колци бяха прикрепени скрипци, които увеличиха десетократно силите на тази дружина млади момчета и им помогнаха да довършат работата си.
С една дума, на 28-и вечерта всичко останало от „Слуи“ бе пренесено на мястото, откъдето трябваше да се натовари. Така най-трудното беше свършено, защото отсега нататък самата река щеше да се заеме с докарването на този материал до Френч-ден.
— От утре — каза Гордън — ще почнем строежа на нашия сал.
— — Да — рече Бакстър — и за да не си правим труд да го спущаме, предлагам да го построим на самата вода.
— Няма да бъде удобно! — забеляза Донифаи.
— Нищо, да опитаме! — отвърна Гордън. — Ако ни отвори повече работа, поне няма да става нужда да го спущаме на вода.
Този начин на действие беше наистина за предпочитане и именно така на другия ден положиха основите на тоя сал, който трябваше да има достатъчно големи размери, за да побере тежък и обемист товар.
Откъртените от шхуната греди, прекършеният на две кил, фок-мачтата, остатъкът от грот-мачтата, счупена на три фута от палубата, напречните и надлъжните греди, поддържащи палубата, бушпритът, фок- реята, хоризонталното рангоутно дърво и гафелът на бизана бяха пренесени иа такова място на брега, което водата заливаше само при силен прилив. Дочакаха тоя момент и когато приливът повдигна всички тия неща, ги блъснаха в реката. Там събраха най-дългите, а после ги съединиха едно за друго, като поставиха напречно по-малките и ги вързаха здраво.
Така се получи солидна основа, дълга почти трийсет фута и широка петнайсет. Работиха без прекъсване цял ден и завършиха скелета на сала чак вечерта. Тогава Бриан предвидливо го върза за дърветата на брега, да не би приливът да го тласне срещу течението, към Френч-ден, или пък отливът да го отнесе по течението към морето.
Капнали от умора след толкова напрегнат ден, всички вечеряха с вълчи апетит и спаха кепробудно до сутринта.
На другия ден, 30-и, още от зори всеки се запретна за работа.
Сега трябваше да поставят площадка върху скелета на сала. За това им послужиха дъските от палубата и обшивката на корпуса на „Слуи“. С гвоздеи, забити здраво с чук, и въжета, вързани около отделните части, закрепиха скелета и образуваха солидно цяло.
Тази работа им отне три дни, макар че всички бързаха, защото ие биваше да губят нито час. По повърхността на локвите, между подводните скали и по бреговете на реката вече се образуваха ледени кристали. Палатката започваше да става недостатъчна за подслон въпреки силния огън. Гордън и другарите му едва успяваха да издържат на ниската температура, като се притискаха един до друг и се увиваха с одеялата си. Ето защо се налагаше да ускорят работата, за да почнат окончателното настаняване във Френч-ден. Там поне се надяваха да успеят да се преборят с несгодите на зимата, която е толкова сурова в тия високи географски ширини.
Разбира се, площадката закрепиха колкото се може по-здраво, за да не се разглоби по пътя — тогава целият товар щеше да потъне и реката. За да предотвратят такова нещастие, по-добре беше да отложат отплаването с едно денонощие.
— Все пак — забеляза Бриан — трябва да тръгнем не по-късно от 6 май.
— Че защо? — запита Гордън.
— Защото вдругиден е новолуние — отговори Бриан — и в продължение на няколко дни приливът ще се засилва. А колкото по-силен е той, толкова повече ще ни помага да се движим срещу течението на реката. Помисли си за това, Гордън! Ако се наложи да влачим този тежък сал с въже или да го тикаме с канджа, никога не ще успеем да се справим с течението!
— Имаш право — отвърна Гордън, — трябва да тръгнем най-късно до три дни!
Ето защо всички решиха да не почиват, докато не довършат работата си.
На 3 май се заловиха с товаренето, трябваше да разполагат нещата внимателно, за да може салът да пази необходимото равновесие. Всеки участвуваше в тази работа според силите си. На Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър бе възложено да пренасят малките предмети — домашни потреби, уреди, инструменти — и да ги стоварват на площадката, където Бриан и Бакстър ги нареждаха грижливо под напътствията на Гордън. На големите се падна трудната задача да товарят по-тежките неща: печката, съдовете за вода, брашнила, железариите, листата от обшивката и други, а после — другите останки от „Слуи“: ребрата, обшивката им, гредите от палубата, капаците на люковете. Те пренесоха също вързопите с хранителни припаси, буретата с вино, бира и спирт, като не забравиха и няколкото торбички сол, събрана между скалите в залива. За да улесни товаренето, Бакстър вдигна два пръта, поддържани с четири въжета. На края на този подемен кран нагласиха скрипец, на който прикрепиха една от малките хоризонтални лебедки на яхтата — така можеха да се поемат предметите от земята, да се вдигат и поставят без сътресение на площадката.
С една дума, всички работеха толкова внимателно и усърдно, че след обед на 5 май всеки предмет беше на мястото си. Оставаше само да отвържат въжетата на сала. Това щеше да стане на другия ден, около осем часа сутринта, щом приливът се покажеше в устието на реката.
Може би тези момчета си въобразяваха, че след като са свършили работата си, ще могат да се наслаждават до вечерта на заслужена почивка. Но не стана така; едно предложение на Гордън им отвори нова работа.
— Другари — каза той, — тъй като ще се отдалечим от залива, няма да бъдем вече в състояние да наблюдаваме морето и ако някой кораб се появи от тази страна на острова, не ще можем да му дадем сипнали. Затова мисля, че не ще е зле да поставим мачта на скалата и да издигнем за постоянно на нея едно от нашите знамена. Надявам се, че това ще бъде достатъчно, за да привлече вниманието на кораби в морето.
Предложението бе прието, и стенгата на шхуната, която не бяха използували за направата на сала, бе домъкната до подножието на скалата, чийто склон откъм речния бряг беше по-леснодостъпен. Все пак положиха големи усилия, докато изкачат лъкатушната пътека, която водеше за върха.
Ала успяха и забиха мачтата здраво в земята. След това с помощта на въже Бакстър издигна английското знаме, а Донифан даде пушечен салют.
— Ех, ех — забеляза Гордън на Бриан, — ето че Донифан завладя острова от името на Англия!
— Нищо чудно той вече да е нейно владение — отвърна Бриан.
Гордън не можа да сдържи гримасата си, защото от начина, но който говореше понякога за „своя остров“, изглеждаше, че го смята за американски.
На другия ден при изгрев слънце всички бяха на крак. Побързаха да разглобят палатката и да пренесат постелките на сала, където ги покриха с платнища, за да ги предпазят, докато стигнат целта си. Впрочем по всичко личеше, че няма защо да се страхуват от времето. Ако все пак вятърът изменеше посоката си, той щеше да докара над острова изпаренията на морето.
В седем часа приготовленията завършиха. Площадката на сала беше стъкмена така, че при нужда можеха да прекарат на нея два-три дни. Колкото до хранителните припаси, Моко бе отделил това, което щеше да бъде необходимо през време на пътуването, без да става нужда да се пали огън.
В осем и половина часа всички заеха местата си на сала. Големите застанаха от двете страни, въоръжени с канджи и пръти — единственото средство за управление, с което разполагаха, защото кормилото би било безсилно срещу течението.
Малко преди девет часа приливът се почувствува, защото по скелета на сала се разнесе глухо прашене — съставните му части играеха в съединяващите ги въжета. Но след този първи напор вече нямаше опасност от разпадане на сала.
— Внимание! — извика Бриан.
— Внимание! — провикна се Бакстър.
Двамата стояха прк въжетата, които придържаха сала отпред и очзад, и стискаха краищата им в ръце.
— Готови сме! — подвикна Донифан, който стоеше с Уилкокс в предната част ла площадката.
След като се убеди, че приливът подхваща сала, Бриан изкомандува:
— Пущайте!
