Джоз следеше битката от кабинета си и гадаеше какво ще предприемат Базовите сега. Не трябваше да чака много. Тежковъоръжените се прегрупираха и спряха като дишаха тежко, а в същото това време Базовите сновяха напред назад и събираха информация. Раздадоха се нови заповеди.
От черният кораб се понесе нов приток на енергия и удари в скалите над Пътя на Керген и стените на кабинета се разклатиха. Какво ще стане, ако лъча енергия удари в някоя леща? Няма ли да попадне право в него? Джоз се дръпна от екрана. И напусна кабинета си, който отново се разтресе от нов взрив, побягна по коридора, спусна се по стълбата и влетя в една от централните галерии, където царуваше суматоха. Жени с побледнели лица и деца отстъпваха все по-навътре в планините, минаваха край дракони и мъже във военни доспехи, които излизаха от новите тунели. Джоз със задоволство се убеди, че тази суматоха няма нищо общо с паниката и побърза да се присъедини към войниците си в тунела, който водеше на север.
Някога, много отдавна, целият този район на върха в началото на долината се бе разцепил и създал така непроходими джунгли от камъни и скални маси, наречени Канарите на Бенбек. Тук беше входа в новия тунел, където сега Джоз вървеше със своите воини. В долината зад тях гърмяха взривове — черният кораб започна да опустошава Долината Бенбек.
Джоз се укри зад един камък и с ярост наблюдаваше, как от скалите започнаха да летят огромни парчета. После в погледа му се появи изумление — на помощ на войските на Базовите дойде необикновено подкрепление. Той видя осем гиганти, високи колкото двама души, чудовища, с гърди приличащи на бъчви, с яки мускулести ръце, с бледи очи и гриви червеникави коси. Облечени бяха в кафяви и червени доспехи с черни еполети, а въоръжението им се състоеше от мечове и бластери.
Джоз се замисли. Появата на гигантите не даваше основание да променя основната си стратегия, която всъщност беше доста неясна и интуитивна. Той беше готов да понесе доста загуби, но се надяваше, че загубите на Базовите ще бъдат повече. Но нима те се безпокоят за живота на войниците си? По-малко отколкото него го безпокои живота на драконите му. И ако те опустошат долината, разрушат селището, то как ще им нанесе равностойни загуби? Той погледна през рамото на високите бели скали и се замисли, точно ли бе определил положението на пещерата на Свещените? Сега трябваше да действува! Времето дойде! Направи знак на едно малко момче, негов собствен син, което пое дълбоко въздух, изкочи от скалното си прикритие и побягна по дъното на долината, като непрекъснато променяше посоката си. Само след миг от същото място изкочи майка му, хвана го и върна обратно в скалите.
— Добре направено — каза им Джоз. — Дори много добре!
Внимателно погледна от прикритието си. Базовите напрегнато гледаха в неговата посока.
Мигът продължи прекалено дълго и Джоз трепереше от неопределеността — изглеждаше, че те пренебрегват играта му. Базовите се посъвещаваха и накрая като взеха решение, обтегнаха юздите на своите коне-хора. Те се надигнаха на задните си крака и загалопираха към северния край на долината. Следваха ги следотърсачите, а зад тях с тежката си гърмяща походка тръгнаха и тежковъоръжените. Оръженосците затикаха механизмите си, а в самия тил тромаво пристъпваха осем гиганта.
През полето с вики и боб, през лозята и слънчогледите се носеха конници и тъпчеха всичко около себе си с мрачно задоволство. Базовите благоразумно спряха пред Канарите на Бенбек, докато следотърсачите побягнаха напред, изкачиха се по първите камъните, и като кучета завъртяха насам натам глави, с желание да уловят миризма, вглеждаха се, вслушваха се и бърбореха нещо един на друг.
Тежковъоръжените напредваха бавно и близкото им присъствие ободряваше следотърсачите. Като сметнаха, че повече предпазливост не е нужна, хвърлиха се напред в самото сърце на склите и издадоха истински вопъл на ужас, когато десетина Сини Ужаси се нахвърлиха на тях. Те заработиха с лъчевите си оръжия, но в суматохата унищожаваха и свои и чужди. Драконите яростно ги разкъсваха на части.
Като виеха за помощ, способните да се движат следотърсачи избягаха много по-стремително от скалите, отколкото бяха нахлули. Само половината от тях стигнаха долината и когато завикаха от радост, че са се спасили, по тях удариха десет Дългороги Убийци, повалиха ги, разкъсаха ги и пронизаха с роговете си.
Тежковъоръжените с прегракнали гневни гласове побягнаха напред, като размахваха мечовете си и стреляха с пистолетите си. Но Убийците вече бяха отстъпили в убежищата зад скалите.
Хората на Бенбек събраха захвърлените лъчеви оръжия и предпазливо се промъкнаха напред като се опитаха да поразят нападателите с техните средства. Но понеже не познаваха техниката, не успяха да фокусират лъчите и Базовите се отърваха с лека уплаха, но въпреки това пришпориха конете си и изчезнаха извън досега на оръжието. Тежковъоръжените стояха пред скалите на тридесет метра и хвърляха ръчни бомби, които убиха двама души и накараха останалите да се оттеглят.
На благоразумно растояние Базовите оцениха ситуацията. До тях се приближиха оръженосците и докато чакаха заповеди, тихо си приказваха. Извикаха един от тях и нещо му заповядаха. Той свали оръжието си, вдигна високо ръце и тръгна към скалите. Там намери някаква цепнатина и се промъкна през нея.
Рицарите на Бенбек го заведоха при Джоз. Тук случайно се оказаха и няколко Мегери. Оръженосецът спря несигурно, огледа ги всичките и се насочи към драконите. Поклони се ниско и заговори. Мегерите го слушаха без интерес, после един от рицарите му посочи Джоз.
— Драконите не управляват Ерлит — сухо каза Джоз. — Какво трябва да ни предадеш?
Оръженосецът погледна съмнително Мегерите, после се обърна мрачно към човека.
— В тебе ли е властта да решаваш? — той говореше бавно и гласът му бе сух и безцветен, а думите си подбираше с забележимо напрежение.
Джоз повтори късо:
— Какво трябва да ни предадеш?
— Донесох от господарите си обединение.
— Обединение ли? Не те разбирам.
— Обединение на мигновените вектори на назначение. Интерпретация на бъдещето. Те ти предават следното: "Не хаби напразно животи, наши и ваши. Ти си ценен за нас и с теб ще се постъпи в съответствие с твоята ценност. Предай се! Престани с напразното разрушаване на предприятието.
Джоз се намръщи.
— Разрушавене на предприятието ли?
— Това означава твоите гени. Край на посланието. Съветвам те да се съгласиш. Защо да си хабя кръвта и да те унищожавам? Ела с мен и всичко ще бъде добре.
Джоз рязко се разсмя.
— Ти си един роб. Как можеш да съдиш, кое за мен е доброто?
Оръженосецът примига.
— А имаш ли друг избор? Всички останали следи на неорганизиран живот са изтрити. Пътят на отстъпчивостта е най-добрият. — Той с почит наведе глава в посока на Мегерите. — Ако се съмняваш посъветвай се с твоите Преподобни и те ще ти дадат съвет.
— Тук няма Преподобни. Драконите се сражават за нас. Те са ни другари. И войници. Но аз имам друго предложение. Защо ти и твоите другари не се присъедините към нас? Захвърлете робството и станете свободни хора! Ние ще завладеем кораба и ще тръгнем да търсим старите светове на хората.
Оръженосецът не прояви никакъв интерес към тези думи.
— Светове на хората ли? Но тях вече ги няма. Още няколко такива остатъци съществуват в изолирани райони. Всички вие сте зачеркнати. Нима не предпочиташ да служиш на реда?
— А ти не предпочиташ ли да бъдеш свободен човек?
На лицето на оръженосецът се изписа недоумение.
— Ти не ме разбираш. Ако избереш…
— Слушай ме внимателно. Ти и твоите другари можете да станете стопани сами на себе си и да живеете сред хората.
Оръженосецът се намръщи.
— Кой ще поиска да бъде дивак? Кой ще ни показва Закона, кой ще ни заповядва, кой ще ни контролира?
Джоз с раздразнение разпери ръце, но направи последен опит.
— Аз ще правя това, аз поемам отговорността. Върни се и убий Базовите или Преподобните, както ги наричате там. Такава е моята първа заповед.
— Да ги убия ли? — гласът на оръженосецът беше пълен с ужас.
— Убий ги! — Джоз му приказваше като на дете. — Тогава ние, хората, ще завземем кораба. Ще
