Командорът:
Аз
ще постоя и прав.
Естебан:
Пред нас?
О, ние ще стоим, а не сеньора!
Командорът:
Седнете всички, има място.
Естебан:
Тъй подчертаваме честта,
защото най-прилича тя
на хора с чест…
Командорът:
Да, ясно, ясно…
Приятно е със умен мъж
да влезеш в разговор…
Естебан:
Не зная,
видяхте ли, сеньор, оная
ловджийска хрътка?
Командорът:
Чух веднъж
от моите слуги чудесни
неща за нея.
Естебан:
Тича тя
по-леко и от пепелта,
повдигната от вихри бесни.
Командорът:
Една кошута ми избяга…
Естебан:
Къде е? Ако разбера…
Командорът:
Тук близо, ваша дъщеря…
Естебан:
Как? Лауренсия?
Командорът:
Да, тя бе.
Естебан:
На лов — за нея? Как тъй? Вие?
Командорът:
Склонете я!
Естебан:
Сеньор! Аз? Как?
Командорът:
Навирила е нос! Все пак
не знае ли, че с мен самия
една къде по-миловидна —
мъжът й тука е, нали? —
и чар, и младост сподели?
Естебан:
Това е приказка обидна!
Нагарча в нея волността!
Командорът:
Виж, как езикът му работел!
Ей, Флорес, дай му Аристотел!
Естебан:
Но тук по нашите места
очакваме от командора
с честта си да спаси честа,
престижа и добродетелта
на местните почтени хора.
Леонело:
О, боже мой! Невиждан срам!
Командорът:
Съветнико, кажи с какво съм
обидил някого, ядосал?
Първи съветник:
Простете, с тия думи сам
от чест сеньорът ни лишава.
А пък честта ни е една.
Командорът:
За чест кой тука спомена?
Ти? Рицаря на Калатрава?
