— Това число — възкликна съдията, — ах, това число! Но от колко цифри се състои то? Две, три, четири, девет, десет? Различни цифри ли влизат в това число или няколкократно повтарящи се? Знаете ли, младежо, че от десетте основни Цифри, ако употребим всички, без да повтаряме никоя, могат да се получат три милиона двеста шестдесет и осем хиляди и осемстотин различни числа, а в случай, че някои цифри се повтарят, тези милиони комбинации ще се увеличат още повече? И знаете ли, че ако за проверка на всяко от тия числа отиде само по една от петстотин двадесет и пет хиляди и шестстотинте минути, от които се състои годината, ще ви бъдат нужни повече от шест години, а при положение, че всяка проверка ви отнеме един час, ще ви трябват повече от три века. Не, вие искате невъзможното!
— Невъзможното е, господине — отвърна Маноел, — да бъде осъден един невинен, тоест Жоам Дакоста да загуби живота и честта си, когато имате в ръцете си вещественото доказателство за неговата невинност! Ето това е невъзможното!
— Ех, младежо — извика съдията Жарикес, — отде знаете дали в края на краищата Торес не е излъгал, дали действително е имал в ръцете си документ, написан от виновника за престъплението, дали този лист е именно документът и дали той се отнася за Жоам Дакоста?
— Отде да зная!… — повтори Маноел. И оброни глава в ръцете си.
Наистина нищо не доказваше по категоричен начин, че документът е свързан със случая в диамантената област. Дори от нищо не личеше дали не е просто безсмислица и не е скалъпен от самия Торес, способен да продаде не само истински документ, но и фалшив.
— Не се отчайвайте, господин Маноел — каза съдията Жарикес, като се изправи, — не се отчайвайте! За каквото и да се отнася този документ, аз няма да се откажа да търся шифъра му! В края на краищата това е все едно да решавам логогриф или ребус.
При тези думи Маноел стана, поклони се на съдията и се върна на жангадата по-обезкуражен, отколкото когато тръгна от нея.
XIV. Наслуки
В това време обаче бе станал пълен поврат в отношението на общественото мнение към осъдения Жоам Дакоста. Гневът се смени със съчувствие. Населението не ходеше вече в манастирския затвор да надава викове „Смърт!“ против затворника. Напротив! Най-отявлените му обвинители, че е главен виновник за престъплението в Тижуко, сега заявяваха, че той няма вина, и искаха незабавното му освобождаване: такива са тълпите — от една на друга крайност.
Този обрат беше разбираем.
Всъщност събитията, станали през последните два дена — дуелът между Бенито и Торес, търсенето на трупа и появяване то му при такива необикновени обстоятелства, намирането на документа, „неразгадаемостта“, ако можем да се изразим така, на съставящите го редове, увереността, или поне предположението, че тази записка представлява веществено доказателство за невинността на Жоам Дакоста, защото е написана от истинския виновник — всичко това бе допринесло за тази промяна в общественото мнение. Това, което се желаеше, чакаше се нетърпеливо от два дена, сега будеше тревога — получаването на заповедта от Рио де Жанейро.
А тя не можеше да се бави дълго.
Жоам Дакоста бе арестуван на 24 август и разпитан на следващия ден. Докладът на съдията замина на 26-ти. А беше вече 28-ми. Най-много до три-четири дни министърът щеше да вземе решение за осъдения и нямаше никакво съмнение, че „правосъдието ще изпълни дълга си“.
Да, никой не се съмняваше в това! И все пак всички бяха уверени, че документът доказва невинността на Жоам Дакоста — и членовете на семейството му, и дори цялото непостоянно население на Манао, което следеше с вълнение развоя на тази драма.
Но каква стойност би имал този документ за външните лица, за незаинтересованите или безразлични наблюдатели, и можеше ли да се твърди дори, че той се отнася за престъплението в диамантената област? Безспорно документът съществуваше. Той бе намерен в трупа на Торес. Това беше неопровержимо. Дори всеки имаше възможност да се увери, като го сравнеше с писмения донос на Торес за Жоам Дакоста, че този документ не е писан от ръката на авантюриста. И все пак, както казваше съдията Жарикес, дали този подлец не го е скалъпил с цел да шантажира. Още повече, че Торес бе предложил да го предаде едва след женитбата си с дъщерята на Жоам Дакоста, тоест когато не можеше вече да се направи нищо след свършения факт.
Едни поддържаха едно, други — друго, и не е трудно да си представим до каква степен се разпалиха страстите около това дело. Но така или иначе, положението на Жоам Дакоста, разбира се, беше крайно критично. Докато не се дешифрираше документът, все едно, че той не съществуваше, и ако до три дни по някакво чудо не се отгатнеше или разкриеше тайната на криптограмата, след три дни осъденият щеше безвъзвратно да изкупи с живота си престъплението в Тижуко.
И все пак един човек твърдеше, че може да направи това чудо! Този човек беше съдията Жарикес и сега той работеше повече заради Жоам Дакоста, отколкото за задоволяване на аналитичната си страст. Да, и в неговото съзнание бе настъпил прелом. Напуснал доброволно убежището си в Икитос и дошъл с риск за живота си да иска реабилитация от бразилското правосъдия, Жоам Дакоста представляваше душевна загадка, по-важна от много други! Ето защо съдията нямаше да се откъсне от тоя документ, докато не откриеше шифъра. Затова с такава страст се залови за тази работа. Той вече нито ядеше, нито спеше. Цялото си време прекарваше в комбиниране на числа, за да изкове ключ за отварянето на тази брава. В края на първия ден тази мисъл в мозъка на съдията Жарикес се превърна в мания. У него кипеше неутолима злоба, която той едва сдържаше. Цялата къща трепереше от нея. Слугите му — и черни, и бели — не смееха да се приближат до него. Добре, че беше ерген, иначе госпожа Жарикес щеше да преживее много неприятни часове. Никога този чудак не бе се увличал до такава степен от подобна задача и имаше твърдото намерение да я реши, докато главата му не се е пръснала като прегрят котел под натиска на парата.
Сега достойният съдия беше дълбоко убеден, че ключът на документа е число, състоящо се от две или няколко цифри, но дедуктивните методи изглежда са безсилни да го разкрият.
И все пак именно към тях прибягна съдията Жарикес с истинско настървение и тоя ден — 26 август — посвети всичките си сили и способности на този свръхчовешки труд.
Да търсиш число наслуки, както казваше той, значи да се луташ в милиони комбинации, за което не би стигнал един живот и на най-способния изчислител. Но щом не трябва да се разчита на случая, не може ли да се действува с разсъдъка? Да, може, и именно на „разсъждения до побъркване“ се отдаде всецяло съдията Жарикес, след като напразно се опита да намери покой в няколкочасов сън.
Ако някой успееше в това време да се добере до него, да наруши уединението му, като превъзмогне изричните забрани, би го намерил както предния ден в работния му кабинет, на писалището, вторачен в документа с хилядите объркани букви, които сякаш се рееха около главата му.
— Ах! — възкликна той. — Защо негодникът, който го е писал, независимо кой е той, не е разделил думите в тоя абзац? Така бих могъл… да опитам… Но не. И все пак, ако в този документ действително става въпрос за този случай на убийство и кражба, не може да не се срещат определени думи, думи като „област“, „диаманти «Тижуко»“, „Дакоста“ и не знам още какви други! И като ги съпоставя с равнозначните думи в криптограмата, бих могъл да намеря числото! Но уви! Няма никаква междина) Една-единствена дума и толкова!… Една дума от двеста седемдесет и шест букви!… Ах, да бъде проклет двеста седемдесет и шест пъти мерзавецът, който така безобразно е усложнил своята система! Само затуй заслужава двеста седемдесет и шест хиляди пъти бесилка!
И със силен юмручен удар върху документа подкрепи това не твърде благодушно пожелание.
— Но в края на краищата — продължи съдията, — ако не мога да търся някоя от тези думи в цялостното съдържание на документа, не мога ли да се опитам поне да я намеря или в началото, или в края на всеки абзац? Тук може би има шанс, който не бива да се пренебрегва?
И поемайки отново пътя на дедукцията, съдията Жарикес опита последователно дали буквите, с които започваха или завършваха отделните абзаци на документа, съответствуват на буквите, образуващи най- важната дума, която непременно трябваше да се среща някъде — думата „Дакоста“.
