— Казвай нещо, защо мълчиш?!
Отвърна прегракналият глас на Джоз:
— Никакво примирие. Ти пренебрегна предупреждението ми, ти искаше да разориш Долината Бенбек. Защо да ти помагам? Защо трябва да избирам между вас? Ти си ми също враг, както и Базовите. Готви се за битка и пази живота си, не давам примирие!
Карколо отстъпи със същото бяло лице като Джоз в началото на разговора.
— Никога няма да имаш спокойствие. Макар и да спечели тази битка, ти не ще вкусиш сладостта на победата. Ще те преследвам, докато не поискаш пощада. — Джоз направи знак на рицарите си: — прогонете това куче!
Карколо се дръпна назад пред заплашващите го мечове, обърна се и си тръгна. Ходът на битката рязко се измени. Дяволите на Бенбек преследваха Сините Ужаси на Карколо. Един от Джагерите вече бе загинал, друг като гледаше преближаващите се от три страни Дяволи щракаше зъби и размахваше чудовищния си меч. Дяволите великолепно избягваха ударите, приближаваха се все по-близо и по-близо и изчакваха изгоден момент за стоманените си топки. Джагерът нанесе удар, но мечът само се плъзна по бронята на Дявола. А на негов съратник се удаде да достигне краката на противника си. Джагерът закуца и се откри напълно. Третият Дявол го засегна в корема и Карколо остана само с четири Джагела.
— Назад! — завика той. — Излизайте от боя!
Нагоре по Барч се мъкнеше войската му, а фронтът на схватката представляваше объркан ревящ хаос от костени брони, метални брони и блестящ метал. За щастие на Карколо отстъпващите се бяха изкачили достатъчно високо и след десетина ужасни минути успя да въведе известен ред. Но още два негови Джагера бяха паднали в боя. Останалите два се катереха нагоре. Хващаха грамадни камъни и ги хвърляха в атакуващите, които след няколко удачни попадения прекратиха преследването.
Карколо, като яростно размахваше меча си, поведе войската си в обход на връх Барч и скоро вече пресичаше Сканс. Джоз започна да се оттегля към Долината Бенбек. Новината за нападението на Базовите потресе всички. Хората вървяха мрачни, с наведени глави и често се оглеждаха. Дори драконите изглеждаха разтревожени и за нещо си бърбореха един с друг.
Когато преминаха Синия Спусък, вятърът, който почти не преставаше, затихна. Мегерите, по подобие на хората, заоглеждаха тревожно небето. Джоз с удивление си помисли, че те може би усещат Базовите.
Той сам оглеждаше небето и когато армията му се проточи през клисурата, той видя високо над Маунт Хетрон мъничък блестящ правоъгълан предмет, който скоро се скри зад канарите.
ГЛАВА 8
Ървис Карколо и остатъците на армията му се движеха по дивата бъркотия на дефилетата, клисурите, пропастите и скалите на Сканс в подножието на Маунт Еспойр към платото в западната част на Щастливата Долина. Всякакви претенции за войнишки ред бяха забравени. Началникът вървеше начело и неговият Паяк непрекъснато се препъваше от умора. Зад него се движиха Убийците и Сините Ужаси, встрани подтичваха Мегерите, следвани от Дяволите, които просто се притискаха от умора към земята и влачеха стоманените си кълба, които при ударите си в скалите избиваха снопове искри. Далеч назад в тила тежко пристъпваха Джагерите със съпровождащите ги хора.
Армията спря в края на Щастливата Долина. Карколо скочи от Паяка си и погледна долу.
Очакваше да види кораб, но вместо него го порази нещо — огромен цилиндър, черен и блестящ като стъкло. Той лежеше в бобовото поле, в близост до старото Щастливо селище. Полираните метални дискове на всеки край на цилиндъра непрекъснато проблясваха и меняха цвета си. В цилиндъра имаше три отворени входа — в двата края и центъра. От средния вход се спускаше стълба.
Базовите работеха с яростно напрежение. От селището се точеше нишка хора, гонени от тежковъоръжените нашественици. Като приближаваха кораба, те минаваха край някаква апаратура, на която двама Базови ги проверяваха и по неизвестна система ги сортираха. След което пленниците или биваха подкарвани по стълбата в кораба или ги отвеждаха в някаква палатка. Но странното бе, че колкото и хора да влизаха в палатката, тя не се препълваше.
Карколо изтри с треперещите си пръсти челото и заби поглед в краката си. Когато отново дигна глава, до него се намираше Баста Хейвън. И отново двамата заедно гледаха долината.
Зад тях се разнесе тревожен вик. Карколо се огледа и видя черен правоъгълен флайър безмълвно да се плъзга над Маунт Хетрон. Като размаха ръце Карколо побягна към скалите и завика на останалите да се скрият. Когато драконите и хората се хвърлиха към клисурата, летящият апарат беше вече над тях. Отвори се люк и от него излетяха рой бомби. Те заизбухваха с ужасен грохот и към небето полетяха отломки от камъните и скалите и части на тела на хора и дракони. Всички, които не успяха да се скрият загинаха. Мегерите, стремителни зверове, успяха да се скрият, Дяволите, макар и порядъчно окървавени, също оцеляха. Но двата Джагера ослепяха и загубиха боеспособността си, докато не им израстнат нови очи.
Флайерът направи завой и отново се насочи към тях. Няколко души стреляха с мускетите си. Това бе по-скоро акт на отчаяние, но за тяхна изненада попаднаха в машината и я повредиха. Тя се заклати, преобърна се във въздуха и рухна на скалите, като мигновено изчезна в яркооранжев облак пламък. Карколо изрева радостно, изтича до края на платото и заплаши кораба на Базовите с юмрук. Но радостта от тази победа бързо се изпари и той отново стана мрачен и раздразнителен. Като се обърна към оцелелите хора и дракони, които излизаха от укритията си, той дрезгаво завика:
— Какво ще кажете? Ще се бием или не?
Настъпи мълчание. Накрая Баста Хейвън произнесе с безцветен глас
— Ние сме безпомощни. нищо не можем да им противопоставим. Това ще бъде просто самоубийство.
Карколо се обърна, като не бе способен нищо да каже. Хейвън бе произнесъл една очевидна истина. Или ще ги убият, или ще ги откарат на кораба и после в онзи прекалено странен за разбирането им свят, където ще ги използуват за някакви мрачни цели. Карколо стисна юмруци и изпълнен с умраза погледна на запад.
— Джоз Бенбек, ти си виновен за всичко! Аз бих могъл да се сражавам, но ти ми попречи!
— Базовите скоро ще бъдат и там — каза Баста Хейвън, — ние нищо няма да можем да направим.
— Ние ще се бием! — изрева Карколо. — Ние ще се нахвърлим на тях от всички страни! Сто воини и четиристотин дракони — нима са малко сили?!
Хейвън се постара да запази спокойствие. — Сега те оглеждат нашите обори.
Карколо погледна натам и се разсмя.
— Те са удивени! Те са поразени! И има защо!
Хейвън се съгласи.
— Мисля, че вида на Дяволите или на Сините ужаси, да не говорим за Джагерите, ще ги застави да се замислят.
Долу, в долината, Базовите прекратяваха дейността си. Тежковъоръжените нашественици се връщаха на кораба. Начело на колоната вървяха двама странни човека — високи поне четири метра, — и внесоха по стълбата в кораба палатката. Карколо и хората му гледаха с опулени очи от удивление.
— Гиганти!
Баста Хейвън сухо се усмихна.
— Базовите гледат Джагерите, а ние — гигантите им.
Най-после Базовите се върнаха на кораба си. Стълбата бе прибрана и всички отвори се затвориха. От кулата в носа на кораба излетя лъч, който премина и по трите конюшни и те се взривиха с оглушителен трясък, като разпръснаха надалеч черните си отломки.
Карколо тихо изстена, но не каза нищо.
Корабът затрепера и започна бавно да се издига. Хората и драконите побягнаха към укритията. Като се хвърлиха на земята, те наблюдаваха как черният цилиндър се издига над долината и се насочва на запад.
— Полетяха към Долината Бенбек — каза Хейвън.
Карколо се разсмя гръмко. Хейвън го погледна накриво. Нима си е изгубил ума? Той се обърна. В даденият момент това не беше чак толкова важно.
