Жул Верн
Две години ваканция
Много робинзоновци вече са държали будно любопитството на нашите млади читатели. Даниел Дефо в своя безсмъртен „Робинзон Крузо“ представя самотника; Вие в своя „Швейцарски Робинзон“ — семейството; Купър в „Кратерът“ — семейството с неговите разнородни съставки. В „Тайнственият остров“ аз сблъсках учени с несгодите на това положение. Измислени са още „Дванайсетгодишен Робинзон“, „Робинзон на ледовете“, „Момичета-робинзонки“ и т.н. Въпреки безчетния брой романи, съставляващи цикъла на робинзоновците, струваше ми се, че за да се довърши той, остава да се покаже група деца от осем до тринайсет години, изоставени на остров, където се борят за живот сред страстите, подклаждани от националните различия — с една дума, пансион от робинзоновци.
От друга страна, в „Петнайсетгодишният капитан“ аз се постарах да покажа на какво са способни храбростта и умът на едно дете в борба с опасностите и трудностите на едно начинание, непосилно за възрастта му. Но сметнах, че щом поуката, съдържаща се в тази книга, мрже да бъде полезна за всички, тя трябва да се допълни.
Именно с тази двояка цел бе създадена тази нова творба.
ПЪРВА ЧАСТ
I
През нощта на 9 март 1860 година облаците, сливайки се с морето, намаляваха видимостта до няколко метра.
По това разбунено море, сред кипящите вълни, които хвърляха оловносиви отблясъци, летеше лек кораб, почти със свити платна.
Това беше стотонна яхта — шхуна, както се наричат гое-летите в Англия и Америка.
Тази шхуна носеше името „Слуи“, но напразно бихте търсили да прочетете това название на кърмата й, тъй като в резултат от злополука — вълна или сблъскване — част от нея беше откъсната под хакаборда1.
Беше единайсет часът вечерта. На тази географска ширина в началото на месец март нощите са още къси. Първите лъчи на зората трябваше да се появят едва към пет часа сутринта. Но дали когато слънцето озареше простора, опасностите, които застрашаваха „Слуи“, щяха да намалеят? Нямаше ли крехкото корабче да остане все така във властта на вълните? Разбира се, единствено укротяването на талазите, утихването на бурята можеше да го спаси от най-страшно корабокрушение, каквото се случва сред океана, далеч от всякаква земя, на която оцелелите биха могли да намерят спасение!
На кърмата на „Слуи“, до кормилното колело, стояха три момчета, едното от които беше на четиринайсет години, а другите две — по на тринайсет, както и един дванайсетгодишен юнга — негърче. Там те се мъчеха с дружни усилия да противостоят на напора на вълните, които подхвърляха яхтата насам-натам и заплашваха да я преобърнат. Трудна работа, защото кормилото се въртеше против волята им и можеше да ги запокити зад парапета. На всичко отгоре малко преди полунощ в борда на яхтата се блъсна такава огромна вълна, че по чудо не счупи кормилото.
Децата, повалени от удара, успяха почти веднага да се изправят.
— Работи ли кормилото, Бриан? — запита едното от тях.
— Да, Гордън — отговори Бриан, който бе заел отново мястото си и запазил пълно самообладание.
После, като се извърна към третото дете, добави:
— Дръж се здраво, Донифан, и да не губим кураж! Има и други, които трябва да спасяваме!
Тези няколко фрази бяха произнесени на английски, при все че акцентът на Бриан издаваше френския му произход. Като се обърна към юнгата, той запита:
— Да не си ранен, Моко?
— Не, господин Бриан — отговори юнгата. — Най-важното е да се стараем да поддържаме равновесието на яхтата върху вълните, иначе има опасност да отидем право на дъното!
В тоя момент се отвори бързо люкът#1, водещ към кают-компанията#2 на шхуната. На равнището на палубата се показаха две главици и заедно с тях мила муцунка на куче, което залая.
— Бриан! Бриан! — завика едно деветгодишно дете. — Какво става?
— Нищо, Айвърсън, нищо! — отговори Бриан. — Бъди тъй добър да слезеш обратно с Доул и то по- бързо!
— Много-ни е страх! — добави второто дете, още по-малко от първото.
— А другите? — запита Донифан.
— И другите! — отвърна Доул.
— Хайде, прибирайте се всички! — заповяда Бриан. — Затворете се, скрийте се под одеялата, стиснете очи и страхът ви ще изчезне! Няма опасност!
— Внимание! Нова вълна! — извика Моко.
Страшен удар блъсна кърмата на яхтата. Този път за щастие вълната не я заля, защото, ако водата проникнеше във вътрешността, през люка, натежалата яхта нямаше да може да се задържи на повърхността.
— Прибирайте се, де! — закрещя Гордън. — Прибирайте се, че ще ви дам да се разберете!
— Хайде, прибирайте се, дечица! — добави Бриан с по-благ тон.
Двете, глави изчезнаха тъкмо когато през люка се показа едно друго момче и запита:
— Нямаш ли нужда от нас, Бриан?
— Не, Бакстър — отговори Бриан. — Крос, Уеб, Сървис, Уилкокс и ти останете при малките! Ние четиримата сме достатъчни!
Бакстър затвори люка отвътре.
— И другите ги е страх! — бе казал Доул.
Но нима на борда на тази шхуна, понесена от урагана, имаше само деца? Да, нищо друго освен деца! А колко бяха те? Петнайсет, ако се броят Гордън, Бриан, Донифан и юнгата. При какви обстоятелства бяха попаднали на нея? Скоро ще узнаем.
А нямаше ли възрастен на яхтата? Капитан, който да я командува? Моряк, който да помага в нагласянето на платната? Кормчия, който да управлява сред тази буря! Не! Нито един!
Ето защо никой на борда не можеше да определи точното положение на „Слуи“ в тоя океан! И то какъв океан! Най-големият от всички! Тихият океан, който се простира на две хиляди левги ширина, от земите на Австралия и Нова Зеландия до бреговете на Южна Америка.
Но какво се бе случило? Дали екипажът на шхуната бе загинал при някаква катастрофа? Или го бяха отвлекли малайски пирати, оставяйки на борда само млади пътници, предоставени сами на себе си, а най- големият от тях имаше едва петнайсет години? Стотонна яхта трябва да разполага поне с капитан, боцман, петима-шестима моряци, ала от този персонал, необходим за управляването й, бе налице само юнгата! И най-после, откъде идеше тази шхуна, от кон райони на Австралазия или от кои архипелази на Океания, и от колко време и закъде пътуваше? На тези въпроси, които всеки капитан би задал, ако срещнеше „Слуи“ в тия далечни морски простори, тези деца сигурно биха могли да отговорят; но не се виждаше никакъв кораб — нито от трансатлантическите, чиито маршрути минават през моретата на Океания, нито от търговските параходи или платноходи, които Европа и Америка пращат със стотици към тихоокеанските пристанища. И дори когато някой от тези плавателни съдове, толкова мощни със своите машини или колела, се озовеше по тия места, зает изцяло в борба с бурята, той не би могъл да окаже помощ на една яхта, която морето
