— Ще го прибера в себе си. — Полу-Обувка повдигна очи. — Какво им става на тия хора, че толкова строго се държат тук!
— За какво хленчиш? — попита Мъхеста Брада. — Още някой и друг ден, пък като се поуспокои времето, ще пратим на този град по една сълза от влака.
— Като че ще ти домъчнее! — зачуди се Полу-Обувка на думите на Мъхеста Брада.
— Не, разбира се. Но ще плача, защото това място ме ограби духовно. То ме върна на село! Но какво приказвам! — усмихна се Мъхеста Брада. — Ако до седмица не се махнем, тук ще си останем, Обувка. С нашия късмет, а и доколкото се запознах с тукашните нрави, нищо чудно този негодник Стефчо Херото да вземе да открадне и влаковете, за да ги предаде на вторични суровини. — Мъхеста Брада леко се кискаше, а това уплаши Полу-Обувка и той дръпна стола си назад, за да сложи край на разговора. Мъхеста Брада продължаваше да се вайка — Чух един случай за някакво момче от Щатите, което пристигнало тук, за да участва в някакъв митинг на антиглобалисти. Момчето било анархистче, вряло и кипяло по различни краища на света, ала спецификата на тукашната действителност явно го е изненадала. За няколко седмици в компанията на Буги Б и други тукашни антиглобалисти, момчето успяло да научи да казва само „Нямам ракия. Наздраве!“
Полу-Обувка засмука цигарата си и отправи кръвясалите си очи към телевизора. Мина така около час още, без нищо особено да се случи, освен, че може би навън се бе стъмнило. Помещението като че бе променило размерите си и сега изглеждаше по-голямо, но също се получи и усещане за уют.
— Виж! — посочи с лице Мъхеста Брада към телевизора.
На екрана се забелязваха няколко фигури, върху които камерата падна последователно. Полу-Обувка изброи петима души, първо се появиха дон Руйчо и Георги Крезов, които се преструваха, че разглеждат някаква книга, ала всъщност бяха насочили тайно погледите си към една жена, която ако се съдеше по обстановката, беше библиотекарка.
Полу-Обувка бръкна в пазвата си и извади страницата за справка, според него последните двама — момче и момиче, бяха ученици от споменатото училище. Георги Крезов, намиращ се близо до тях, върна една книга на мястото й и започна да разглежда следващ рафт, а дон Руйчо прошепна към него:
— Знаеш ли, Крезов, в понеделник се скарах с един приятел.
— Защо? — попита разсеяно Крезов и мушна друга книга във фанелата си. Дон Руйчо дълго се замисли и повдигна рамене:
— Аз се престорих, че му се сърдя, може би защото имам нужда от много голямо количество внимание. А след училище той повървя с мен и доста приказва, а аз продължих уж да се сърдя.
— Че защо не избяга? — прошепна Крезов. — Той едва ли ще се хвърли след теб да те гони да си говорите.
— Хм… — учуди се дон Руйчо. — На мен ми беше приятно да ми се моли. А преди да се прибера, той ме предупреди да не му се сърдя повече, че иначе щял да накара един човек да ме пребие.
— Това на нищо не прилича, най-малко на приятелско отношение! — възмути се Крезов, докато проверяваше за още свободно място в якето си. А дон Руйчо след известна пауза прошепна:
— Това беше доста мило…
Тъй като Крезов подслушваше и разговора на учениците от другата му страна, може би отегчен от разговора си с дона, реши да се прехвърли:
— А апокрифната част чели ли сте я?
— Не — отвърна момичето.
— Ама вие наистина ли? — изрази полушепнешком възмущението си Крезов.
— Не — отговориха новите му събеседници. Крезов махна с ръка и отправи към тях лек надменен поглед, главно съдържащ упрек.
— Ама и вие… — прошепна, после се приведе и тихо заразказва — В тази част акцентът пада предимно върху чувствата на героите. Дон Кихот, свалил от себе си досадната маска на тъгуващ рицар, по най- арогантен начин се възползва от женските образи, които тук макар и малко леконравни, не са лишени от физическа красота. На моменти се прекалява с алкохола и наркотиците, също и многобройните тези подкрепящи битовия тормоз не са лишени от пристрастност, но всичко това не излиза от рамките на добрия вкус. И накрая моментът на провидението, изпратен е Ланселот от паралелен свят, за да овъзмезди изтерзания читател, като кастрира героите. Но в този миг, за собствено удоволствие, той прави на всички по една клизма с меча си, което дело, разбира се, — Крезов поема дъх — би оставило горчив вкус у нормалния читател. И силна болка! — допълва замислен, сетне повишава глас: — Но аз съм абсолютен социопат, сладурче! Нали знаеш, че бързам! Всеки момент ще бие звънецът. Затова нека да бъдем откровени един към друг! — Крезов обходи с поглед рафтовете и прошепна: — Ти Блек метал слушаш ли?
Момчето може би бе почувствало нездравото излъчване на Крезов и още по време на разговора бе напуснало помещението съвсем незабелязано, а момичето се разплака, стоя още известно време и си тръгна, вече поуспокоено. Библиотекарката в този момент се занимаваше с дон Руйчо, който сочеше зад бюрото й към едно списание Дъга, до което достъпът изглеждаше затруднен. Може би по лицето на жената Крезов усети, че нещата не вървят гладко и забравил, че дон Руйчо се беше представил с някакво измислено име, съвсем оплеска нещата, като каза с неприкрита тревога:
— Дон Руйчо, аз ще те чакам отвън — Отвори вратата, затвори я и след миг в коридора отекна силен тропот като от слон, бягащ с Тадж Махал на гръб. Библиотекарката и Дон Руйчо слушаха още няколко секунди отдалечаващия се грохот, след което последният с уверена стъпка се отправи към вратата, препъна се омаломощен в коридора и въпреки преднината след два километра успя да догони своя приятел. После на екрана се появи едър космат мъж по къси панталони, който заговори вежливо:
— Обадете се на посочения телефон, който е 0887 937 386, за да предположите какво съм скрил в левия си крачол!
— Реклами! — въздъхна тежко Полу-Обувка. Мъхеста Брада се обърна към него и каза тихо:
— Задачата, която си си поставил, да представиш това антисоциално поведение за някакъв вид протест, ми изглежда трудна.
— Не разбирам накъде биеш? — повиши глас Полу-Обувка. — Проклинаш цялото пътуване и цяла Дупница, проклинаш Маншон затова, че е слабохарактерен, дори към Къдрава Заря изпитваш неприязън. И ако имаше възможност, би ни зарязал като нищо.
Мъхеста Брада през цялото време се смееше тихо и все едно, че говореше с някой. Полу-Обувка го гледа известно време, после се приведе към него, почука го по рамото и му направи знак да се приведе. Когато Мъхеста Брада опря глава в масата, Полу-Обувка каза шепнешком:
— Сега се сетих, че онази бутилка, дето я донесе госпожица Успокоена, още тогава бе разпечатана и като гледам как спи Маншон, какви глупости говориш ти, не пропускайки факта, че аз най-малко пих от нея, започвам да мисля, че Панайот ви е упоил вас двамата като европейски свине преди да ги колят — каза и направи знак на Мъхеста Брада да бъде спокоен, кимна му и допълни: — Ако започнеш да халюцинираш, просто стой на стола си и не предприемай нищо! Аз ще се погрижа.
Тия приказки разгневиха Мъхеста Брада и той на свой ред почука Полу-Обувка да се приведе към него и му каза спокойно:
— Няма да предприемам нищо — После Мъхеста Брада удари Полу-Обувка по лицето и продължи: — Освен това. Че започна да ми омръзва от мъдростите ти, ако ме разбираш.
На Полу-Обувка му се завъртя цялото подземие и усети как се спуска гореща кръв по бузите му, опита да се съвземе и да помисли върху последните събития. Крайниците му в този момент омекнаха и му се стори, че започва да се издига над масите и да отлита към отвора на плочата. Преди да изгуби съзнание, успя да види бара, откъдето Панайот му намигна и обърна лице към телевизора.
Когато Полу-Обувка дойде на себе си не видя нещо да бе променено, изглеждаше, че не много време бе изкарал в несвяст. Огледа се и видя Маншон и Мъхеста Брада да идват откъм входа. Двамата седнаха при него и се загледаха в телевизора.
— Трябва да съм заспал — опита се да привлече внимание Полу-Обувка.
— Преди или след като преби Мъхеста Брада? — прошепна Маншон, без да сваля поглед от телевизора.
