Внимавайте, не ги сърдете.
И отношения добри
поддържайте със тях сега!
Магистърът:
Ти пак ми казваш вест ужасна!
Та там земите са подвластни
на ордена ни! Откога
владеем там!… О, не, не може!
Войник:
С кралете някой ден, сеньор,
ще уредите този спор.
Магистърът:
С кралете ли? О, мили Боже,
кога ръката на кралете
изпускала е нещо… Аз
признал съм за върховна власт
кастилските крале. И ето,
гневът си вече обуздах.
Щом от земята ми се взема,
сега е най-удобно време
да се явя смирен пред тях!
Извърших тежък грях тогава,
но вярвах, че ще ми простят
и всичко те ще отдадат
на младостта ми… О, признавам,
че ще вървя обзет от срам,
но няма изход друг за мене,
щом интереси суверенни
ме задължават да съм там!
Шестнадесета сцена
Лауренсия:
Да любиш във тревога и страдания —
по-тежка мъка няма на света.
Промъкне ли се страх във любовта,
донася само скръб и изпитания.
Потъват в сянка гордите желания,
неясен смут измества радостта.
Как страшно е да виждаш гибелта
на мисли, думи и възпоминания!
О, своя храбър мъж обичам аз,
но за съдбата му от страх треперя,
дано пак жив и здрав да го намеря!
Пази го, Боже мой, във труден час!
Скърбя, че е дошъл — щом е при мен,
а щом е далеч е — ставам труп студен!
Седемнадесета сцена
Фрондосо:
О, Лауренсия!
Лауренсия:
Съпруже!
ти как посмя да дойдеш тук?
Фрондосо:
За моята любов по-друг,
по-нежен укор ще е нужен!
Лауренсия:
Пази се, мили, и внимавай,
че злото дебне те отвред!
Фрондосо:
Дано небето най-напред
от злото тебе да избави!
Лауренсия:
Не се ли плашиш от съдбата,
която готви ти съдът?
Измъчва хората до смърт,
обзет от ярост съдията!…
Приготвил е за теб окови,
но гледай да останеш жив!
Аз знам, че Бог е милостив
и ще те върне тук отново!
Фрондосо:
Как да живея аз спокойно,
щом други са в беда? Нима
не ще ме укориш сама,
че съм постъпил недостойно?
Да бягам някъде далече,
