зависи оправдаването на осъдения.
Трябва впрочем да кажем, че на всички бе предоставена възможността да се опитат да разгадаят непонятното му съдържание. За тази цел „Диариу ду Гран Пара“ помести факсимиле от документа. Разпространяваха се и множество отпечатъци по настояване на Маноел. Той не искаше да пропусне нищо, което би допринесло за разбулването на тази тайна, дори случайността — зад нея, както казват, понякога се криело провидението.
Освен туй бе обещана награда от сто конто на тоя, който открие напразно търсения шифър и така спомогне да се разчете документът. Това беше цяло състояние. Ето защо хора от всички слоеве загубиха желание да пият, да ядат и спят и се заловиха настървено с неразгадаемата криптограма.
Но досега всичко това се бе оказало безполезно и вероятно най-находчивите аналитици на света напразно биха губили съня си над нея.
Междувременно публиката бе предупредена, че всяко решение трябва да се изпраща незабавно на съдията Жарикес, в къщата му на улица „Богсин“; но до 29 август вечерта нищо още не бе получено и навярно нищо нямаше да се получи!
Трябва да признаем, че от всички, които се бяха отдали на разгадаването на тази главоблъсканица, съдията Жарикес беше един от най-заслужаващите съжаление. В резултат от съвсем естествено съвпадение на мислите той също споделяше общото мнение, че документът е свързан с аферата в Тижуко, че е написан саморъчно от виновника и че оневинява Жоам Дакоста. Затова влагаше още по-голямо старание в търсенето на-ключа. Сега го подтикваше не само любовта му към това изкуство, но и чувство за справедливост, на състрадание към невинно осъден човек. Ако е вярно, че при работата на човешкия мозък се хаби известно количество от съдържащия се в организма фосфор, кой знае колко милиграма изразходваше съдията, за да загрява клетките на своя мозък и в крайна сметка да не получи нищо, да, абсолютно нищо!
Но въпреки това съдията Жарикес не мислеше да се отказва от работата си. Тъй като сега разчиташе само на случайността, той искаше, настояваше тази случайност да му помогне! Мъчеше се да я предизвика с всички възможни и невъзможни средства! У него това бе станало бяс, ярост и което е още по-лошо — безсилна ярост!
Какви ли различни числа не опита през тази втора част от деня — числа, винаги вземани произволно! Ах, да имаше време, не би се поколебал да се впусне в милионите комбинации, които могат да се получат от десетте основни цифрени знака; Би посветил на това целия си живот, с риск да полудее, преди да завърши! Да полудее! А не беше ли вече луд?
В тоя момент му хрумна, че може би документът трябва да се чете наопаки. Затова, като го обърна и постави под светлината, започна да го изучава по тоя начин.
Пак нищо! Измислените по-рано числа, кои го опита по този нов способ, не даваха никакъв резултат!
А може би документът трябва да се чете отзад напред, от последната буква към първата — възможно е авторът му да е прибягнал до такъв похват, за да затрудни още повече разчитането!
И този път нищо! Новата комбинация даде само поредица-от абсолютно неразбираеми букви!
В осем часа вечерта съдията Жарикес, обхванал главата си с ръце, разбит, изтощен душевно и физически, вече нямаше сила да се помръдне, да говори, да разсъждава, да свърже една мисъл с друга!
Изведнъж отвън се чу шум. Почти веднага, въпреки изричните разпореждания, вратата на кабинета му рязко се отвори. Пред него стояха Бенито и Маноел. Страшно беше да се гледа Бенито, подкрепян от Маноел, защото нещастният младеж вече нямаше сили да се държи на краката си.
Съдията се изправи бързо.
— Какво има, господа, какво желаете? — запита той.
— Шифърът!… Шифърът!… — завика Бенито, сбезу-, мял от мъка. — Шифърът на документа!…
… — Нима го знаете вече? — възкликна съдията Жарикес.
— Не, господине — отговори Маноел.
— А вие?…
— Нищо… нищо!
— Нищо! — повтори Бенито.
И в изблик на отчаяние измъкна от колана си кинжал и понечи да си прободе гърдите.
Съдията и Маноел се хвърлиха върху му и едва успяха да-го обезоръжат.
— Бенито — каза съдията Жарикес, мъчейки се да говори със спокоен глас, — ако баща ви не може вече да избегне наказанието за престъпление, което не е извършил, вместо да се убивате, можете да свършите нещо по-полезно!
— Но какво?… — извика Бенито.
— Да се опитате да спасите живота му! Г — Как?…
— Вие сами се сетете — отговори съдията — няма защо аз да ви казвам!
XVI. Приготовления
На другия ден, 30 август, Бенито и Маноел се съвещаваха. Те бяха разбрали мисълта, която съдията не бе пожелал да изложи пред тях. Сега търсеха начин как да устроят бягството на осъдения, заплашен от смъртно наказание.
Нищо друго не им оставаше да правят.
Всъщност беше ясно като бял ден, че за властите в Рио де Жанейро недешифрираният документ няма никаква стойност, че той е мъртва буква, че първата присъда, обявяваща Жоам Дакоста виновник за престъплението в Тижуко, няма да бъде отменена и че заповедта за екзекуция ще дойде неминуемо, защото в случая не можеше да става въпрос за смекчаване на наказанието.
Следователно Жоам Дакоста трябваше без колебание да бяга още веднъж, за да се спаси от изпълнението на несправедливата присъда.
Най-напред двамата младежи се уговориха да запазят в пълна тайна това, което възнамеряваха да правят; дори на Якита и Миня да не съобщават за плановете си, да не би така да им дадат последна надежда, която можеше да не се сбъдне! Кой знае дали поради някакви непредвидени обстоятелства този опит за бягство няма да се провали печално!
В случая присъствието на Фрагозо несъмнено би било ценно. Този разсъдлив и предан момък можеш е да бъде много полезен на двамата младежи; но Фрагозо не се появяваше. Разпитвана по този въпрос, Лина не можа да каже какво е станало с него, нито защо е напуснал жангадата, без дори да и се обади.
И, разбира се, ако Фрагозо бе предвидил, че нещата ще се развият така, нямаше да изостави семейство Дакоста, за да предприеме едно начинание, което явно не можеше да даде никакъв сериозен резултат. Да, по-добре да бе помогнал в бягството на осъдения, отколкото да търси някогашните другари на Торес! Но Фрагозо го нямаше и по неволя трябваше да минат без неговата помощ.
И така, в зори Бенито и Торес слязоха от жангадата и се запътиха към Манао. Те стигнаха бързо до града и потънаха в тесните улички, още пусти в тоя час. След няколко минути два мата се озоваха пред затвора и обходиха във всички посоки празното пространство, на което се издигаше бившият манастир, превърнат в затвор.
Налагаше се да изучат много щателно неговото разположение.
До един ъгъл на сградата, на двадесет и пет фута над земята, зееше прозорецът на килията, в която беше затворен Жоам Дакоста. Този прозорец беше запречен с доста разнебитена желязна решетка. Тя лесно можеше да се изкърти или пререже, ако се стигнеше до нея. По лошо споените камъни, изровени на места, имаше много издатини. Те биха осигурили на крака здрава опора, ако човек успееше да се покатери по въже. А ако това въже се метнеше ловко, можеше да се увие около някоя от пръчките на решетката, които отстрани бяха отделени от стената и извити като куки. После щяха да махнат една-две пръчки, така че да има възможност да се провре човек, и на Бенито и Маноел не оставаше нищо друго, овен да се вмъкнат в килията па затворника и да устроят бягството му без особени затруднения, с помощта на въжето, вързано за желязната решетка. През нощта, която ако се съди по небето, обещаваше да бъде много тъмна, никой нямаше да забележи тези маневри и преди да се съмне, Жоам Дакоста щеше да бъде в безопасност.
