Лауренсия:
Ние двете —
прекрасни дами?
Фрондосо:
Позволете,
приказват всички тъй, нали?
Днес бакалавърът навред
лиценциат се назовава,
и едноок слепецът става,
и кривогледът — разноглед,
недъгав куция наричат,
умник — надутия глупак,
а немарливия — добряк;
за грубияна пък обичат
да казват: е, войнишки нрав!
Големите уста са страстни,
а малките очички — ясни,
подлецът бил човек дребнав,
натрапникът бил мъж забавен,
бъбривият — голям мъдрец,
непоносимият — храбрец,
изгоненият — изоставен;
познатия зоват другар,
страхливеца — свенлив, кракът
голям — опора в дълъг път,
а глупостта — особен чар;
на сериозност е проява
мърморенето с важен вид,
за мъж достоен и мастит
плешивият навред минава;
наричат наглия правдив,
а тежко болния — настинал,
сънливия — неотпочинал,
а стиснатия — пестелив;
ревнивеца зоват го бледен,
хитреца — твърде находчив,
побъркания — изменчив,
а гърбавия — поприведен.
Сега усетихте ли вече,
че в най-изискан стил и вас
„прекрасни“ ви нарекох аз?
Лауренсия:
Фрондосо, във града далече
говорят тъй, но има тук
сред пасища, поля и ниви,
за хора, не така учтиви,
и речник, мъничко по-друг.
Фрондосо:
Кажи да чуем!
Лауренсия:
Изведнъж
по-инакви нещата стават…
Например, скучен назовават
тук всеки сериозен мъж,
наричат скромния безличен,
нахалния — роден с късмет,
безмълвния — от страх обзет,
учтивия — меланхоличен;
изобличителят е враг,
съветващият е досаден,
и съдията — безпощаден,
и милостивия — глупак;
благоразумния зоват
хитрец, сърдечния — ласкател,
а християнина — мечтател
за райския живот отвъд!
Да казваш правдата — това е
непредпазливост, да търпиш —
то значи много се боиш;
нещастен ли си — то се знае:
за всичко си виновен сам!
Когато честна е жената
ще кажат: няма ум в главата;
щом вярна е — недъг голям
у нея има, но го крие!…
Е, стига толкова!… поне
разбрахте ли ме или не?
Менго:
Цял дявол!… Страх да те побие!
Барилдо:
Говори доста умно тя.
Менго:
Когато попът във купела
кръщавал те една неделя,
не са премерили солта!
Лауренсия:
Но нещо спорехте? Кажи!
Фрондосо:
До спор достигнахме накрая.
Послушай…