със снежнобяла грива, го изгледа със сините си очи и заговори, но гласът му беше тих и неясен. Отново заговори и този път думите му прозвучаха гръмко в мозъка на Джоз:
— Извиках те тук да те предупредя, че ни причиняваш вреди, без да имаш никаква изгода от това. Оръжието, което търсиш, не съществува. Престани с опитите си.
С огромно усилие на волята си Джос се застави да му отвърне:
— Младият Свещен не отрече неговото съществуване.
— Но само в рамките на тясното тълкуване. Юношата може да говори само буквалната истина. Защо се учудваш, че ние се държим изолирани? За нас — Върховния Народ — чистотата е непостижима. Ти мислеше да извлечеш някаква изгода, но нищо не постигна, само се промъкна като плъх. Преди да опиташ отново, аз съм принуден да се унизя с обяснения. Уверявам те, че така нареченото оръжие се намира извън пределите на твоето разбиране.
Отначало срам, а после и гняв обхванаха Джоз. Той възкликна:
— Ти просто не разбираш, колко е важно всичко това! Не можех да действувам иначе. Керолайн е вече близо. Още малко и ще се появят Базовите. Нима вие не сте хора? Нима няма да ни помогнете да защитим планетата?
Деми, а това беше той, поклати глава и белите му коси се раздвижиха в хипнотичен синхрон.
— Призовавам те към благоразумие, а това значи пасивност. Това значи святост и мир. Можеш ли да си представиш мъката която изпитвам, докато говоря с тебе? Аз се намесвам, а това е болка за духа! Нека свършим. Ние идвахме в твоя кабинет и не ти причинявахме вреда. Ти ни се отплати с посещение в пещерата, като унизи при това този благороден младеж. Сега сме квит, нака повече не се следим един друг. Съгласен ли си?
Джос чу отговора си:
— Ти ми предлагаш съглашение, след като си узнал моите тайни, а аз не знам нищо за вашите.
Лицето на Деми се разтрепера. На него се четеше презрение и Джоз неспокойно се раздвижи насън. Той направи усилие да говори спокойно и разумно.
— Чуй ме, ние и двамата сме хора, защо да спорим напразно? Нека си разделим тайните и да си помагаме един друг. Гледай архивите ми, колкото ти е угодно, но ми позволи да изуча несъществуващото оръжие. Кълна се, че ще го използувам само против Базовите, за наша обща защита.
— Не! — блеснаха очите на Деми.
— Защо не? Ти нали всъщност не искаш да ни стигне злото?
— Ние сме изолирани и безпристрастни. Ние чакаме вашето измиране. Вие, Горните Хора, последните остатъци на човечеството, когато изчезнете, вашите тъмни мисли и мръсни спорове ще изчезнат заедно с вас. Ще изчезне болката, злобата и убийствата.
— Не вярвам в това. Може в звездния куп да няма хора, но не и във Вселената. Старият Закон се простираше надалеко, а значи, рано или късно, хората ще се върнат на Ерлит.
Гласът на Деми стана по-звучен.
— Ти мислиш, че ние пресмятаме нещата само на вяра? Ти се съмняваш в нашите знания?
— О, Вселената е велика! Старият Закон се простираше нашироко.
— Последните хора живеят на Ерлит — каза Деми. — Горните хора и Свещените. Вие ще си отидете, а ние ще останем. Ние ще понесем Разума, като знаме по всички светове на вселената.
— Интересно, как ще се придвижвате из вселената, за осъществяването на мисията си? — лукаво запита Джоз. — И към звездите ли ще летите така голи, както ходите и тук?
— Средства има. Времето е още много.
— За осъществяването на вашите цели е необходимо много време. Дори на планетите на Керолайн има хора. Поробени, разбира се, с изменени тела и мозъци, но хора. Какво ще стане с тях? Струва ми се, че се заблуждавате дълбоко и се ръководите от лъжливи идеи.
Деми мълчеше, а лицето му застина.
— Нима това не са факти? — запита Джоз. — Как те се съотнасят с вашата вяра?
Деми каза с равен глас:
— Фактите никога не бива да се съотнасят с вярата. По нашата вяра всички хора, дори и на планетите на Керолайн, ще изчезнат. Но имаме много време. О, светове на истината, те ни чакат!
— Ясно — каза Джоз, — вие се обединявате с Базовите, защото желаете нашето унищожение. Това може да измени нашето отношение към вас. Боя се, че Ървис Карколо е бил прав, а аз съм сгрешил.
— Ние оставаме пасивни — каза Деми, а лицето му се заколеба и стана размито. — Без никакви емоции ние ще наблюдаваме отиването на Горните хора, нито помагайки им да оцелеят, нито подтиквайки ги към гибел.
Джоз заговори с гняв:
— Вашата вяра и вашия разум, или както го наричате там, ви мами. Заявявам ви — ако не ни помогнете, сами ще пострадате като нас.
— Ние сме пасивни, ние няма да се намесваме.
— А децата ви? Та Базовите не правят разлика между нас. Те ще ви подкарат към трюмовете на кораба си, така, както и нас. Защо ние трябва да ви защитаваме вас?
Лицето на Деми побледняваше и се покриваше с мъгла. А очите му святкаха като въглени.
— Ние не се нуждаем от защита — каза той, — ние сме в безопасност.
— Вие ще споделите нашата съдба! — възкликна Джоз. — Аз ви обещавам това!
Деми се смаляваше, а Джоз се понесе с невероятна скорост обратно по пещерата, след това по тунела, нагоре, към работилницата, през кабинета и така до спалнята. Той отвори очите си. Лицето му гореше, а устата му беше пресъхнала.
Вратата се отвори и се появи главата на Вайф.
— Викаш ли ме?
Джоз се изправи на лакти и огледа спалнята.
— Не, не съм те викал.
Вайф изчезна. Джоз легна на гръб и впери очи в тавана. Странен сън сънува. Но сън ли беше? Или нещо родено от собствената му фантазия? А може би размяната на мисли между два разума имаше място? Не бе възможно да разбере. Събитията ще покажат това. Джоз свали крака от кревата. Сън или действителност — не е ли все едно?
Той стана, облече се и излезе от Залата на Съвета на слънчевия балкон.
Денят бе минал почти на две трети. Над западните скали лежаха гъсти сенки. Наляво и надясно се простираше Долината Бенбек. Никога още не бе изглеждала така процъфтяваща и така нереална, като че ли бе чужда за тази планета.
Джоз погледна на север, край голямата каменна стена, достигаща до самия Хребет Бенбек. Той също изглеждаше нереален — хребетът, зад който живееха Свещените. Той погледна скалите и си представи скриващата се под тях голяма пещера.
После се взря в тренировъчния полигон, където Джагерите, като се движеха тежко, се упражняваха зад защитните заграждения. Колко удивителен е живота, който бе породил и Базовите, и Свещените, и Джагерите и него самия!
Той помисли за Ървис Карколо и усети неочаквано раздразнение. Карколо беше пречка и то съвсем нежелана сега. Той не приема търпимостта.
Зад него се чуха тихи крачки, докосване на мъх, погалване на ласкава ръка и мирис на ладан.
Непрежението на Джоз отслабна. Ако нямаше момичета-менестрели, то трябваше да ги измислят
Дълбоко в пещерата, в едно помещение, осветявано от полюлей с дванадесет съда, спокойно седеше беловлас старец.
На подставка, на нивото на очите, се намираше неговия танд — сложна конструкция от златни пръти и сребърни нишки, които бяха разбъркани в очевиден хаос.
Но очевидно този безпорядък беше само привиден. Всяка извивка на нишките символизираха аспектите на крайната им същност, като сянката им хвърляна на стената, представляваше Разума, макар и изменчив,
