с бутилката, се запътвам към тоалетната, тъй като е близо до входа. После поставям бутилката на върха на стената, която дели кабинките. Едва ли някой ще гледа нататък. Това го научих от един гениален човек и мой приятел, който дълго е постъпвал така в една кръчма. Накрая на мястото на тази кръчма бил отворен магазин за дрехи втора употреба и всички помислили, че тя е фалирала. Нейният собственик обаче, който е мелез между ескимос и евреин, всъщност бил взел под наем друго, по-скъпо помещение. Трябва да ви запозная с този предприемчив мъж. Въпреки смешните си рижи къдри иначе е свястно момче и един от големите бизнес-играчи в града.
— Идеята не е лоша — заинтригува се Полу-Обувка. — Може да черпи по нещо, като е толкова богат.
— Чувал съм да казват, че той мрази да черпи в собствената си кръчма по суеверни причини, но иначе често кани и познати и непознати да почерпи на някакво друго място, което още не съм успял да открия на картата, но както ме увериха, там се пие на корем.
— Как се казва това място? — заинтересува се още по-силно Полу-Обувка. — Разполагаш ли с някакви координати?
— Да. То се намира там, където зимуват раците, копеле. Информацията е почти сигурна, само остава да извадиме малко повече късмет в търсенето.
Полу-Обувка кимна и реши да запише този адрес в бележника си, а Маншон пък го смъмри приятелски:
— Но внимавай сега, Обувка, тъй като ти си единственият човек, който знае за мойто шише в тоалетната!
— Така и не успях да разбера напълно схемата ти! — повдигна рамене Полу-Обувка — Казваш, че в тоалетната те чака бутилка Симеонов, но я ми кажи, каква ти е ползата! Или всеки път когато ожаднееш, отиваш там и се наливаш като Буги Б?
— Всъщност не е точно така, обувка на чалгаджия! — усмихна се Маншон. — Ключът е в това, че всеки път когато отивам в тоалетната, след като свърша с природните си нужди, аз пълня устата си с водка и после идвам тук и пълня това шише, така че твоят приятел Панайот само ме държи за опинците.
Полу-Обувка се удари по челото и се засмя.
— Заради това ли очите ти светят, като идваш от там! С Мъхеста Брада си мислехме, че си прихванал Резит.
— Какво е това Резит? Да нямаш в предвид Крезит? — замисли се Маншон.
— Не. Става въпрос точно за Резит. Болестта на неразумните, така да се каже. Може би си чувал, за най-бруталната група в света, а най-вероятно и в България, дупнишката група Резос. Двата душмана, които я съставят, докарват такъв саунд, от който малцината, които не повърнат червата си и не умрат в агония, остават белязани завинаги от тежки психически травми, ококоряване на очите, радикално смаляване на гениталиите и редица други малформации. Говори се, че небезизвестният фронтмен и вокал на група Те — Любо, е бил на няколко концерта на Резос. Не бива да му се подиграваш. Ако ти наистина имаш Резит, то при теб става въпрос за някаква лека форма, която се хваща от радиостанциите, но бъди нащрек, че с времето може да се усложни. Не бива да слушаш музиката на Те, Д-2 и Мария Илиева.
— Мисля, че завиждаш на личностите, които изброи и сега, под напора на емоциите, реши да се позабавляваш за тяхна сметка.
— Това, че им завиждам за професионалните успехи, е безспорно. Но те съветвам да се предпазваш от гнусната им музика. Тук не включвам музиката на Резос. Те са едно добро изключение.
Маншон ритна Полу-Обувка по крака и го предупреди все пак да говори по-тихо в тая кръчма, когато става въпрос за алкохол. А Панайот пък с едно бурканче в ръка вече се бе промъкнал в тоалетната. Откри бутилката на Маншон и изсипа част от съдържанието на бурканчето в нея. То представляваше смес от газдер и тигрова мас, която Панайот собственоръчно бе приготвил против болки в ставите. Смехът му така заблъска малкото помещение, че огледалото затрептя и превърна къдриците му във фантастични. Но като че това безобразие не му беше достатъчно, ами и се изходи в споменатото шише. Когато се върна на бара, той още се кискаше, но тайно, и без да поглежда тримата, върна бурканчето на мястото му.
А на екрана на телевизора се появи надпис: „Усмивки от старите ленти“ и Полу-Обувка забеляза стари кадри наснимани по централната улица на Дупница, където тримата смятаха в скоро време да се поразходят. Споменатият център бе осеян с кафенета, от които се излъчваше мраморен хлад, макар да бяха пълни с хора. Полу-Обувка се ослушваше, за да чуе какво по-конкретно занимава тия кафеджии, които му се сториха подтиснати и малко отчаяни. Изведнъж отекна силен металически звук, който силно стресна хората на екрана, а също и Полу-Обувка. Той се обърна към Маншон и тихо сподели:
— Така се оригва Георги Крезов. Младеж, живеещ на Македония 21, за разлика от текста на Къдрава Заря, където се споменава 27, за да се получи рима с „денем“. Син на Хелена Бонъм Картър.
Крезов вървеше с дон Руйчо, а хората от кафенетата, като ги виждаха, тайно си кимаха. Крезов бе отрасъл в среда, където козметичната индустрия се възприемаше като враг, не се наблягаше и на личната хигиена. Хората от кафенетата макар и засегнати от миризмата и ексцентричното облекло на двамата, все пак бяха доволни и зад смръщените им лица се криеше усмивка.
— Докато има толкова безчувствени хора, държавата никога няма да се оправи! — отсече един мъж по адрес на двамата и гаврътна още едно кафе с безалкохолно и паста. Крезов не можеше да бъде достигнат от подобни упреци. Това разбира се не означаваше, че ги оставяше така да преминават покрай него. Просто не отговаряше по начин, по който би било нормално някой да се защити. Може би бяха минали няколко секунди, след като с дона отминаха кафенето, и на главата на мъжа с пастите падна нещо подобно на изпражнение на щъркел. Когато пострадалият опипа с ръка мястото, всичко така се оплеска, че едно момиченце от съседната маса не успя да сдържи сълзите си. Никой от кафенето не успя да предположи, че тайнственият обект е човешка слюнка, но на всички им бе станало нечувано тежко от чувството за близост с някакъв мрачен гений. Дори Маншон едва сдържаше бирата в себе си, преглъщаше и се потеше пред екрана на телевизора и за малко не повърна.
— Егати селянията! — прошепна накрая той.
— За какво точно става въпрос? — Полу-Обувка се престори на разсеян.
Георги Крезов и донът се запътиха към универсалния магазин, от третия етаж откраднаха по една тубичка боя за обувки и на слизане я изстискаха във вратовете на други хора по стълбището, без последните да разберат за шегата.
— Признавам, че прекаляват на моменти — прошепна Полу-Обувка.
— Но какво са им направили другите хора? — чудеше се Маншон.
— Това не е нищо — вметна леко екзалтиран Полу-Обувка. — Има и други като тях, дори много по- радикални. Сещам се за един случай — усмихна се лукаво Полу-Обувка, — където небезизвестният блекаджия Вандо Кьотека, разбрал-неразбрал нещо, взел та свършил някаква глупост в една пивница, където всъщност той не бил желан, доколкото мога да заключа.
— За каква глупост по-точно става дума? — заинтригува се Маншон.
— Никога не ще разберем! — въздъхна Полу-Обувка. — Тъй като дори самият Вандо не си спомня, или не желае да се връща към този миг, така болезнен за него. Но — Полу-Обувка продължи, — когато той осъзнал постъпката си и забелязал също, че стопаните на тази пивница не разполагат с телефон, за да спести грижите им, сам позвънил в полицията и съобщил за себе си. А полицаите пък като дошли, съвсем не върнали жеста и не постъпили много вежливо с този Кьотек.
— По-голяма глупост от това не бях чувал! — въздъхна Маншон.
— Тогава трябва да приема, че не си чул нито една от историите на легендарния копач на тоалетни ями, мурсалевски овчар и блекаджия — Озис, поклонник на Азис и Ози Озбърн!
— Не.
— Имам чувството, че от този живот всичко ти убягва! — въздъхна разочарован Полу-Обувка.
— А двете момчета дали според теб ги грози някаква опасност?
— Едва ли някой тук ги възприема много на сериозно!
— Но ако те знаят нещо, което ги кара да се държат така фрапантно, не би ли трябвало да го споделят и с другите граждани? Може би само така нещата в тая държава ще потръгнат. Когато е налице диалог.
— Съгласен съм — отговори Полу-Обувка. — Но от друга страна, ако те разполагат с нещо за споделяне, то когато го кажат по нормален начин, може би ще ги унищожат. Тогава биха ги възприели на
