв път виждам този негодник!
— Какво значение има това сега! — извика Бенито. — Кутийката! Кутийката!… У него ли е още?
И Бенито понечи да разкъса последните дрехи на трупа, за Да го претършува… Но Маноел го спря.
— Момент, Бенито — каза той.
После се обърна към хората на сала, които не спадаха към екипажа на жангадата и следователно по- късно можеше да се повярва на техните показания.
— Приятели — им рече той, — вземете си бележка от всичко, което вършим тук, та да можете после да го преразкажете на съдиите.
Те се приближиха до пирогата.
Тогава Фрагозо размота колана, който пристягаше тялото на Торес под скъсаното пончо, и заопипва джоба на куртката.
— Кутийката! — извика той.
Бенито нададе радостен вик. Той понечи да грабне кутийката, за да я отвори, да провери какво има в нея…
— Не — спря го пак Маноел, който не губеше хладнокръвие. — Не бива да остане никакво съмнение у съдиите! Безпристрастни свидетели трябва да потвърдят, че тази кутийка наистина е намерена в трупа на Торес!
