запомнят с нещо, това ще бъде само заради сина му. Но дали и Волфганг въпреки голямото си дарование ще постигне безсмъртие, в случай че се ожени за една Вебер? Леополд беше убеден, че това е причината да се противопоставя на брака на сина си, не от лични подбуди.
Неусетно настъпи 1 август, а Леополд още не бе писал на сина си. От него не идваше никаква вест; пристигнаха само андантето на Хафнеровата симфония и двата менуета. Последната част и маршът обаче липсваха, нямаше и никакви обяснения, което беше съвсем странно. Волфганг винаги споделяше с баща си мисли за своите произведения.
Без контакта със сина животът за него щеше да стане празен. Но когато Леополд седна да извести за съгласието си, сърцето му се сви от болка. Винаги се беше стремил да бъде честен с Волфганг, а сега трябваше да лъже, като благослови нещо, в което не вярва. Леополд спря, безсилен да продължи, спомни си една своя отдавнашна мечта.
Откак умря Ана Мария, той скришом слагаше настрана пари, за да купи място за цялото си семейство на гробището „Свети Петър“ в Залцбург. Мечтаеше да прибере тук тленните останки на жена си от Париж, макар че едва ли можеше да заплати такъв превоз. Интересно дали тя е изразявала пред Волфганг желание да бъде погребана в това гробище, най-старото в Залцбург. Ана Мария толкова обичаше приживе гробището „Свети Петър“! Той често си представяше четирите им гроба: Леополд, Ана Мария, Нанерл и Волфганг Моцарт. Семейството трябва да бъде винаги заедно, казваше Ана Мария. А сега тази мечта се разби на прах, както и много други. Той претърпя неуспех, всичките усилия отидоха напразно. Отново се залови за писмото и вече не можеше да сдържа сълзите, които закапаха върху хартията. В този миг се чувствуваше изоставен от всички, самотен старец.
Толкова забави разрешението си, че не беше сигурен дали то ще пристигне навреме. Господи! Колко му е тежко без Ана Мария!
В деня на сватбата Волфганг чакаше да пристигнат татко и Нанерл в новото му жилище на Хохе Брюке. Те ще го изненадат, като се появят в последния миг, утешаваше се самичък той, безсилен да допусне мисълта, че най-близките му хора не ще присъствуват на бракосъчетанието. Как могат да бъдат толкова жестоки? Но от Залцбург не идваха вести, дори на последното писмо татко не отговори.
Настъпи обед, наближаваше часът на венчавката. Волфганг не можеше да чака повече. За последен път обгърна с поглед новата квартира — дано тя хареса на Констанце. Без нея тук е тъй самотно и пусто. Докато се извършваха приготовленията за сватбата, Констанце живееше при майка си и той временно нае това жилище, та като се ожени, да не бъдат под един покрив с госпожа Вебер. С дукатите, получени за „Отвличането“, той купи голямо двойно легло, бельо, порцеланови съдове и мебели. Не беше сигурен дали Констанце ще остане доволна, макар че добре познаваше женския вкус. Малките, тъмни, дори през август намирисващи на плесен и влага стаи съвсем не отговаряха на мечтите му за дома, където ще растат децата му, а това за него беше много важно.
Облече бялата сатенена жилетка и черния камзол — обикновено предпочиташе по-ярките цветове, но те не подхождаха за случая — и излезе.
Заради госпожа Вебер и обстоятелствата около сватбата си Волфганг не покани никого от виенските си приятели. Но понеже всеки младоженец трябва да има свидетел, за такъв покани залцбургския си приятел от детинство Франц Гиловски. Доктор по медицина, Гиловски живееше във Виена; той беше весел, общителен човек, негов връстник и Волфганг знаеше, че Гиловски няма да му досажда с въпроси и съвети, а просто ще одобри постъпката му, от което той сега се нуждаеше най-много.
На път за катедралата „Свети Стефан“, където щеше да стане венчавката, Волфганг изпитваше пареща болка. Без своите близки се чувствуваше съвсем самотен и би дал всичко, за да бъде сега до него мама. Никой от семейството в най-тържествения ден от живота му! Представяше си продълговатото лице на мама, високата й прическа, бялата й кожа. Денят беше горещ, но Волфганг усещаше студени тръпки; после му се стори, че мама го е хванала за ръка, двамата вървят към църквата и тя се вълнува не по-малко от него. Нали мама се познаваше с Веберови, срещала ги беше в Манхайм и те тогава се сприятелиха. Мама не би го изоставила в такъв важен момент.
Чувството, че мама върви до него, не напусна Волфганг и той влезе в катедралата вече по-спокоен. Много му харесваше този величествен храм, той за него олицетворяваше сърцето на Виена. Днес, обляна от слънцето, катедралата блестеше като скъпоценен камък, а чудесната южна кула гордо се извисяваше в небето. Колко е хубаво, че се венчава сред стените на тази катедрала, служила някога за убежище на мнозина. Добро предзнаменование!
Но след като влезе в храма, Волфганг не видя ни татко, нито Нанерл и сърцето му пак се сви от болка. Мама изчезна и той отново се почувствува самотен. Това чувство не го напусна дори когато видя Констанце. Тя стоеше между госпожа Вебер и Софи, облечена в бяло, и лицето й изглеждаше също тъй бяло, както роклята. Да, скромна сватба, мрачно си помисли Волфганг: Цецилия и Софи Вебер, Торварт, Франц Гиловски и Карл фон Кронщорф — районен съветник от Долна Австрия и свидетел на булката, — никой друг.
Волфганг и Гиловски се прегърнаха, но останалите гости се държаха един с друг официално.
Опекунът, голям майстор по съставянето на всякакви документи, поиска да бъде прочетен гласно брачният договор. Договорът не предизвика възражения и Волфганг забеляза, че всички скрепяващи го печати имат герб, само неговият нямаше.
Свещеникът застана пред тях и Волфганг и Констанце коленичиха един до друг; Волфганг разбра, че и тя се вълнува не по-малко от него.
„Ще мога ли да й дам това, за което мечтае?“ — мислеше той.
„Мога ли да му се доверя? Ще съумея ли да запазя любовта му?“ — мислеше тя.
Когато венчалната церемония свърши, той й прошепна, като искаше да ободри не само нея, но и себе си:
— Благослови ни сам бог, Щанци. Друго нищо не ни трябва.
Констанце заплака. Той не можеше да разбере защо: от щастие, от мъка или облекчение; нервите не издържаха и той също заплака, а свещеникът, силно трогнат, едва сдържа сълзите си. Госпожа Вебер целуна Констанце и искаше да целуне и Волфганг, с което да му покаже, че сега, след венчавката, му прощава всичко. Но той й поднесе бузата си — ужасяваше го мисълта, че устните на Цецилия Вебер могат да докоснат неговите. И веднага го лъхна на вино. Опекунът поздрави Волфганг и каза:
— Време беше, Моцарт.
Всичко станало както трябва, отбеляза фон Кронщорф, а Гиловски топло прегърна Волфганг, целуна булката и каза, че Волфганг е щастлив, задето се свързва с нея.
Същата вечер баронеса фон Валдщетен даде в имението си сватбен прием в чест на Моцартови. Приятна изненада за новобрачните бе изпълнението на серенадата за духови инструменти, поръчана от баронесата; Волфганг току-що я бе завършил. Сега разбра защо баронесата толкова бързаше той да изпълни поръчката и й беше благодарен. Музиката напълно подхождаше за събитието, много хареса на всички и Волфганг се поуспокои.
Ала веднага щом пристигнаха вкъщи, нервността му се възвърна. Показа на Констанце порцелана, бельото, а тя се държеше сдържано, отчуждено. Волфганг извади подаръците си за Щанци: пръстена на мама и една прелестна чантичка.
— Отвори я, Щанци, отвори — настоя той.
В чантичката имаше десет златни дуката.
— За тебе са, Щанци, купи си с тях каквото пожелаеш. Сега си свободна, разбираш ли, свободна! Не трябва да искаш ничие разрешение, особено от майка ти; никога!
Толкова пари Констанце не беше имала досега. Тя с почуда вдигна очи към Волфганг, а когато той й постави пръстена на мама, съжалявайки, че не е венчалният, прибран от татко, горещо целуна Волфганг и възкликна:
— Благодаря ти, Волфганг, сега съм богата!
Той с гордост й показа широкото съпружеско легло и паравана от папие-маше, купен за удобство на Констанце — искаше му се жена му да се чувствува като кралица, — и нежно я прегърна. Тя се притисна пламенно в него и Волфганг разбра: желае го не по-малко, отколкото той нея, а се е държала хладно само защото все още не е вярвала напълно в любовта му.
Съгласието и благословът на татко пристигнаха на другия ден.
