сто гвинеи.
В новото жилище, по-удобно от старото — бяха се преместили от Сейнт Мартин лейн на Ебъри стрийт, — Ана Мария каза на Леополд:
— Близкият допир с нравите на английската аристокрация може да окаже лошо влияние на децата.
Леополд се намръщи:
— Не са чак толкова лоши тези нрави, Версай например е истинска клоака.
— Целият си потен — каза изведнъж тя, — а прозорците са широко отворени.
— Нали е лято.
„Причина за това са преумората и вълнението“ — реши Леополд. Защото стомахът му беше в ред. А щом няма разстройство, според него първият признак на всяко смущение в организма, значи човек е здрав. Но изведнъж почувствува, че ту го облива огън, ту го сковава студ.
Лекарят, когото повика разтревожената Ана Мария, рече:
— Господин Моцарт, силно сте се простудили. Трябва да се обличате по-топло.
Леополд се разболя тежко и остана на легло няколко седмици. Ана Мария, неспокойна, не се отделяше от него. Лондон изведнъж се превърна в мрачен, неприветлив град. От Залцбург не идваха никакви вести. Бах и Манцуоли не ги посещаваха.
Като научиха, че Леополд има силна простуда, и двамата музиканти решиха, че е болен от туберкулоза, и страхувайки се да не се заразят, не идваха у Моцартови. Без тяхната помощ децата не получаваха покани за концерти. Парите лека-полека се топяха.
Леополд се учудваше, че Волфганг не пада духом. Беше забранено да се свири вкъщи. Бах и Манцуоли не канеха момчето у дома си, от страх да не им пренесе заразата; то рядко се появяваше в стаята на баща си, което огорчаваше Леополд, и почти всичкото време прекарваше в кабинета.
Волфганг композираше симфония. Ден след ден, обкрачил високия за него стол, той прекарваше на бащиното си бюро. В главата му непрестанно се въртяха думите на Бах: „Симфонията трябва да има тема, Волфганг, и приятна мелодия.“ Работеше спокойно — никой не им идваше на гости, но и нищо не го вдъхновяваше, затова момчето възкресяваше в паметта си всички пътешествия, всички крале, с които се бяха запознали, и в края на краищата измисли свое собствено кралство, което нарече „Кралство Бах“. Щом Джордж III има кралство, навярно на Йохан Кристиан също му се полага. Представяше си, че е син на Йохан Кристиан, беше му приятна мисълта, че някога и той ще стане крал.
В това въображаемо кралство нямаше нищо отблъскващо и противно, там никой никога не боледуваше, слънцето грееше винаги ярко и топло, не както в Англия. Животът беше прекрасен и той бе щастлив. Спомни си как Бах казваше: „Музиката трябва да пее.“ У Бах тя наистина пееше. И така Волфганг си имаше тема. Погълнат от мисли за своето кралство, той в същото време записваше съзвучията, които бе чувал от Бах. Подражавайки на своя кумир, Волфганг строеше произведението върху контрасти, правейки всичко, за да бъде то мелодично и нежно, както симфониите на учителя му. В симфонията не трябва да звучи печал. Музиката на Бах съвсем не е печална. Спомни си и за кларнетите, които Бах бе използувал в операта си. Като видя Нанерл да го следи с любопитство, той каза:
— Напомни ми да напиша за валдхорните нещо интересно.
— Сам помни — озъби се Нанерл, чувствувайки се притеснена, нещастна и забравена. Волфганг будеше у всички много по-голям интерес от нея, а понякога е същински малчуган — измислил си някакво царство и не иска да каже кой властвува в него; в сравнение със сестра си нищо не разбира от живота. Татко казва на всички, че Нанерл е на дванадесет години, а тя вече навърши тринадесет, кара четиринадесетата — вече е съвсем голяма, докато Волфганг е още дете. Но като видя колко силно е увлечен брат й от работата, все пак му напомни за валдхорните и той, благодарен, целуна Нанерл, а тя се зарадва, макар да си даде вид, че е вече голяма за подобни нежности.
Волфганг скоро завърши симфонията. И когато Леополд окончателно оздравя, Волфганг я подари на баща си.
В душата си Леополд беше много доволен от подаръка и майсторството на сина си, но изобщо не прояви своите чувства — нека Волфганг смята съчиняването на музика за нещо обикновено. Той не се учуди на влиянието на музиката на Бах. Очевидно синът му, както преди, смяташе Йохан Кристиан за най-добрия, най-умния и най-прекрасния човек; все пак като връчваше симфонията, Волфганг горещо прегърна баща си.
Утешавайки се с този спомен, Леополд се зае да наваксва изгубеното време. Поиска от Волфганг да съчини шест сонати за клавесин с акомпанимент на цигулка и виолончело — тях посветиха на кралицата. А когато тя, като прие подаръка, изпрати на Леополд петдесет гвинеи и покани децата да участвуват в програмата на придворните празненства за четвъртата годишнина от възшествието на Джордж III, той окончателно се увери в мъдростта на своето решение да опита щастието си в Англия.
20
Кралят и кралицата похвалиха изпълнението на децата, обаче нови покани не последваха. Суровата политика на Джордж III по отношение на колониите в Америка предизвикваше всеобщо недоволство и през януари 1765 година, тъкмо когато Волфганг празнуваше навършването на девет години, а Леополд мечтаеше за нови триумфи, в града избухнаха бунтове в знак на протест срещу накърняването на предишните свободи от краля. Вълненията бяха потушени по заповед на Джордж III, изискващ безпрекословно подчинение, но недоволството си остана. Кралят заболя и всички дворцови развлечения бяха отменени.
По политически съображения съкратиха и броя на публичните концерти. Изпълненията на Моцартови престанаха да бъдат новост, сензация и аристократите изгубиха интерес към тях. Бах бе затънал в собствената си работа, макар че продължаваше да се занимава с Волфганг, а забогателият Манцуоли кроеше планове да се завърне в Италия; нито единият, нито другият намираха време да се погрижат за Моцартови. Затова веднага щом Леополд забеляза, че разходите са почнали да надхвърлят приходите, реши да напусне Англия.
Волфганг се зарадва на заминаването. Сега, когато интересът към него отслабна, Англия бързо му доскуча. Татко ги заведе с Нанерл да разгледат Тауър, катедралата „Свети Павел“ и Уестминстърското абатство. Линкън Фийлдз и колоната, издигната в памет на, големия пожар от 1666 година, но нима можеше всичко това да се сравни с композирането на музика или с концертите? Като се прощаваше с Бах обаче, Волфганг се разплака и не искаше да си тръгне.
Йохан Кристиан също се разчувствува, а Волфганг повтаряше:
— Няма да се видим вече.
На което Бах отвърна:
— Непременно ще се видим!
— Не, не — упорствуваше Волфганг, — вие никога не ще дойдете в Залцбург, какво ще правите там?
Бах не отговори: момчето навярно има право, Като се обърна към Леополд, композиторът попита:
— А вие няма ли да се върнете?
— От Залцбург? Едва ли.
Англия истински обича вашите деца.
— Така ли мислите?
— Уверен съм, Въпреки разочарованията, постигнали ви напоследък — в гласа на Бах зазвучаха несвойствени за него умолителни нотки, — моля ви, пак елате.
— Няма да можем.
В последния миг Леополд промени плановете си и вместо да се завърне през Париж, реши да отиде в Холандия. Той писа до Залцбург, че нидерландският посланик в Англия настойчиво е молил децата да изнесат концерт пред седемнадесетгодишния принц Орански, който след година трябваше да застане начело на Нидерландската република, и пред бременната му сестра принцеса Каролине. Леополд поясни в писмото си до Булингер: „Нима може да се откаже на бременна жена, а тя много иска да чуе децата; оттам ние, без да се бавим, ще се отправим към къщи.“
