Цял час Маноел и Бенито ходеха насам-нататък, като се пазеха да не привлекат вниманието, и много грижливо уточниха всичко; както разположението на прозореца и на решетката, така и мястото, откъдето беше най-удобно да се прехвърли въжето.
— Значи се разбрахме — каза накрая Маноел. — Но да предупредим ли Жоам Дакоста?
— Не, Маноел! Нека не издаваме нито на него, нито на мама тайната на това начинание, което може и да не успее!
— Ще успеем, Бенито! — отвърна Маноел. — Само че трябва всичко да се предвиди, и в случай, че главният надзирател на затвора усети нещо в момента на бягството…
— Ще имаме достатъчно злато, за да подкупим този човек! — вметна Бенито.
— Добре — съгласи се Маноел. — Но щом баща ни излезе от затвора, той не може да остане скрит нито в града, нито на жангадата. Къде ще намери убежище?
Това беше вторият много важен въпрос за решаване, и ето какво измислиха.
На сто крачки от затвора празното пространство се пресичаше от един от каналите, които се вливат в Рио Негро под града. По този канал лесно можеше да се стигне до реката, при условие, че някоя пирога чакаше там беглеца. От подножието на стената до канала той трябваше да измине не повече от сто крачки.
Ето защо Бенито и Маноел решиха към осем часа вечерта от жангадата да отплава пирога, карана от лоцмана Араужо и двама яки гребци. Тя щеше да поеме срещу течението на Рио Негро, да влезе в канала, да се промъкне през празното пространство и там, скрита във високата крайбрежна трева, да стои цяла нощ на разположение на затворника.
Но къде да търси убежище Жоам Дакоста, когато се качи на нея?
След като претеглиха внимателно всички доводи „за“ и „против“ по този въпрос двамата младежи взеха последното си решение.
Връщането в Икитос би било и трудно, и съпроводено с опасности. Във всеки случай пътят дотам беше дълъг, независимо дали беглецът щеше да се впусне по суша, нагоре или надолу по Амазонка. Нито с кон, нито с пирога не би могъл да се спаси от преследвачите си. А и фазендата не беше вече сигурно убежище. Когато се върнеше там, той нямаше да бъде фермерът Жоам Гарал, а осъденият Жоам Дакоста, винаги под заплаха да бъде предаден на бразилските власти, и не можеше да мисли вече да започва наново предишния си живот.
Да избяга по Рио Негро до северната част на провинцията или дори извън бразилските владения изискваше много време, с каквото Жоам Дакоста не разполагаше, пък и трябваше да се постарае преди всичко да се изплъзне от потерята, която щеше незабавно да тръгне подире му.
Да продължи надолу по Амазонка? Но по двата бряга на реката се намираха много военни постове, села и градове. Отличителните белези на осъдения щяха да бъдат разпратени до всички полицейски началници. Така имаше опасност да бъде арестуван дълго преди да стигне атлантическото крайбрежие. Но дори и да го стигнеше, къде и как щеше да се крие, докато чака сгоден случай да се качи на кораб, който да го отведе зад океана, далеч от правосъдието?
След като разгледаха тези различни проекти, Бенито и Маноел се убедиха, че и едните, и другите са неизпълними. В един-единствен се криеше известен шанс за спасение.
Той се състоеше в следното: след като се измъкне от затвора, беглецът да се качи на пирогата, да се добере по канала до Рио Негро, да се спусне под управлението на лоцмана по този приток, да достигне мястото, където се съединяват двете реки, после да се спусне шестдесетина мили по течението на Амазонка, все покрай десния й бряг, като плава нощем и спира денем, и така да дойде до устието на Мадейра.
Този приток, който се спускаше от склоновете на Кордилерите, уголемен от стотина подпритока, е истински речен път, водещ към самото сърце на Боливия. Така че пирога би могла да се впусне по него, без да остави никаква следа от минаването си, и да се приюти в някой населен пункт — селце или колиби, разположени оттатък бразилската граница…
Там Жоам Дакоста щеше да бъде в относителна безопасност; ако е нужно, можеше да чака няколко месеца сгоден случай да се добере до тихоокеанското крайбрежие и да се качи на кораб, заминаващ от някое морско пристанище. Ако този кораб го закара до някой от североамериканските щати, той ще бъде спасен. Тогава ще види дали може да прибере цялото си състояние, да се изсели окончателно от страната и да търси зад моретата, в Стария свят, последно убежище, за да завърши там живота си, така жестоко и несправедливо разстроен.
Където и да отидеше, семейството му щеше да го последва без колебание, без съжаление, а в семейството си той трябваше да включи-и Маноел, който щеше да бъде свързан с него с нерушими връзки. Този въпрос дори не подлежеше на обсъждане.
— Да вървим — каза Бенито. — До довечера всичко трябва да бъде готово и не бива да губим нито минута.
Двамата младежи тръгнаха към Рио Негро, като се движеха все по брега на канала. Така те се увериха, че пирогата ще може да мине съвсем свободно, че никаква пречка — шлюз или кораб в ремонт — не ще я спре. После се спуснаха по левия бряг на притока, като избягваха вече оживените градски улици и стигнаха до мястото, където стоеше привързана жангадата.
Първата работа на Бенито беше да се отбие при майка си. Той се владееше достатъчно, за да скрие измъчващото го безпокойство. Искаше да я успокои, да й каже, че надеждата още не е загубена, че тайната на документа ще се изясни, че във всеки случай общественото мнение е на страната на Жоам Дакоста и че под натиска на това движение в негова полза съдебните органи ще им дадат необходимото време, за да представят най-после вещественото доказателство за неговата невинност.
— Да, мамо, да — добави той, — преди да се съмне, сигурно вече няма да има защо да се страхуваме за баща си!
— Да те чуе бог, сине! — отвърна Якита и очите и бяха впити така изпитателно в него, че Бенито едва можа да издържи на нейния поглед.
От своя страна Маноел, като че се бе наговорил с него, се опита да успокои Миня, повтаряйки й, че съдията Жарикес, убеден в невинността на Жоам Дакоста, ще направи всичко възможно, за да го спаси.
— Искам да ви вярвам, Маноел! — отвърна девойката, която не можеше да сдържа сълзите си.
Маноел побърза да се отдалечи. Той усещаше, че и неговите очи се наливат със сълзи, които щяха да опровергаят обнадеждващите думи, току-що изречени от него.
Впрочем бе дошло време за всекидневното свиждане със затворника, и Якита, придружена от дъщеря си, тръгна бързо към Манао.
Цял час двамата младежи разговаряха с лоцмана Араужо. Те го запознаваха с всички подробности на намисления от тях план и се посъветваха с него както за проектираното бягство, така и за мерките, които трябваше да се вземат впоследствие, за да се осигури безопасността на беглеца.
Араужо одобри всичко. Той се нагърби, когато се мръкне, без да предизвиква никакво подозрение, да прекара пирогата през канала, пътя по който познаваше отлично, до мястото, където трябваше да чака пристигането на Жоам Дакоста. След това няма да бъде никак трудно пирогата да се върне в устието на Рио Негро и да се промъкне незабелязано през отломките, влачени непрекъснато от течението.
Араужо не възрази дори когато стана въпрос да се спуснат по Амазонка до устието на Мадейра. Той също беше на мнение, че това е най-правилното решение. Течението на Мадейра му беше познато на повече от сто мили разстояние. Ако по някаква случайност потерята тръгнеше в тази посока, тя лесно можеше да бъде измамена в тия пусти краища. При нужда щяха да се доберат до самото сърце на Боливия, а ако Жоам Дакоста настояваше да напусне родината си, по-безопасно за него щеше да бъде да се качи на някой кораб от тихоокеанското крайбрежие, отколкото от атлантическото.
Одобрението на Араужо окуражи двамата младежи. Те вярваха в практическия усет на лоцмана, и то с пълно основание. Колкото до предаността на този честен човек, в нея не можеше да има никакво съмнение. Той положително би рискувал свободата и дори живота си, за да спаси икитоския фермер.
Араужо се залови незабавно, но в най-строга тайна, с приготовленията, които трябваше да извърши във връзка с този опит за бягство. Бенито му даде голяма сума в злато за евентуални разходи при пътуването по Мадейра. След това Араужо нареди да приготвят пирогата, като заяви, че уж възнамерявал да тръгне да търси Фрагозо, който все още не се явяваше, и всичките му другари се тревожеха много за неговата съдба.
