Румен Вучков
Редактирана енциклопедия на блек метъла в Дупница
Не се притеснявайте! Бог познава съкровените ни желания, дори и да не сме посветили много време в молитви. Но наистина много рядко минаваше през Дупница и там не всичко му беше така известно. Сравнително добре помнеше гарата и сега с уверена крачка напредваше нататък. Когато я наближи, сви във входа на един блок, в който живееше Буги Б, изкачи стълбищата (тъй като в асансьора се бе изходил старият шегобиец — Марти Пушката; Пушката всъщност от дълго обмисляше да патентова този номер и да стане известен) и на етажа на Буги забеляза нещо, което леко го изненада. Един младеж — небезизвестният дон Руйчо, държейки чанта в ръка, се засили към вратата на апартамента с цел да я разбие, но останал на един крак загуби опора и падна. Тъй като смяташе, че има някаква мисия, дон Руйчо се изправи и по всичко личеше, че този път ще използва рамото си, за да остане стабилен. Засили се, но не уцели. Бог знаеше, че е върнал времето с няколко дни назад, но все пак му стана кофти за дона, тъй като му беше симпатичен. В този миг обаче от апартамента долетя някакъв шум, тихо шумолене като от найлонка, после ручене на течност, все едно течеше бронз или нещо подобно. После вратата се отвори, а бравата се разглоби от само себе си. Буги стоеше по елегантна пижама с бронзови шарки на места, с едра верига на шията с катинар. С дона огледаха частите на бравата и влязоха в спалнята. Бог също се промъкна и когато влезе при тях, скива не дотам чист, но с въображение спретнат един кът в стил клош-пънк. Изглежда Буги бе свястно момче и състрадателен тип, тъй като много пъти бе приютявал скитници в дома си, което личеше по оставените от тях ценни мисли под формата на надписи по стените.
Бог направи няколко канадски борби с бълхите в ъгъла и внимава да пази тишина, за да не стресне двамата, че както бяха уморени и леко пияни, щяха да си помислят, че халюцинират. Като свършиха разговора, дон Руйчо си тръгна, а Буги го последва да го изпрати. Бог, силно впечатлен от казаното, макар неяснотата на изразяването, от мястото си се взря в трапезата с килнато празно шише и фасове. Извади от пазвата си плик, на който с едри букви пишеше „ПИСМО“ и го остави на едно шкафче.
— Ще ти трябват ли някакви инструменти, копеле, за да поправим бравата? — дон Руйчо нежно гледаше паянтовата врата, която в миналото бе разбивал някой и друг път.
— Не се притеснявай! — успокои го Буги. — След две седмици паля мотора към Бургас. Преди това смятам да зазидам вратата за някой и друг месец. Нещо като превенция от крадци — обясни Буги. — А иначе знаеш ли откъде могат да се откраднат тухли и вар?
След известно време гласовете стихнаха, а навън слънчевите лъчи почнаха да си проправят път през прахуляка на вятъра.
— Имам смътното усещане, че момчетата ще успеят — беше възкликнал тогава на себе си Бог, без да има нищо конкретно впредвид. А от стените му се усмихваха криви букви, все едно, че ги бе писал Гоше Крезата, не с ръка, а с ляв крак, под въздействието на музиката на Д-2.
В този миг Бог малко се стресна, тъй като някаква ръка се отпусна на рамото му и неприятно усещане за хлад мина по него.
— Не те очаквах тук! — усмихна се новодошлият. Беше Сатаната — Тия кътчета мен ме привличат, но ти имаш ли представа колко болни деца страдат в този момент, докато ти си убиваш времето в тая дупка?
— Боби — обърна се към него Господ, както бе свикнал да му казва, — тук може и да е малко мръсно, а дограмата да е в напреднал стадий на гниене, българската приватизация да е по-прозрачна от тия кирливи прозорци и атмосферата да не е най-издържана, но запомни от мен, че по-добре тук, отколкото да ставам свидетел на лицемерни постъпки или, по-лошо, да слушам снобски разговори, та било и в чисто помещение…
— Това е похвално, приятелю, но защо не назовеш нещата с истинските им имена? — повдигна рамене Сатаната.
Бог бе решил да обясни нашироко какво харесва и какво би искал да промени или да осъди.
— Аз ти обещавам… — запецна Бог. После прочете един надпис на стената, който гласеше „Добрият стрелец се цели в себе си“. Това му припомни да се отдръпне от тая суета и той пак остана извън всичко. Пое към изхода с глуповато изражение. А Сатаната, като се опита да го последва, се подхлъзна и падна зле на пода, тъй като, както установи по-късно, бе настъпил някакво кесе изцапано с лепило. Изправяйки се, така силно изруга, че всички в блока, които още спяха, се събудиха на мига. Дори Буги, който бе задрямал в съседното помещение, леко се сепна в съня си.
Двамата се отправиха към стълбището.
— Ах… — Сатаната се спря помежду етажите и се плесна по челото — Чу ли последния слух за един голям грешник? — попита, но продължи, без да чака отговор — Един млад човек имал толкова грехове, че като отишъл на църква и запалил една свещица, сторило му се, че така и най-малка част от тях няма да му бъде опростена. Сетне запалил десет свещици. Но отново му се сторило, че нещата все още не са добре за него. Сетне взел петдесет свещи от тези големите, от които свещениците осъществяват нелоши печалби. — Сатаната щракна с пръсти. — Нали се сещаш? Но нашият грешник отново не се почувствал удовлетворен. Само в джоба си почувствал отслабване. Тогава размислил, излязъл и се запътил наблизо към един паркинг, където бил автомобилът му. Източил едно тубенце бензин, върнал се и запалил цялата църква. — Сатаната се усмихна леко. — Ето толкова големи били греховете му. — Сатаната се посмя още известно време, а като се огледа, видя, че Господ беше използвал малкото му разсейване, за да влезе в пряката и да я пробяга колкото се може по-бързо, за да остане насаме.
Едва след обяд слънчевите лъчи успяха да пробият стената от прах и вилнеещ вятър в далечината и докоснаха една конструкция, голяма бетонна плоча с отвор. В страни минаваше стълбище водещо към подземно помещение, намиращо се точно под плочата1. Слънцето се провря през отвора и на масата отдолу се образува слънчево зайче, около което се бяха изправили бирени бутилки и чаши. На масата бяха Маншон, Полу-Обувка и Мъхеста Брада. Маншон седеше с лице към бара, който бе единственото що-годе осветено място в подземието. Полу-Обувка и Мъхеста Брада седяха един срещу друг и играеха с три монети, които побутваха с пръсти. През музиката долитаха гласове и кашлица, които караха Маншон да криви лице и да изпитва дискомфорт.
— Тая кръчма ми напомня за Порт Роял, както е описан из текстовете на Running Wild! — обади се Маншон.
Полу-Обувка се загледа разсеяно към бара, където един едър мъж пушеше цигара и бъркаше в носа си.
— Тоя пич може би уринира в бирите преди да ни ги продаде. — предположи Полу-Обувка.
— Може. — съгласи се Мъхеста Брада.
— Как го наричаха?
— Панайот. — отговори тихо Маншон. После се олакъти на масата — Как сме с парите? — попита мрачно. — Ако сведем разноските си до минимум, колко време ще изкараме?
— Какво означава „да сведем разноските си до минимум“? — попита Полу-Обувка.
— Това означава, че ще даваме парите си само за алкохол. — повиши тон Маншон. — И дори по- голямата част от този алкохол ще купуваме от един павилион, където вероятно ще е няколко пъти по-евтин. А по-късно ще го внасяме тайно тук.
— И кой ще се затича да ходи навън! — пак попита Полу-Обувка. — Времето е кофти.
— Възможно е да се редуваме. Един ще пазарува, а другите ще пазят масата. Стоката ще крием отвън в някой контейнер, където никой няма да се сети да бърка. — Маншон изправи глава и зари с очи навътре в подземието.
Имаше телевизор, монтиран встрани от бара. Маншон и Полу-Обувка често гледаха към него и се опитваха да доловят нещо от звука, когато свършваха субтитрите.
— Я кажи — прошепна Полу-Обувка, — ти как вкарваш алкохола си тук, без да те забележи Панайотката! То ако бъда честен и аз още не съм забелязал.
Маншон възвърна настроението си, после направи знак на Полу-Обувка да се приведе към него, а той с периферното си зрение наблюдаваше другите посетители, както и Панайот.
— Както водката си е в бутилки, вкарвам една в маншона си. — започна да обяснява той. — И както съм
