— Татко — каза той, — ето, решетката на прозореца е счупена!… До земята е спуснато въже!… В канала, на сто крачки оттук, чака пирога!… В нея е Араужо, за да я откара далеч от Манао, на другия бряг на Амазонка, където никой не ще може да намери вече следите ви!… Татко, трябва да бягате незабавно!… Лично съдията ни даде такъв съвет!
— Трябва да бягате! — повтори Маноел.
— Да бягам?… Аз?… Да бягам втори път!… Отново да бягам!…
И със скръстени ръце и високо вдигната глава Жоам Дакоста се отдръпна бавно в дъното на стаята.
— Никога! — каза той с толкова твърд глас, че Бенито и Маноел се смразиха.
Двамата младежи не очакваха подобна съпротива. Никога не бе им идвало на ум, че самият затворник ще попречи на това бягство.
Бенито пристъпи към баща си и като го гледаше втренчено, улови ръцете му, не за да го поведе със себе си, а за да го накара да се вслуша и да го убеди.
— „Никога“ ли казахте, татко?
— Никога.
— Татко — заговори тогава Маноел, — защото аз също имам право да ви наричам така, — татко, изслушайте ни! Ние смятаме, че трябва да бягате, без да губите нито минута, защото ако останете, ще бъдете виновен и пред другите, и пред самия себе си!
— Да останете — подзе пак Бенито, — значи да чакате смъртта, татко! Заповедта за екзекуция може да дойде всеки момент! Ако вярвате, че човешкото правосъдие ще отмени тази безподобна присъда, ако мислите, че то ще оправдае човек, когото е осъдило преди двадесет и шест години, лъжете се! Няма вече надежда! Трябва да бягате!… Бягайте!
В неудържим порив Бенито сграбчи баща си и го помъкна към прозореца.
Жоам Дакоста се отскубна от ръцете на сина си и пак се отдръпна.
— Да бягам — отговори той с непоклатима решителност в гласа, — значи да се опозоря и заедно със себе си да опозоря и вас! Все едно да призная вината си! Тъй като дойдох доброволно да се поставя на разположение на съдиите в моята родина, аз трябва да изчакам тяхното решение, каквото и да е то, и ще го чакам!
— Но доводите, които изтъквате, са недостатъчни — възрази Маноел, — защото още не притежаваме веществено доказателство за вашата невинност! И повтаряме: трябва да бягате. Съдията Жарикес ни каза това! Вие нямате вече друга възможност да се спасите от смъртта!
— Тогава нека умра! — отвърна Жоам Дакоста със спокоен глас. — И когато умирам, ще протестирам срещу присъдата си! Първия път, няколко часа преди екзекуцията, избягах! Да, но тогава бях млад, имах пред себе си цял живот, за да се боря с човешката неправда! Ала да се спасявам сега, да започвам наново тоя жалък живот на престъпник, да се крия под чуждо име и да напрягам всички сили да заблудя преследвачите; да започвам наново този неспокоен живот, който водя от двайсет и шест години, и да ви принуждавам да го делите с мен; да чакам всеки ден предателство, което рано или късно ще дойде, и заповед за изселване, която ще не настигне дори в чужда страна — нима може да се живее така? Не! За нищо на света!
— Татко — подхвана наново Бенито, вбесен от това упорство, ще избягате! Настоявам!…
И като улови Жоам Дакоста, се помъчи насила да го замъкне до прозореца.
— Не… Не!…
— Значи искате да полудея!
— Синко — извика Жоам Дакоста, — остави ме!… Аз вече бягах от затвора във Вила-Рика и сигурно са помислили, че бягам от заслужена присъда! Да, сигурно така са си помислили! Ето защо заради честта на името, което носите и вие, този път няма да избягам!
Бенито бе паднал в нозете на баща си! Той протягаше ръце към него… Умоляваше го…
— Но тази заповед, татко — повтаряше той, — тази заповед може да дойде още днес… всеки момент… и тя ще съдържа смъртната присъда!
— Дори заповедта да е вече дошла, пак няма да променя решението си! Не, сине мой! Жоам Дакоста като виновен може да бяга! Но Жоам Дакоста като невинен няма да избяга!
След тези думи се разигра сърцераздирателна сцена. Бенито се бореше с баща си. Обърканият Маноел стоеше до прозореца, готов да поеме затворника, но в този момент вратата на килията се отвори.
На прага се показа полицейският началник, придружен от главния надзирател на затвора и няколко войници.
Началникът на полицията разбра, че тук се прави опит за бягство, но по държането на затворника разбра също, че той не иска да бяга! Началникът не каза нищо. На лицето му се изписа най-дълбоко съжаление. Може би и той като съдията Жарикес желаеше бягството на Жоам Дакоста от тоя затвор?
Но беше вече късно!
Полицейският началник пристъпи към затворника, като държеше в ръка някакъв лист.
— Преди всичко — му каза Жоам Дакоста, — позволете ми да ви уверя, господине, че само от мен зависеше да избягам, но не пожелах!
Началникът на полицията наведе за миг глава; после, опитвайки се напразно да овладее гласа си, произнесе:
— Жоам Дакоста, току-що се получи заповедта от министъра на правосъдието в Рио де Жанейро.
— Ах, татко! — извикаха Маноел и Бенито.
— Тази заповед — попита Жоам Дакоста, като скръсти ръце на гърдите си, — тази заповед постановява ли да се изпълни присъдата?
— Да!
— А кога ще стане това?…
— Утре!
Бенито се хвърли към баща си. Той се опита още веднъж да го измъкне от килията… Стана нужда войниците да отскубнат затворника от тази последна прегръдка.
После, по знак на полицейския началник, Бенито и Маноел бяха изведени навън. Трябваше да се сложи край на тази печална сцена, която бе продължила вече твърде много.
— Господине — каза тогава осъденият, — ще може ли утре сутринта, преди часа на екзекуцията, да прекарам няколко минути с отец Пасаня, когото ви моля да предизвестите?
— Той ще бъде предизвестен.
— Ще ми позволите ли да се видя със семейството си, да Прегърна за последен път жена си и децата си?
— Ще ги видите.
— Благодаря ви, господине — отвърна Жоам Дакоста. — А сега наредете да се постави стража под този прозорец! Не искам да ме измъкват оттук насила!
При тези думи полицейският началник се поклони и излезе с надзирателя и войниците.
Осъденият, който сега имаше няколко часа да живее, остана сам.
XVIII. Фрагозо
И така, заповедта бе дошла и, както предвиждаше съдията Жарикес, тази заповед постановяваше да се изпълни веднага присъдата, произнесена срещу Жоам Дакоста. Никакво доказателство не можа да бъде представено. Правосъдието трябваше да направи каквото се полага.
Още на другия ден, 31 август, в девет часа сутринта осъденият трябваше да умре на бесилката.
В Бразилия смъртното наказание обикновено се заменя с по-меко и се прилага само спрямо негри; ала този път то засягаше бял.
Такива са наказателните закони за престъпления в диамантената област, за които в интерес на обществото не се допуска никакво помилване.
Така че нищо не можеше вече да спаси Жоам Дакоста. Той щеше да загуби не само живота си, но и честта си.
Ала същата сутрин, на 31 август, един конник препускаше към Манао с такава скорост, че на половин миля от града сърцатият кон падна, неспособен да продължава повече. Ездачът не се и опита да вдигне
