заедно с парцалките, само една, с кинжал в ръката, тръгва към музиката, за да се отправи на бой. Одисей разкрива Ахил така, както преди Нестор е разкрил Одисей. На свой ред Ахил е готов да замине на война.
Богинята Тетида не можела да приеме, че всички деца, които е родила преди Ахил, седем момчета, ще бъдат обикновени смъртни като баща си. Затова още от първите им дни тя се опитвала да ги направи безсмъртни. Слагала ги в огъня, за да изгори в тях всичката влага, носеща разпад, правеща така, че хората да не са само един сияещ пламък; но в огъня синовете й изгаряли и загивали. Нещастният Пелей бил в отчаяние. Така че при раждането на Ахил Пелей си казва, че ще се опита да спаси поне това дете. В момента, в който майка му се готви да го сложи в огъня, бащата се намесва и го грабва. Огънят успява да докосне само устните на детето и една костица на петата, която умира. Пелей успява да накара кентавъра Хирон да се качи на планината Пелион и да изрови трупа на един изключително бърз кентавър, да вземе от него костта на петата и да я постави на малкия Ахил, който от най-ранно детство тича по-бързо от елен. Това е едната версия. Друга представя нещата така, че за да го направи безсмъртен, тъй като не може да го потопи в огъня, Тетида го потапя във водите на Стикс, адската река, която разделя живите и мъртвите. Разбира се, който е потопен във водите на Стикс и после е излязъл от тях, получава изключителни енергийни качества и свойства. Ахил, натопен в тези адски води, издържа на изпитанието; само петата му, за която го държи майка му, не влиза в досег с водата. Ахил не е само бързоног воин, но е и неуязвим за човешки рани, освен на едно място, петата, откъдето смъртта може да проникне.
Едно от последствията на този неравен брак между богиня и човек е това, че целият блясък, цялото могъщество, свързани с божествената Тетида, отчасти осеняват и личността на Ахил. Същевременно образът му не може да не бъде трагичен: без да е бог, Ахил не би могъл нито да живее, нито да умре като повечето хора, като обикновен смъртен; но измъкването от обикновеното положение на човешкия род не прави от него божествено същество, обезпечено с безсмъртие. Съдбата му, която има стойност на образец за всички воини, за всички гърци от онези времена, продължава да ни поразява: тя пробужда в нас като отзвук съзнанието за това какво прави от ограничения, разкъсания, разделения човешки живот драма, в която неразделимо са смесени светлина и сянка, радост и болка, живот и смърт. Съдбата на Ахил, служеща за пример, е белязана от печата на двузначността. Тъй като е наполовина с божествено, наполовина с човешко потекло, той не може да застане изцяло нито на едната, нито на другата страна.
На прага на живота му, още от първите му стъпки, пътят, по който трябва да поеме, се разделя на две. Каквато и посока да избере да следва, ще трябва да се откаже от същностна част от самия себе си. Той не може едновременно да се радва на най-приятните неща, които животът под слънчевата светлина поднася на хората, и да осигури на личността си привилегията да разполага с тях завинаги, да не умира. Радостта от живота — това е най-ценното благо за ефимерните същества, това единствено, несравнимо с нищо друго благо, защото е едничко, защото веднъж загубено, не може да се получи отново — тази радост означава отказ от всякаква надежда за безсмъртие. Да искаш да си безсмъртен, това значи отчасти да приемеш да изгубиш живота си преди да си го изживял пълноценно. Ако Ахил избере, както желае старият му баща, да си остане у дома във фтия, в семейството си, на сигурно място, той ще има дълъг, спокоен и щастлив живот, изживявайки пълния цикъл на отпуснатото на смъртните време, чак до обкръжената от нежни грижи старост. Но колкото и блестящо да бъде съществуванието му, дори озарено от всичко най-прекрасно, което краткият престой на земята може да даде на хората, животът му няма да остави след себе си следа от блясъка си; щом като завърши, този живот се сгромолясва в мрака, в нищото. Едновременно с него героят изчезва изцяло и завинаги. Потъвайки в Хадес, без име, без лице, без памет, той е заличен, сякаш никога не го е имало.
Или пък Ахил ще направи противоположния избор: кратък живот и вечна слава. Той предпочита да замине надалеч, да напусне всичко, да рискува всичко, да се обрече предварително на смърт. Той иска да се числи към малкия брой избрани, които нямат грижа ни за удобства, ни за богатства, ни за обичайните почести, а искат да тържествуват в битките, в които залогът всеки път е собственият им живот. Сблъсъкът сред бойното поле с най-опитни противници означава да подложи самия себе си на изпитание в надпревара, в която всеки трябва да покаже какво представлява, да разкрие пред всички превъзходството си, което намира върховен израз във воинския подвиг и достига съвършенство в „прекрасната смърт“. В разгара на битката, в разцвета на младостта, с непокътнати мъжки сили, доблест, енергия, юношески чар, които няма никога да познаят разрушителното действие на старостта.
Сякаш за да засияе в чистотата на блясъка си, пламъкът на живота трябва да достигне такава интензивност на горенето, че да се изпепели още в мига на запалването. Ахил избира славната смърт, с непокътнатата красота на младия живот. Скъсен, орязан, осакатен живот и непреходна слава. Името на Ахил, приключенията му, историята му, личността му остават завинаги живи в паметта на хората, чиито поколения се сменят столетие след столетие, за да си отидат едно след друго в мрака и безмълвието на смъртта.
ОДИСЕЙ ИЛИ ЧОВЕШКОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
Гърците са победители. След толкова години обсада и битки пред стените на Троя градът най-сетне пада. На гърците не им стига да го победят и завземат, но го разграбват и опожаряват благодарение на една хитрост, прословутия дървен кон, който троянците вкарват в града си, убедени, че той е благочестив дар за боговете. От търбуха на коня излиза авангарден отряд, отваря портите на крепостта и пуска гръцката войска да нахлуе в града и да изколи всичко по пътя си. Мъжете са убити, жените и децата — отведени в робство, остават само руини. Гърците си въобразяват, че въпросът най-сетне е решен, но едва тогава откриват обратната страна на тази голяма военна авантюра. По един или по друг начин гърците ще трябва да платят за престъпленията, ексцесите,
И тъй, бурята разделя корабите на Агамемнон, които представляват голямата част от флотата, и корабите на Одисей. Така че Одисей се намира откъснат от другите със своята флота. Той се сблъсква със същите изпитания, същите бури, каквито срещат и неговите другари в нещастието. Когато най-сетне слиза на брега на киконите в Тракия, те го посрещат враждебно. Одисей превзема града им Исмар. Той се държи с победените така, както постъпват много гръцки герои. Избива мнозинството жители на този град, но пощадява един от тях: жреца на Аполон на име Марон. От благодарност Марон му дава много мехове с вино, което не е обикновено питие, а е нещо като божествен нектар. Одисей пренася и складира меховете на корабите си. Много доволни, гърците издигат лагера си край брега с намерение да отплават призори. Но киконите от селата, известени за пристигането на враг, ги нападат сутринта и избиват мнозина от тях. Оцелелите припряно се качват на корабите и избягват колкото могат по-бързо в открито море.
В страната на забравата
И тъй, те отново са на път, в силно намален състав. Малко по-нататък Одисей стига до нос Малея, после го заобикаля. Оттам вече може да съзре бреговете на своята родина Итака. Той се чувства почти като у
