превържа и така се запознах с него!
— В края на краищата това няма Значение — отвърна девойката, — щом вече знаем кой е Торес! Значи той не е престъпникът, а така не напредваме много!
— Да, не ще и дума — съгласи се Фрагозо, — но накрая все ще се разчете този документ, дяволите да го вземат, и тогава невинността на Жоам Дакоста ще блесне пред очите на всички.
На това се надяваха и Якита, и Бенито, и Маноел, и Миня. Ето защо тримата мъже се затвориха в общата зала на жилището и прекараха там дълги часове в усилия да дешифрират бележката. Ала такава надежда хранеха не само те, но — трябва да подчертаем това — и съдията Жарикес.
След като изготви доклада, който въз основа на разпита установяваше самоличността на Жоам Дакоста, съдията изпрати този доклад в министерството на правосъдието и сметна, че е свършил работата си от своя страна. Но това не беше достатъчно.
Всъщност трябва да кажем, че откакто бе намерен документът, съдията Жарикес се видя изведнъж въвлечен в любимото си занимание. Той обичаше да разгадава цифрови съчетания, да решава забавни задачи, да разчита шаради, ребуси, логогрифи и други, и тук явно се чувствуваше в истинската си стихия.
А мисълта, че този документ може би крие оправданието на Жоам Дакоста, пробуди страстта му на аналитик. Ето пред очите му криптограма! И той мислеше само как да открие смисъла й. Дори и да не го познавате, не се съмнявайте, че щом се заловеше с такава работа, той щеше да забрави и ядене, и пиене.
След като младите хора си отидоха, съдията Жарикес се разположи в кабинета си. Той нареди да не пускат никого, с което си осигури няколко часа пълно усамотение. Очилата бяха на носа му, табакерата му — на масата. Той смръкна солидна доза емфие, за да изостри схватливостта и проницателността на мозъка си, взе документа и се вдълбочи в размишление, което скоро щеше да се изяви под формата на монолог. Почтеният съдия беше от ония експанзивни натури, които предпочитат да мислят гласно, отколкото тихомълком.
— Да действуваме методично — рече си той. — Без метода няма логика. Без логика не може да има успех.
След това взе документа и го прочете от начало до край, но нищо не разбра.
Този документ се състоеше от стотина реда, разделени на шест абзаца.
— Хм! — измънка съдията Жарикес, като помисли. — Да се занимавам с всеки абзац поотделно, значи да си губя напразно скъпоценното време. Обратно, трябва да избера само един абзац — такъв, който да представлява най-голям интерес. А кой отговаря на това условие, ако не последният, в който непременно трябва да се резюмира цялата история? Тук могат да ме насочат собствените имена, между другото името Жоам Дакоста и ако то се споменава някъде в този документ, очевидно трябва да е и в последния, абзац.
Съдията разсъждаваше логично. Очевидно той имаше право, като искаше да съсредоточи всичките си сили като криптолог върху последния абзац.
А ето този абзац — необходимо е да то поставим отново пред очите на читателя, за да види как един аналитик щеше да използува способностите си, за да открие истината:
„Phyjslyddqfdzxgasgzzqqehxgkfndrxujugiocytdxvksbxhhuypohdvyrymhuhpuydkjox
phetozsletnpmvffovpdpajxhyynojyggaymeqynfuqlnmvlyfgsuzmqiztlbqgyugsqeubvn
rcredgruzblrmxyuhqhpzdrrgcrohepqxufivvrplphonthvddqfhqsntzhhhnfepmqkyuuex
ktogzgkyuumfvijdqdpzjqsykrplxhxqrymvklohhhotozvdksppsuvjhd.“
На първо време съдията Жарикес забеляза, че редовете на документа не бяха разделени на думи, нито дори на изречения, и липсваха препинателни знаци. Това обстоятелство неизбежно щеше да затрудни още повече разчитането.
— Да видим все пак — рече си той — дали някои групи от букви не биха могли да образуват думи — имам пред вид буквосъчетания, в които съотношението между гласните и съгласните е такова, че могат да се произнесат… Най-напред, още в началото, виждам phy… по-нататък — gas… Охо — ujugi!… Не беше ли това африкански град на бреговете на Танганайка? Но какво търси тук този град?… Ето по-нататък —
Съдията Жарикес остави листа и няколко минути се отдаде на размишления.
— Всички думи, които забелязвам при това бегло четене, са чудновати! — си рече той. — Всъщност не може да се разбере произходът им. Едни изглеждат гръцки, други — холандски, трети имат вид на английски, четвърти пък на нищо не приличат — а да не говорим за групите съгласни, които човек изобщо не е в състояние да произнесе! Явно няма да бъде лесно да се намери ключът на тази криптограма!
Пръстите на съдията забарабаниха по бюрото нещо като „утринна заря“, сякаш искаше да събуди заспалите си умствени способности.
— Да видим първо — каза той — колко букви има в този абзац.
И заброи с молив в ръка.
— Двеста седемдесет и шест! — обяви той. — Е, сега трябва да разберем какво е численото съотношение между различните букви.
Това изчисление му отне малко повече време. Съдията Жарикес взе отново документа; после с молив в ръка отбеляза последователно всяка буква по азбучен ред. След четвърт час получи следната таблица:
a = 3 пъти
b = 4 пъти
c = 3 пъти
d = 16 пъти
e = 9 пъти
f = 10 пъти
g = 13 пъти
h = 23 пъти
i = 4 пъти
j = 8 пъти
k = 9 пъти
l = 9 пъти
m = 9 пъти
n = 9 пъти
o = 12 пъти
p = 16 пъти
q = 16 пъти
r = 12 пъти
s = 10 пъти
----------------
Всичко 276 букви
— Аха, аха! — промърмори съдията Жарикес. — Преди всичко ми прави впечатление, че само в този абзац са използувани всички букви на азбуката! Много странно! Всъщност, ако се вземат наслуки от някоя книга необходимият брой редове с общо двеста седемдесет и шест букви, едва ли въз всеки ред ще се намерят всички букви на азбуката! Дори и да е така, това ще бъде просто случайност.
После мислите му взеха друга насока.
— Има един по-важен въпрос — каза си той, — да проверим дали гласните и съгласните са в нормално съотношение.
