— Някъде по средата между изяществото и красотата — отвърна Волфганг и застана между госпожа Глук и Констанце. — Смятам се за най-щастливия човек на света.
— Чувал съм, че рядко имате толкова ласкаво мнение за другите.
— Сплетни! Всъщност много повече ме занимава друго — произведението, над което работя. И което, подобно на „Отвличането“, бива едва ли не изтласкано от сцената.
— Ще дойде време, когато творбите на Моцарт ще изтласкват оперите на другите композитори. Както според вас аз съм ви изместил. О, зная, постановката на „Отвличането“ бе отложена заради „Алцеста“. Но нали в музиката не може да има равноправие, както впрочем навсякъде. За да си пробиеш път, трябва да се бориш и понякога усилията ти се увенчават с успех.
— Но това е несправедливо. Истинските заслуги трябва винаги да се възнаграждават — забеляза Волфганг.
— Затова ли музикантите са преизпълнени с такова недоброжелателство един към друг?
— Ако човек е талантлив, му завиждат, ако е гений — го мразят.
— Ето защо се въздържате да хвалите Салиери, така ли?
„За какво пък да го хваля“ — помисли си Волфганг, но като знаеше, че Салиери е протеже на Глук, отвърна:
— Не съм от онези, които завиждат или мразят. И как можете да ме обвинявате в това, че не обичам някого, когото изобщо не съм виждал?
— Но сте слушали музиката му.
— Доста от неговите мелодии са приятни. — А след десет години, помисли си Волфганг, никой няма да си ги спомня.
— Искате ли да се запознаете с него?
Волфганг не отговори веднага. Нима само заради това маестрото го покани у дома си? И прояви интерес към „Отвличането“? Нима Глук смята, че той, Моцарт, представлява заплаха за неговия любимец?
В хрипливия глас на Глук за пръв път прозвуча вълнение:
— Аз съм стар, остана ми малко живот. — И когато Волфганг учтиво запротестира, Глук възрази: — Не, така си е. Миналата година получих удар и по всяко време може да получа втори, а вече наближавам седемдесетте. Вие със Салиери сте щастливци. И двамата сте млади, изпълнени със сили, можете да си позволите да бъдете великодушни. Пред вас имате цял живот.
Волфганг нямаше такова чувство, особено в моментите на страшната умора, която го обземаше все по- често и по-често, ала не желаеше да споделя тъжните си мисли с никого.
— А може би Салиери не ще изяви желание да се запознае с мен.
— О, убеден съм, че ще се радва — каза Глук. — Вие сте двамата най-многообещаващи композитори във Виена. Трябва да се запознаете.
— Ако се заемете с тази задача, господин кавалер, ще го смятам за чест.
— В такъв случай оставете всичко на мен — рече Глук. — Ще избера удобно за вас време. — И изведнъж притвори очи, с което подсказваше, че визитата трябва да завърши.
Когато Волфганг се сбогува с него, Глук измърмори:
— Не винаги сте снизходителен към вашите певци, Моцарт. Понякога очаквате от тях твърде много.
Констанце не можа да разбере добре ли мина вечерята, на която ги поканиха. Волфганг и Глук говореха като дипломати, учтиво, ала не особено дружелюбно. И все пак Волфганг проявяваше интерес към едно запознанство със Салиери, ето защо тя не се зае да разубеждава мъжа си, пък и той едва ли щеше да я послуша.
Глук реши да ги запознае в най-непринудена обстановка, затова ги покани на обед.
Когато Антонио Салиери бе представен на Моцарт, той се поклони почти до земята и възкликна:
— Господин Моцарт, отдавна мечтаех да се запозная с вас!
— Много съм поласкан — отвърна Волфганг. „Може ли да му вярваш“ — помисли си той.
— Слушал съм много ваши произведения — каза Салиери. — Интересни са.
— Също както и вашите. — Волфганг реши да не се оставя да го надминат в любезността. Салиери му напомняше Пичини — нисък, с живо лице, хубави тъмни очи и твърде голям нос и уста.
— Що се отнася до музиката, там дължа всичко на нашия маестро, кавалер Глук.
Нетактичността на подобна забележка принуди Волфганг учудено да вдигне вежди, но се въздържа да каже каквото и да било.
— Глук е ненадминат майстор.
Салиери толкова се стремеше да се изкара ученик на Глук, че на Волфганг му прилошаваше. Сега си обясни какво не му харесваше най-много в творбите на Салиери — италианецът упорито подражаваше на Глук и затова като всяко подражание музиката му беше обречена на скорошна забрава.
— Всичките си ранни произведения написах под гениалното ръководство на маестрото. Като следвам съветите му и заимствувам от неговото вдъхновение, надявам се да напиша творба, която да стои близо до неговите.
— Похвален стремеж — забеляза Волфганг, изпитал неловкост от така безогледното ласкателство.
Но Глук обичаше да го ласкаят. Когато Салиери добави: „Алцеста“ е истинско съвършенство, а „Орфей“ божествено произведение, Глук просия и кимна доволен.
На лицето на Волфганг се изписа смущение, затова Констанце облекчено въздъхна, когато Салиери промени темата на разговора и премина на парични въпроси. „Салиери угодничи пред маестрото — помисли тя, — но какво го е грижа Волфганг, нали е ясно: Глук не очаква друго.“
Волфганг изведнъж разбра: няма за какво да се говори повече. Глук и Салиери се заловиха да обсъждат паричните дела; тяхното тщеславие му бе дълбоко противно. Рядко бе срещал толкова алчни хора. Като издебна подходящ момент, Волфганг благодари на Глук за гостоприемството и се извини — предстои му аудиенция при канцлера, принц Кауниц, рече той.
Той прие нарочно двете покани за един и същ ден, за да има възможност да съкрати, ако се наложи, визитата у Глук. И макар че Кауниц не беше толкова близък с Йосиф II, както някога с Мария Терезия, все пак минаваше за втори по влияние в империята.
Принц Кауниц посрещна Волфганг сърдечно:
— Много ми е приятно да ви видя отново във Виена, господин Моцарт. Възхищавах се от виртуозното ви изпълнение, когато бяхте дете, и винаги ме е вълнувала съдбата ви. „Отвличане от сарая“ ми направи приятно впечатление, харесах я.
Но разговорът за постъпване на придворна служба, който Волфганг така очакваше, не се състоя. Глук и Салиери продължаваха да заемат първите две места в императорската музикална институция, а задълженията на капелмайстор както преди изпълняваше Боно, още по-възрастен от Глук.
Волфганг се зарадва на писмото на татко: Хафнеровата симфония се харесала в Залцбург, но последната част дошла твърде късно — след като се състояла церемонията. Той пишеше:
„Алегрото и андантето допаднаха на вкуса на новия ни господар, той е във възторг от звучната и благородна музика на първата част и трогателно нежната втора, а последната част сега можеш да използуваш, както намериш за добре.“
Татко, изглежда, се бе примирил с женитбата му и Волфганг, изпитал силно желание да затвърди помирението, реши веднага да замине за Залцбург с Констанце, като вярваше твърдо, че щом баща му я види, непременно ще я обикне.
Обаче през септември, след като писа на татко, че се е уговорил с учениците си — главен източник на доходите му — да прекъсне занятията с тях, защото ще прескочи до Залцбург да види близките си, директорът на Националния театър, граф Орсини-Розенберг, му предаде, че великият княз Павел отново пристига във Виена да чуе „Отвличане от сарая“. Императорът изразил надеждата, че господин Моцарт сам ще дирижира операта си в чест на наследника на руския престол и че представлението ще укрепи славата на виенската музика.
Волфганг трябваше да се извини на татко: ще се постарае да уреди посещението си в Залцбург за към 15 ноември — именния ден на Леополд. Представлението в чест на великия княз предизвика голям интерес; Волфганг усилено репетира операта с целия състав и седнал на клавесина, дирижираше оркестъра с такова
