Не сподели обаче чувството, което го потискаше — веднага щом се върне в Залцбург, ще му се наложи да се прости със своята независимост и планове за бъдещето. Леополд се поободри от топлия прием, който им оказаха принц Орански и принцеса Каролине; те изпаднаха във възторг от децата и щедро го дариха с много гулдени.
Три седмици след пристигането им в Хага научиха за внезапната кончина на съпруга на Мария Терезия император Франц I, починал от апоплектичен удар. Леополд обаче не изпита особена печал, тъй като по всеобщо мнение наследникът на Франц — новият император Йосиф II — бе несравнимо по-музикален от баща си.
Същата вечер, когато Леополд узна за смъртта на император Франц, заболя Нанерл. Отпърво Леополд реши, че това е просто силна простуда, каквато той също прекара в Англия, но скоро Нанерл се почувствува много зле и бащата загуби ума и дума. Никой от двамата лекари — макар първият да беше лекар на принцеса Каролине, а вторият — на английския посланик, не можа да определи каква е болестта на момичето и как да го лекуват. Нанерл ставаше все по-зле и Леополд бързо повика свещеник, за да причестят дъщерята, в случай че господ пожелае да я прибере при себе си.
Нанерл мислеше, че ще умре. Никога досега не се бе чувствувала така зле. А отгоре на всичко до леглото й се появи и свещеник. Значи сега всичката слава ще остане само за Волферл. Мрачният свещеник с унил глас я уверяваше, че в рая се живее доста по-добре, отколкото на този грешен свят. В стремежа си да облекчи агонията, той й даде кръста и тя инстинктивно притискаше ръце в корема си, опитвайки се да посмекчи болката, дотолкова ужасна, щото й се струваше, че вече е в ада.
Изпадна в делириум и видя в кошмарите си най-различни физиономии, но сред тях нито една на нейните близки. А когато отново се опомни, свещеника вече го нямаше, до леглото стоеше мама, обляна в сълзи, а до нея татко и видът му беше ужасен. Но къде ли е Волферл? Нима брат й не знае колко тежко е болна. Нанерл искаше да попита родителите си, но отново ги изгуби от очи.
Пред нея се появи Залцбург. Дъга като ореол обхващаше града и крепостта Хохензалцбург. Това бе тъй красиво, че й се спря дъхът и тя страстно си пожела: „Нека да умра и те ще бъдат наказани за това, че против волята ми ме отведоха оттук! Защото негова светлост пусна татко за една година, а не за две и не за три!“ И тогава Нанерл отново видя татко. Той седеше до нея и плачеше неудържимо, съвсем като мама, търсеше ръката й; на Нанерл й се искаше да го докосне и да каже: „Обичам те повече, отколкото те обича Волферл“, но не й стигаха сили.
Ужасните спазми преминаха и след време тя можа да повтори подир татко:
— Аз обичам бога.
Наистина обичаше всевишния — почти колкото баща си, в това поне Волферл й отстъпваше.
Татко прошепна:
— Трябва да се покаеш, иначе ще бъдеш проклета на онзи свят — и Нанерл помоли бога да й прости, задето е завиждала на Волферл и се е сърдила на татко и мама, че го предпочитат, а татко бе потресен, като чу това.
— Не бива да мислиш така — каза той, — това не е истина.
Какво да не мисли? И изобщо къде са те? В Лондон, Париж, Виена?
— Дръж се, дъще! Вече си по-добре.
— А кога ще си тръгнем за вкъщи, татко? Кажи, кога?
— Веднага, щом състоянието ти се подобри.
Той виждаше, че Нанерл все още се бори със смъртта.
Мамя запя на Нанерл един псалм, който пееше винаги в Залцбург. Нанерл го знаеше едва ли не от рождение. Отпадналото момиче с мъка отвори очи и се заслуша. Мама прегърна Нанерл и като я залюля, както когато беше малка, прошепна:
— Ти си нашата принцеса!
Лека-полека Нанерл започна да оздравява. Заобиколена от грижи, тя чувствуваше, че отново е заела в семейството достойното си място. Татко и мама говореха почти само за нея. Но тя окончателно се убеди, че се намира вън от опасност едва когато татко се оплака от своята подагра. Той каза, че Нанерл била на легло вече цял месец. Дъщерята попита къде е Волферл и татко поясни, че той също е болен. „Брат ми отново иска да ме затъмни“ — реши Нанерл.
Волфганг се изтощи от продължителното боледуване. След пристигането в Хага той легна от ангина, едва оправил се след болестта, почна да го мъчи ревматизъм в ръцете и му се наложи да прекрати упражненията. И тъкмо Нанерл стана от постелята, той легна с температура, повръщане, разстройство и остри спазми в коремната област като тези на сестра му.
Волферл остана на легло много седмици, измъчвайки се, че не може да се упражнява. Честите болести го гнетяха. Плашеше го мисълта, че никога не ще се избави от болките и страданията. Слабостта, която го бе овладяла, изглеждаше унизителна.
Като се почувствува малко по-добре, той веднага изяви желание да стане и татко, въздъхвайки с облекчение, рече на мама:
— Трябва да е бил прав последният лекар, който каза, че децата вероятно са болни от тифус абдоминалис (коремен тиф). — Татко се гордееше със знанията си по латински.
Волфганг изпитваше срам заради немощното си тяло. Опита се да стане, но не можа да се задържи прав — стъпалата и пръстите на краката му бяха като безчувствени. Смяташе се виновен в нещо, но в какво — сам не знаеше. Едва след седмица, когато най-сетне почна да ходи без чужда помощ, родителите си възвърнаха съня.
На тържествата по случай провъзгласяването на принц Орански за глава на Нидерландската република Волфганг и Леополд изпълниха шест композирани от Волфганг сонати за клавесин и цигулка, които момчето бе посветило на принцеса Каролине. Принцът им даде петдесет гулдена и след почти цяла година, прекарана в Холандия, Моцартови най-сетне потеглиха за Париж. Преди заминаването Леополд, обезпокоен от мълчанието на Шратенбах по повод на толкова проточилото се отсъствие, изпрати до архиепископа сонатите, посветени на принцеса Каролине, със скромните почитания на Волфганг.
Леополд остана доволен от топлия прием, който им оказа Грим. Приятелят отново го представи на публиката като капелмайстор на залцбургския архиепископ, уреди няколко концерта у принц дьо Конти и помести в „Кореспонданс литерер“ хвалебствена статия за Моцартови, в която подчерта растящото майсторство на Волфганг като композитор. Ако автор на статията бе сам Леополд, той би я написал в същия дух, затова се възхити от добрия вкус на Грим.
Но минаха два месеца и Леополд разбра, че и в Париж не може да разчита на постоянен успех. Заболя принц дьо Конти и всички концерти в двореца бяха отменени. Аристократите, които ги покровителствуваха досега, се отдадоха на нови развлечения. Луи XV след смъртта на мадам Помпадур си търсеше нова любовница и съвсем бе забравил за музиката. Като видя отново, че разходите почнаха да надхвърлят приходите, Леополд се приготви за път. Граф Арко му изпрати от името на архиепископа кратко благодарствено писмо за „холандските сонати“ и нищо повече.
Господин Грим и госпожа д’Епине, дошли да се сбогуват, ги посъветваха да се върнат през Швейцария, където децата биха могли да свирят пред големия им приятел Волтер — той живееше във Ферни, недалеч от Женева. Леополд смяташе Волтер за проклет безбожник, но разбираше колко важно е да си осигури неговото покровителство.
— Прекрасна мисъл! — възкликна той.
Госпожа д’Епине се въодушеви:
— Лично ще му пиша!
— Волтер я обича, защото тя не се прехласва от възторг пред него — обясни Грим.
— Волтер проявява голям интерес към гении като Волфганг — забеляза госпожа д’Епине.
А Грим добави:
— Надявам се, Леополд, че не изисквате твърде много от момчето Има доста крехък вид.
— Беше болно от тиф в Холандия. Но щом се върнем вкъщи, ще има достатъчно време за почивка. С
