После сам наслага провизии за няколко дни, а също и въжетата и инструментите, за които двамата младежи трябваше да дойдат, когато лодката стигнеше края на канала в уречения час и на определеното място.
Тези приготовления не направиха особено впечатление на екипажа на жангадата. Дори двамата яки негри, избрани от лоцмана за гребци, не бяха посветени в тайната на начинанието. Въпреки това можеше да се разчита напълно на тях. Араужо знаеше добре, че щом научат за какво благородно дело ще действуват, и Жоам Дакоста, най-после свободен, бъде поверен на техните грижи, те ще бъдат готови на всичко, дори да рискуват собствения си живот, за да спасят живота на господаря.
След обед приготовленията за отплаване на пирогата завършиха. Оставаше само да чакат нощта.
Но преди да пристъпят към действие, Маноел искаше да се види за последен път със съдията Жарикес. Може би съдията ще му каже нещо ново за документа.
Бенито предпочете да остане на жангадата, за да дочака там завръщането на майка ги и сестра си.
Затова Маноел тръгна сам за къщата на съдията Жарикес и бе приет незабавно.
Съдията, който стоеше неотлъчно в кабинета си, беше все тъй възбуден. Документът, омачкан от нетърпеливите му пръсти, продължаваше да лежи на масата, пред очите му.
— Господине — заговори Маноел и гласът му трепереше, когато зададе този въпрос, — получихте ли от Рио де Жанейро…
— Не — отговори съдията Жарикес, — заповедта не е дошла… но всеки момент…
— А документът?
— Нищо не излиза! — изкрещя съдията Жарикес. — Опитах всичко, което ми подсказваше въображението… и все нищо!
— Нищо!!
— Впрочем, не! Различих ясно една дума в този документ… една-едничка!…
— А тази дума… — извика Маноел — каква е тази дума?
— Бягство!
Без да отговори, Маноел стисна ръката, подадена му от съдията Жарикес, и се върна на жангадата, за да чака момента за действие.
XVII. Последната нощ
Посещението на Якита, придружена ат дъщеря вл, беше като всички други няколко часа, които двамата съпрузи прекарваха всеки ден един до друг. В присъствието на тези две така нежно обичани създания сърцето на Жоам Дакоста едва се сдържаше да не прелее. Но съпругът, бащата устояваше. Той самият се мъчеше да ободри двете нещастни жени, да им вдъхне малко от надеждата, която едва мъждееше у него. И едната, и другата идваха с намерение да повдигнат духа на затворника. Уви, те повече от него имаха нужда от подкрепа; но като го виждаха така твърд, вдигнал високо глава след толкова изпитания, надеждата им оживяваше.
И днес Жоам им говори ободрителни думи. Тази несъкрушима енергия той черпеше от съзнанието за своята невинност. Не! Жоам Дакоста не можеше да бъде наказан за престъплението в Тижуко!
Впрочем той почти никога не говореше за документа. Лъжлив ли е или не, от ръката на Торес ли е написан или от истинския виновник за престъплението, съдържа или не съдържа толкова жадуваното оправдание — Жоам Дакоста не възнамеряваше да се опира на тази съмнителна хипотеза. Не! Той смяташе себе си за най-добрия довод в своя полза и разчиташе, че целият му живот, прекаран в труд и честност, ще говори в негова защита!
Затова тази вечер майката и дъщерята, ободрени от тези мъжествени думи, които проникваха в дълбините на душата им, си тръгнаха изпълнени с такава силна вяра, каквато не бяха изпитвали от арестуването му насам. Затворникът ги притисна за последен път до сърцето си с още по-голяма нежност. Сякаш предчувствуваше, че развръзката на тази драма, каквато и да бъде тя, е вече близка.
Останал сам, Жоам Дакоста дълго стоя неподвижен. Той се бе облакътил на една малка масичка и подпрял главата си с ръце.
Какво ставаше в душата му? Дали беше убеден, че човешкото правосъдие, след като първия път бе сгрешило, накрая ще го оправдае?
Да, все още се надяваше! Той знаеше, че заедно с доклада на съдията, установяващ самоличността му, в ръцете на министъра на правосъдието ще попаднат и неговите оправдателни записки, които бе написал с такава убедителност.
Както знаем, в тези записки той бе разказал своя живот — от постъпването си на служба в управлението на диамантените мини до момента, когато жангадата спря пред Манао.
Сега през главата на Жоам Дакоста протичаше наново целият му живот. Той преживяваше повторно миналото си от времето, когато като сирак бе пристигнал в Тижуко. Там със своето усърдие се бе издигнал в служебната йерархия на главното минно управление, където бе приет още много млад. Бъдещето му се усмихваше; очакваше го високо положение!… После, изведнъж, тази катастрофа: ограбването на конвоя с диамантите, избиването на войниците от охраната, падналите върху него подозрения като единствен служител, който би могъл да издаде тайната на заминаването, след това — арестуването му, явяването пред съда, осъждането въпреки всички усилия на неговия адвокат, последните часове в килията на смъртните в затвора на Вила-Рика, бягството, извършено при условия, които свидетелствуваха за свръхчовешка смелост, скитанията из северните провинции, пристигането на перуанската граница и накрая приемът, оказан на беглеца, останал без средства и умиращ от глад, от гостоприемния фермер Магалянс.
Затворникът виждаше отново всички тези събития, така жестоко съсипали живота му! И в този момент, увлечен в мислите си, потънал в спомените си, той не чуваше нито странния шум, който долиташе от външната стена на стария манастир, нито търкането на въжето, заловено за пръчките на прозореца, нито скърцането на стоманата, която режеше желязото — всичко, което би привлякло вниманието на всеки друг, не толкова вглъбен в себе си човек.
Не, Жоам Дакоста продължаваше да преживява младежките си години след своето пристигане в перуанската провинция. Той се виждаше във фазендата, служител, после съдружник на стария португалец, работещ за процъфтяването на имението Икитос.
Ах, защо още отначало не разказа всичко на своя благодетел! Той нямаше да се усъмни в него! Тази беше единствената грешка, за която можеше да се упрекне! Защо не му призна откъде идва и кой е — особено когато Магалянс сложи в десницата му ръката на дъщеря си — тя никога не би повярвала, че той е виновникът за това ужасно престъпление!
В този момент шумът отвън толкова се засили, че привлече вниманието на затворника.
Жоам Дакоста вдигна за миг глава. Очите му се насочиха към прозореца, но с празен, сякаш несъзнателен поглед, и след миг челото му пак се отпусна на ръцете. Мисълта му отново го бе върнала в Икитос.
Там старият фазендер умираше. Преди да издъхне, той искаше да осигури бъдещето на дъщеря си, да направи съдружника си единствен господар на това имение, така процъфтяло под негово ръководство. Трябваше ли Жоам Дакоста да заговори тогава?… Може би!… Но не посмя!… Той преживя наново щастливото си минало с Якита, раждането на децата му, целия свой честит живот, смущаван единствено от спомените за Тижуко и от угризенията, че не е споделил страшната си тайна!
Този низ от събития се точеше в паметта на Жоам Дакоста с удивителна яснота и живост.
Сега той беше стигнал до момента, когато трябваше да решава въпроса за брака на дъщеря си Миня с Маноел! Можеше ли да допусне такъв брак под лъжливо име, без да разкрие на този млад човек тайните на своя живот? Не! Затова по съвета на съдията Рибейро реши да дойде да иска ревизия на делото си, да извоюва полагаемата му се реабилитация. А когато замина с всичките си близки, изведнъж се появи Торес, с гнусната сделка, предложена от тоя подлец, после — възмутеният отказ на бащата да му даде своята дъщеря, за да спести честта и живота си, след това донесението и накрая арестуването!…
В този момент прозорецът се отвори внезапно от силен тласък от вън.
Жоам Дакоста се изправи; спомените за миналото му изчезнаха като сянка.
Бенито, скочил в стаята, стоеше пред баща си, а миг след него се показа и Маноел, промъкнал се през отвора след свалянето на пръчките. Жоам Дакоста понечи да извика от изумление, но Бенито го спря навреме.
