и — ужас — клизма му се сложи
с мастило и трева лютива!
Как изтърпя — и досега
се чудя!
Барилдо:
Хубава шега!
Менго:
Със клизмата шега не бива.
Макар че тя е цяр полезен,
пред нея бих избрал смъртта.
Фрондосо:
Сега изпей си песента!
Измисли ли по-нежна песен?
Менго:
„Небето моля — да живеят
съпрузите щастливи дни,
ни ревности, ни препирни
над обич да не надделеят,
дорде от радост уморени
не легнат в гроб успокоени.
О, нека дълго да живеят!“
Фрондосо:
Поет! Кълна се във небето!
Барилдо:
Как лесно съчинява той!
Менго:
Не бързай с този намек свой,
аз мисля друго за поета.
Ти майстор виждал ли си как
мекици прави? От тестото
откъсва, тегли на око той
и хвърля в маслото. И пак.
След малко време са готови —
добри, или пък не съвсем.
Едните са с издут корем,
а други — тънки и сурови,
едни са леко зачервени,
а други — със ужасен вид,
Едни събуждат апетит,
а други — гледаш — прегорени.
Като размислиш — и поета
така работи песента.
Омесва още сутринта
тестото меко на сюжета
и хвърля стих след стих в казана
на листа бял… А после мед
им слага той тук-там, през ред,
защото вярва, че ще стане
по-вкусна стоката! Тогава,
макар и малко да горчи,
с меда почти не ще личи,
и може би ще се продава!
Така поетът със надежда
стои пред пълния казан,
но… често той изяжда сам
това, което произвежда!
Барилдо:
Туй беше глупаво, уви!
От младите да чуем дума!
Лауренсия:
Ръка на всички ще целуна!
Хуан Рижия:
О, Господи, благослови!
А пък сега бащата нека
да каже своя благослов!
Естебан:
Хуан, отдавна съм готов.
Дано в живота ни навеки
Бог бди над нашите деца!
Фрондосо:
Ах, двамата благословете!
Хуан Рижия:
Хей, музикантите… Свирете
за двете влюбени сърца!
Музикантите
„От Фуенте Овехуна
тръгва хубава девойка,
по петите й я следва
рицар горд на Калатрава.
И уплашена момата
влиза в тъмната горица,
прави се, че го не вижда,
и зад клоните се крие.
А пък рицарят говори:
— Но защо от мен се криеш,
