Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

дома си. И тъкмо в момента, когато си мисли, че пътят му е завършил, се отварят вратите към друга част от плаването на Одисей: до този момент той просто е изминал пътя на мореплавател, завръщащ се от военна експедиция отвъд морето. Но когато задминават нос Малея, върху гърците внезапно се стоварва буря. Тя ще духа седем дни и ще отнесе флотилията в пространство, напълно различно от онова, в което е плавала досега. От този момент нататък Одисей няма да знае къде се намира, няма да среща хора, подобни на киконите, които са вражески воини, но все пак прилични на него хора. Някак си той излиза извън границите на познатия свят, на човешкия oikumenos, за да проникне в територията на не- човешкото, един свят на другото.

От сега нататък Одисей ще среща само същества, които са или от почти божествено естество, хранещи се с нектар и амброзия както Кирка или Калипсо, или същества, по-нисши от човека, като циклопа или лестригоните, тези канибали, хранещи се с човешка плът. За гърците собствено човешкото, това, което определя човека като такъв, е яденето на хляб и пиенето на вино, да яде определен тип храна и да познава законите на гостоприемството, да посреща чужденеца в дома си, вместо да го разкъса и изяде. Светът, в който страшната буря хвърля Одисей и моряците му, е напълно противоположен на този нормален човешки свят. Едва щом бурята утихва, гърците съглеждат бряг и акостират до тази земя, за която не знаят нищо. За да узнае кой живее там, а също и за да потърси провизии, Одисей избира неколцина моряци и ги праща като челен отряд да влязат в контакт с местните жители. Последните ги приемат изключително любезно. Туземците са целите в усмивки. Те веднага предлагат на чуждоземските мореплаватели да споделят с тях обичайната им храна. И тъй, жителите на тази страна са лотофагите, ядящите лотос. Така, както хората се хранят с хляб и вино, те употребяват едно изискано растение, лотос. Ако човек погълне тази прекрасна на вкус храна, той забравя всичко. Не си спомня вече миналото си, губи всякаква представа кой е, откъде е дошъл и къде отива. Който приеме лотос, престава да живее така, както живеят хората, носещи в себе си спомена за миналото и съзнанието за това, което са.

Пратениците на Одисей, когато се завръщат при другарите си, отказват да отплават и не са в състояние да разкажат какво им се е случило. Те са като анестезирани в нещо като блаженство, парализиращо всякакво спомняне. Те искат само да останат там, където са си, както са си, без привързаности, без минало, без планове: без желание за завръщане. Одисей ги хваща за ушите, качва ги на корабите и си заминава. И така, първа спирка: земя, която е страната на забравата.

През дългото плаване, което ще последва, във всеки един миг именно забравата, заличаването на спомена за родината и на желанието за завръщане, тъкмо това, прозиращо през всички приключения на Одисей и спътниците му, винаги представлява опасността и злото. Да бъдеш в човешкия свят, това значи да си жив под лъчите на слънцето, да виждаш другите и те да те виждат, да живееш във взаимност, да си спомняш за себе си и за другите. Напротив, тук те попадат в свят, където нощните сили, децата на Нощта, както ги нарича Хезиод, малко по малко разпростират зловещата си сянка над екипажа на Одисей и над самия Одисей. Над мореплавателите постоянно надвисва облак тъмнина, който заплашва да ги унищожи, ако се оставят на забравата за завръщане.

Одисей в ролята на Никой срещу циклопа

Те напускат острова на лотофагите. Корабът на Одисей продължава пътя си, но ето, че цялата флотилия се оказва обвита от някаква мъгла, в която нищо не се вижда. Вечер е, корабът се носи напред, без моряците да трябва да гребат или да могат да предвидят какво ги чака. Ето че пристигат на едно островче, което не са забелязали и на което не могат нищо да различат. Самото море, или боговете, тласка кораба към този остров, при който те пристигат в пълна тъмнина. Дори луната не се показва. Нищо не може да се различи. Те са там, без да са имали възможността да предвидят това, което им се случва. Сякаш след острова на забравата пред тях са се открехнали портите на мрака, на нощта. В този улей те ще срещнат нови приключения. Те слизат на сушата. Това малко островче завършва с височина — хълма на онези чудовищни великани с едно единствено око по средата на челото, които се наричат циклопи.

Одисей прибира кораба си в едно заливче и, придружен от дванадесет души, се качва до върха на хълма, където е забелязал пещера и откъдето се надява да си набави провизии. Те влизат в тази огромна куха пещера, намират там съдове със сирене и разкриват цяла една селскостопанска култура. Няма жито, но има стада, сирена, може би дори малко диви лозя в долината. Естествено, спътниците на Одисей имат само една мисъл в главата: да задигнат няколко сирена и да бягат колкото им държат краката надалеч от тази огромна пещера, която не им внушава нищо приятно. Те казват на Одисей: „Хайде да си вървим!“ Последният отказва. Той иска да остане, защото иска да види. Иска да разбере кой живее на това място. Одисей е човекът, който не само трябва да си спомня, но и който иска да види, да узнае, да изпробва всичко, което светът може да му поднесе, дори и този подчовешки свят, насред който е захвърлен. Любопитството на Одисей го тласка постоянно отвъд, нещо, което този път за малко не довежда до гибелта му. Във всеки случай това любопитство ще предизвика смъртта на много от другарите му. Циклопът скоро пристига с козите си, с овцете и овена си, и всички те влизат в пещерата.

Циклопът е огромен, гигантски. Той не веднага забелязва тези мънички хорица, които са като бълхи и са се изпокрили по ъглите на пещерата и треперят от страх. Внезапно ги открива и се обръща към Одисей, който стои малко пред другите, с въпрос: „Ама кой си ти?“ Одисей, естествено, започва да разправя врели- некипели. Първа лъжа — казва му: „Нямам вече кораб“ — въпреки че корабът му го чака, „корабът ми се разби, така че съм напълно в ръцете ти, идвам тук с моите хора да умолявам за гостоприемството ти, ние сме гърци, храбро се бихме заедно с Агамемнон на брега на Троя, завзехме града и сега сме тук нещастни корабокрушенци“. Циклопът отвръща: „Добре де, добре, много хубаво, ама на мен изобщо не ми пука.“ Хваща двама другари на Одисей за краката, удря ги о скалата, разбива им главите и ги изяжда сурови. Останалите моряци замръзват от ужас и Одисей се чуди в каква беля се е вкарал. Още повече, че няма надежда да се измъкне, защото за нощта циклопът затваря входа на леговището си с огромен камък, който никой грък и дори голяма група не би могла да помръдне. На следващата сутрин се повтаря същият сценарий, циклопът изяжда още четирима — двама сутринта, двама вечерта. Общо вече е погълнал шестима, половината от групата. Циклопът е много доволен. Когато Одисей се опитва да му се подмаже с изключително сладникави речи, между тях се установяват нещо като отношения на гостоприемство. Одисей казва: „Ще ти направя подарък, който сигурно ще ти достави голямо удоволствие.“ Започва диалог, в течение на който се набелязват лични, гостоприемни отношения.

Циклопът се представя, казва се Полифем. Многоречив е и се ползва с добра слава. Той пита Одисей за името му. За да се установи връзка на гостоприемство, обичаят изисква всеки да каже на другия кой е, откъде идва, кои са родителите му и родината му. Одисей заявява, че се казва Outis, т.е. Никой. Той му казва: „Името, с което ме наричат приятелите и родителите ми, е Утис.“ Тук има игра на думи, защото двете срички на ou-tis могат да се заместят с друга форма на същата дума, me-tis. Ou и me на гръцки са двете отрицателни частици, но ако outis означава никой, то metis значи също и хитрина. Разбира се, когато става дума за metis, веднага се сещаме за Одисей, който е тъкмо героят на metis, на хитрината, на способността да намери изход в безизходицата, да лъже, да изпързалва хората, да им разправя врели-некипели и да се измъква от всяко положение. „Outis, Никой — възкликва циклопът, — щом като ти си Никой, и аз ще ти направя подарък. Ще те изям последен.“ Тук Одисей му дава подаръка си — част от виното, което му е дал Марон и което е като божествен нектар. Циклопът го опитва, харесва го много, сипва си отново. Натъпкан със сирене, с двамата моряци, които току-що е погълнал, и опиянен от виното, той заспива.

Одисей успява да заостри един як кол от маслиново дърво и да го нажежи на огъня. Всичките оцелели моряци се включват в дърводелската му работа, а после забиват горящия кол в окото на циклопа, който се събужда с вопъл. Единственото око му е ослепено. Ето че и той е потопен в мрака, в тъмнината. Тогава, естествено, той вика за помощ и другите циклопи дотичват. Циклопите живеят всеки за своя сметка, всеки е господар у дома си, не признават ни богове, ни господари вън от това, което смятат за свой дом, но все пак се притичват и извикват отвън, понеже пещерата е затворена: „Полифеме, Полифеме, какво ти става? — Ах, ужас, убиват ме! — Кой ти стори зло? — Никой, Outis! — Ами щом никой, metis, не ти е направил нищо, какво си се развикал?“ И си отиват.