смееше да слезе В стаята на господаря си. Ново позвъняване! Ново повикване, но Бобо изглежда смяташе, че е в негов интерес в случая да се прави на глух.
Най-после — трето позвъняване, което едва не разглоби апарата и не скъса шнура. Този път Бобо се показа.
— Какво ще обичате, господарю? — запита той, застанал благоразумно на прага.
— Ела тук, без да дрънкаш! — тросна се съдията, и негърът потръпна от пламтящия му поглед.
Бобо се приближи.
— Бобо — подзе съдията Жарикес, — слушай внимателно какво ще те попитам и отговаряй незабавно, без да губиш време да размисляш, иначе…
Смутеният Бобо с втрещени очи и зяпнала уста застана мирно като войник без оръжие и зачака.
— Готов ли си? — попита господарят му.
— Готов съм.
— Внимавай! Кажи ми, без да мислиш, чуващ ли, първото число, което ти дойде на ум!
— Седемдесет и шест хиляди двеста двадесет и три — отговори Бобо на един дъх.
Бобо несъмнено искаше да у годи на господаря си, като из рече такова голямо число.
Съдията Жарикес притича до масата си и с молив в ръка състави комбинация според числото, посочено от Бобо — а при тези обстоятелства въпросният Бобо беше просто говорител на случайността.
Разбира се, би било крайно невероятно това число — 76223 — да е именно ключът на документа.
Така че в случая имаше един-единствен резултат: устата на съдията Жарикес изригна такава цветиста ругатня, че Бобо побърза да офейка колкото се може по-скоро.
XV. Последни усилия
Обаче не само съдията се блъскаше в напразни усилия. Бенито, Маноел и Миня се бяха обединили, за да се опитат съвместно да изтръгнат от този документ тайната, от която зависеше животът и честта на техния баща. От своя страна и Фрагозо, подпомаган от Лина, не стоеше със скръстени ръце; но въпреки всичката си находчивост не успяваха и числото все им се изплъзваше!
— Намерете го, Фрагозо! — повтаряше му непрекъснато младата мулатка. — Намерете го.
— Ще го намеря! — отговаряше Фрагозо.
Но все не го намираше Тук обаче трябва да кажем, че Фрагозо бе намислил известен план, но не искаше да говори за него дори на Лина, и този план дотолкова го бе завладял, че се бе превърнал в натрапчива мисъл: да отиде да потърси отряда на горската стража, към който се е числил бившият горски стражар, и да разбере кой може да е бил авторът на шифрования документ, който е признал, че е виновник за престъплението в Тижуко. Защото оная част от провинцията Амазонка, в която действуваше този отряд, дори мястото, където Фрагозо го бе срещнал преди няколко години, окръжието, към което той се числеше не бяха много отдалечени от Манао. Достатъчно беше да се спусне петдесетина мили по реката, към устието на Мадейра, приток от десния й бряг, и там сигурно щеше да срещне началника на тия „capitaes do mato“, между чиито подчинени е бил и Торес. След два, най-много след три дни Фрагозо би могъл да се свърже с бившите колеги на авантюриста.
„Да, не ще и дума, мога да направя това — повтаряше си той, — а после? Дори и да успея, какво ще постигна с тази стъпка? Дори и да се уверим, че някой от другарите на Торес е умрял наскоро, ще доказва ли това, че той е виновникът за престъплението? Ще потвърждава ли, че той е предал на Торес документ, в който признава престъплението си и оневинява Жоам Дакоста? И накрая, ще получим ли по този начин ключа на документа? Не! Само двама души знаят неговия шифър Виновникът и Торес. А тези двама души вече не са между живите!“
Така разсъждаваше Фрагозо. Беше съвсем очевидно, че стъпката му не ще доведе до нищо. И все пак не можеше да се отърси от тази мисъл. Някаква непреодолима сила го подтикваше да тръгне, макар и да не вярваше, че ще намери отряда при Мадейра! Всъщност той може да е заминал на хайка в някоя друга част от провинцията; в такъв случай Фрагозо не разполагаше с достатъчно време, за да го издири. А и какво ще постигне с това, какъв резултат?
Въпреки всичко още на другия ден, 29 август, преди изгрев, Фрагозо, без да предупреди никого, напусна скришом жангадата, добра се до Манао и се качи на една от многобройните лодки „егаритае“, които всекидневно се спущат по Амазонка.
А като не го виждаха вече на борда и не се появи през целия тоя ден, всички се учудиха. Никой, дори младата мулатка, не можеше да си обясни отсъствието на този толкова предан слуга, при такива сериозни обстоятелства.
Неколцина дори се питаха не без основание дали клетият момък отчаян от мисълта, че лично е виновен за привличането на Торес на жангадата, не е стигнал до някаква крайност!
Но ако Фрагозо можеше да си отправи такъв упрек, какво да се каже за Бенито? Първия път, в Икитос, именно той покани Торес във фазендата. Втория път, в Табатинга, пак той го доведе и прие като пътник на жангадата. А третия път, като го предизвика на дуел и го уби, той унищожи единствения свидетел, чиито показания можеха да въздействуват в полза на осъдения!
Тъй че Бенито се упрекваше за всичко — за арестуването на баща си и за всички ужасни последици, които бяха възникнали от това!
И действително, ако Торес беше още жив, Бенито можеше да се надява, че по един или друг начин — от състрадание или от интерес — накрая авантюристът щеше да предаде документа. За пари Торес сигурно би се съгласил да говори, още повече, че лично него нищо не го застрашаваше. И така накрая толкова търсеното доказателство щеше да бъде представено на съдиите. Да, няма никакво съмнение!… Ала единственият човек, който можеше да даде това доказателство, бе умрял от ръката на Бенито!
Ето какво нещастният младеж повтаряше на майка си, на Маноел и на себе си. Ето с каква страшна отговорност го обременяваше съвестта му.
Обаче смелата Якита, разделена между съпруга си, с когото прекарваше всички позволени й часове, и своя син, изпаднал в такова отчаяние, че трепереше за разсъдъка му, не губеше ни най-малко душевната си сила.
Тя си оставаше безстрашната дъщеря на Магалянс, достойната другарка на икитоския фермер.
А и самият Жоам Дакоста с държането си я подкрепяше в това изпитание. Този сърцат човек със строга нравственост и неуморно трудолюбие, целият живот на когото беше само борба, нито за миг не показа малодушие.
Най-страшният удар, който го бе сполетял, но не и сломил, се оказа смъртта на съдията Рибейро, убеден дълбоко в душата си в неговата невинност. Нали се бе надявал да извоюва оправдаването си именно с помощта на своя бивш защитник? Намесата на Торес в цялата тази работа беше за него нещо второстепенно. Защото когато реши да напусне Икитос, за да се предаде на правосъдието в своята родина, Жоам Дакоста още не знаеше, че този документ съществува. Той носеше само морални доказателства. Разбира се, ако в хода на делото, преди или след арестуването му, ненадейно се явеше някакво веществено доказателство, нямаше да го пренебрегне; но ако вследствие на злополучни обстоятелства това доказателство изчезнеше, той щеше да се озове отново в същото положение, в което се намираше при преминаването на бразилската граница — в положение на човек, който си казва: „Ето моето минало, ето моето настояще, ето целият ми честен живот на труд и всеотдайност — представям ви ги! Първата ви присъда беше несправедлива! След двайсет и шест годишно изгнание аз ви се предавам! Аз съм тук! Съдете ме“
Затова смъртта на Торес и невъзможността да разчете намерения у него документ не направиха на Жоам Дакоста такова силно впечатление, както на децата му, на приятелите и слугите му, на всички, които се интересуваха от него.
— Аз вярвам в невинността си — повтаряше той на Якита, — както вярвам в бога! Ако той сметне, че животът ми е още полезен за моите близки и че е нужно чудо, за да го спаси, ще извърши това чудо, иначе аз ще умра! Единствен той ми е съдия!
Ала с течение на времето вълнението в град Манао се засилваше. Делото се обсъждаше с необикновена разпаленост. За-възбуденото обществено мнение, привличано от всичко тайнствено, документът беше единственият предмет на разговор. В края на този четвърти ден никой вече не се съмняваше, че от него
