Свещеният наведе очи. Тайна ли беше? Умора ли го обхвана? Джоз повтори въпроса си.
— Да — отвърна Свещеният, краката му се подкосиха, но успя да се справи с обхваналата го слабост.
— Какво е оръжието ви?
— Най-различно. Неща за хвърляне — парчета камъни. Бодящо — върхове на копия. Режещо — кухненски ножове. — Гласът му забележимо отслабваше. — Отровно — арсен, сяра и киселини. Огнено — факели и лупи за фокусиране на слънчевите лъчи. Удушващи — върви, примки, шнурове. Има и басейни, в които може да се удави врага…
— Седни и си почини — посъветва го Джоз. — Твоето изброяване е много интересно, но ефективността на това оръжие е недостатъчна. Иматели някакво друго оръжие, с което наистина бихте прогонили Базовите, ако се появят?
На този въпрос, така, дали нарочно или случайно, не бе намерен отговор. Свещеният коленичи бавно, като на молитва, после падна по лице и се извъртя на една страна. Джоз скочи и хвана падналата глава за косата. Полузатворените очи бяха побелели и помътнели.
— Говори! — изръмжа Джоз. — Отговори на последния ми въпрос! Имате ли оръжие, което е способно да прогони Базовите?
— Не зная.
Джоз се намръщи, погледна восъчното лице и скочи назад изумен.
— Той е мъртъв!
Фейд, която дремеше на дивана, скочи с порозовяло лице и разбъркани коси.
— Ти си го убил! — възкликна тя с ужасен глас.
— Не, той умря сам или се застави сам да умре.
Фейд се притисна до Джоз, но той я отстрани и без да и обръща повече внимание и нареди да излезе.
— Той не се изморяваше — измърмори Джоз, — докато не преминах към тайната.
Изведнъж скочи, излезе в приемната и нареди на Вайф да доведе бръснаря. След час мъртвото тяло лежеше без нито един косъм на дървената скамейка, покрито с чаршаф, а той държеше в ръцете си грубата перука, направена от дългите коси.
Бръснарят си отиде, а слугите изнесоха тялото. Като остана сам в стаята Джоз дълго размишлява. Разсъблече се гол като Свещения, постави на главата си перуката и се огледа в огледалото. Има ли някаква разлика при пръв поглед? Май нещо не достигаше. Да, огърлицата. Джоз я надяна на шията си, още веднъж се огледа и изпита някакво удовлетворение.
Влезе в работилницата, поколеба се за миг преди да освободи отвора, внимателно издърпа каменната плоча и погледна в тунела — там беше тъмно. Джоз пъхна вътре съд с луминесцираща течност. В слабата светлина тунелът изглеждаше празен. Като решително отхвърли страха, Джоз се спусна в отвора. Тунелът беше тесен и дълъг. Тръгна предпазливо напред. Нервите му бяха опънати до скъсване. Често спираше и се ослушваше, но освен биенето на сърцето си и собственото си дишане не чуваше нищо.
Измина стотина метра и се оказа в естествена пещера. Спря, постоя така нерешително и дълго се вглешдаше в мрака. Луминесцентните съдове, закрепени по тавана, през неравни интервали от време, просветваха достатъчно, да определи, че пещерата води на север, успоредно на долината. Джоз тръгна отново напред, като спираше и се ослушваше на всеки няколко крачки. Той добре знаеше, че Свещените не са агресивни, но при това те бяха така тайнствени и скрити. Как ще възприемат нахлуването му? Джоз не беше сигурен и затова се придвижваше така предпазливо.
Подът на пещерата ту се изкачваше, ту спускаше, стените ту се разширяваха, ту се стесняваха. Скоро забеляза, че са населени. Малките килийки, издълбани в камъка, се осветяваха от същите съдове с луминисцираща течност. В две от тях Джоз видя Свещени. Първият спеше На тръстиково ложе, вторият седеше със скръстени крака и бе впил поглед в някаква конструкция от метални ивици. Те не обърнаха никакво внимание на минаващия човек.
Таванът на пещерата се издигна и тя започна да се разширява като рог и внезапно придоби такива размери, че за миг изумения Джоз реши, че е излязъл в нощта под открито небе. Над него сякаш нямаше нищо, въпреки мигането на безброй лампи, огньове и светещи съдове. В ляво и напред работеха леярите на метал и ковачите. В далечината извивка на пещерата скриваше продължението на цеха. Джоз забеляза някаква многоетажна конструкция от тръби, около която се въртяха тълпи Свещени, заети с различни дела. Отдясно бяха наредени грамади тъмни денкове, на редици тезгяхи лежаха купища товари с неизвистно предназначение.
Тук Джоз за първи път видя Свещени-жени. И не бяха нито нимфите, нито вещиците от древните легенди. Като мъжете изглеждаха нежни и слаби, със заострени черти на лицата и внимателни движения. Единствените им дрехи бяха дългите коси. Не се чуваше нито разговори, нито смях — навсякъде цареше спокойствие и съсредоточеност. Каменният под на пещерата бе полиран он безчисленото количество боси крака.
Никой не му обърна внимание. Джоз бавно вървеше напред, като се стараеше да се държи в сянката на грамадните денкове. Вдясно пещерата рязко се стесняваше и се превръщаше в широк и извиващ се коридор.
Джоз търсеше основното отклонение на пещерата. Там трябваше да се намира арсенала, в съществуването на който го бе убедил Свещения със смъртта си. Отново се обърна към странното метално съоръжение вляво, издигащо се на педесетина метра над каменния под. Наистина е странно, помисли си той. Не можа да си представи предназначението му. Всичко в тази пещера, така близко до Долината Бенбек и същевременно така далеч, беше неочаквано и удивително. Оръжие. То можеше да бъде където си иска, но повече не се осмели да търси. Без риска да бъде открит, бе невъзможно да узнае още нещо. Тръгна обратно — по полутъмния проход, край килиите, където двамата Свещени си стояха в предишните пози — единият легнал, може би спеше, другият продължаваше да си гледа плетеницата ивици.
Джоз продължаваше да върви и върви. Нима наистина е стигнал така далече? Къде е цепнатината към апартаментите му? Мима е минал край нея? Усети страх, но продължи да търси внимателно. Най-после! Той бе вървял правилно! Цепнатината се отвори вляво — така желана и позната. Тръгна по нея с широки и предпазливи крачки, като държеше над главата си светещия съд. Внезапно пред него се изправи една фигура. Джоз замръзна на мястото си. Фигурата мина край него и той просто се превърна в част от стената на която се бе залепил. Проблясна един гол череп. Това беше младия Свещен, който Джоз бе взел за мъртав. Той се обърна към него и очите му го гледаха с упрек и презрение.
— Дай ми огърлицата.
Пръстите на Джоз лошо се подчиняваха, докато сваляше от шията си златната огърлица. Свещеният я взе, но не я постави на шията си. Той гледаше косите на главата на човека. С глупава усмивка Джоз свали перуката и я подаде… Свещеният отскочи, сякаш Джоз се бе превърнал изведнъж в пещерен дух. И като се държеше колкото се може по-далече от човека, мина край него и тръгна към пещерата. жоз изпусна перуката на пода, обърна се и гледа след Свещения, докато фигурата му напълно се скри в мрака. После бавно продължи по тунела. Накрая видя продълговатото петно светлина — входа в работилницата му. Той влезе вътре и се върна в реалния свят. Със всички сили тласна каменната плоча, която закриваше отвора.
Дрехите на Джоз си висяха там, където бяха оставени. Като наметна плаща си, той тръгна към вратата и погледна в приемната, където дремеше Вайф.
— Извикай каменарите! — събуди го той и щракна с пръсти.
После се върна, отиде в банята, изми се с наслада, като се потапяше отново и отново във ваната, излезе и даде на чакащите каменари необходимите нареждания, да зазидат прохода.
Позволи си да легне на дивана. Протегна се за чаша вино и позволи на мозъка си да почине. Постепенно неясните спомени се превърнаха в такива неясни мечти, а мечтите — в сън. Джоз отново бродеше по тунела на голямата пещера и Свещените в своите килийки повдигаха глави и го гледаха. Накрая се спря пред входа на голямата пещерна зала и със страх се огледа. Продължи пътя си край Свещените, които работеха над пещите и наковалните. От котлите летяха искри, а синкавите изпарения се издигаха от разтопения метал.
Джоз се оказа пред малко помещение издълбано в скалата. Седещият вътре старец, слаб като тръстика,
