Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Волфганг забрави за времето, престана да мисли за клавесините. Като поовладя клавиатурата, той почувствува прилив на непознато дотогава вълнение. Струваше му се, че не само душата, но и тялото му се намира във властта на музиката. Измени силата на удара и звучните баси изведнъж придобиха страстност и жива топлота. Волфганг забрави, че звукът на клавесина му се е струвал по-точен — какво е това в сравнение с богатството на нюансите, с необятните възможности на пианото? Изпълни го радост, беше готов да свири безкрайно. Разкриваше му се нов език на музиката и той трябваше да го овладее. Като завърши сонатата, Волфганг попита:

— Татко, може ли да се уча да свиря на пиано? При господин Бах, ако той няма нищо против.

Леополд кимна и Волфганг се хвърли на врата му, обсипвайки го с целувки; бащата се почувствува неловко.

— Ти вече не си малък — отрезви той сина си. — Господин Бах ще ти помогне, а това е вече много.

Но Леополд се учуди, когато Бах го повика настрана и му каза, че Волфганг трябва да взема уроци и при Манцуоли.

— При този кастрат?! — възкликна Леополд.

— Джовани Манцуоли е най-добрият певец в Лондон. А може би и в целия свят.

— Познавате ли го добре?

— Да. Той пее в моята нова опера — гордо заяви Бах.

Но Волфганг няма нито глас, нито амбиции да стане певец.

— Нали искате някога да се заеме с композирането на опера?

— Да. — И колкото по-скоро, толкова по-добре, помисли си Леополд, тогава истински ще учудят света.

— Щом е така, той трябва да се учи да композира музика за кастрати. Всички добри опери се пишат за такива гласове.

Леополд разбираше, че Бах е прав, но в душата си се противеше на този съвет. Варварският обичай да се кастрират момченца на възрастта на Волферл, за да могат и като възрастни да пеят със сопранов тембър, се практикуваше въпреки преследването на закона и заплахата от отлъчване от черквата, но Леополд намираше, че Волфганг е още малък да се запознае с подобни неща.

— Освен това той трябва да се научи да пее правилно.

— Много е малък още.

— Ако вашият син се хареса на Манцуоли, певецът може да му уреди изнасянето на публични концерти.

— А това, че Манцуоли е кастрат?

— Ще обясните на Волфганг какво означава да си кастрат.

Задачата не беше лека. Макар Леополд винаги да разговор със сина си като с възрастен, пристъпвайки към този въпрос, той изпита голямо неудобство.

— Разбираш ли, големият оперен певец Манцуоли е кастрат. Когато бил момче, му направили операция и сега не може да има деца, затова пък притежава необикновен глас — висок като лирично сопрано.

— Той мъж ли е?

— Да, в известен смисъл.

— Но не може да има деца?

— Не може.

— Защо?

— Като пораснеш, ще разбереш.

Волфганг се обиди. Усилията на възрастните да скриват нещо от него му се струваха съвсем детински.

— Манцуоли има най-хубавият глас в Лондон — каза Леополд.

— Защото е кастрат ли?

— Навярно.

Бах също разочарова Волфганг. Момчето се надяваше, че композиторът ще му обясни как кастратът става такъв — струваше му се, че той и новият му приятел имат сродни души, — но Бах подчертаваше само едно: несравнимите качества на гласа на Манцуоли — сякаш се бяха наговорили с татко. Самият Манцуоли не се хареса на Волфганг. Студиото на италианеца беше по-малко от това на Бах и обзаведено не с такъв вкус; при запознаването Бах го представи като първия музико16 на Лондон, обаче този „мъжки сопран“ — дебел човек на средна възраст — имаше голям, дълъг нос и грозни, груби черти; тежките клепачи почти закриваха очите му. Волфганг се учуди, че Бах се поклони на Манцуоли толкова ниско, колкото на краля.

— Нима може един осемгодишен хлапак да разбира нещо от музика? — присмя се Манцуоли.

— Изпитайте го.

Въпросите, които Манцуоли зададе на Волфганг за клавесина, бяха лесни и момчето видя, че певецът се заинтересува, макар все още да бе настроен скептично.

— А сега изпей нещо, момченце — пожела той.

— Не умея.

— Искаш да кажеш, че не знаеш как се пее? — Манцуоли погледна многозначително Бах.

— Не, господине; зная, но нямам хубав глас.

— А, отгоре на всичко си и критик. Баста! Аз съм този, който ще реши. Хайде пей, момченце, пей!

— Какво да изпея?

— Каквото искаш, дори „Боже, краля пази“. Ако, разбира се, го знаеш. Патриотизмът е винаги уместен.

Волфганг знаеше мелодията, бяха я изпълнили преди концерта в двореца. Само че много го беше срам от гласа му. Искаше да спре още след първите тактове. Пееше съвсем вярно, но гласът звучеше тънко и пискливо, освен това трепереше.

Кастратът се ухили и насмешливо подхвърли на Бах:

— Момчето явно се нуждае от операция. Тъкмо е в подходяща възраст.

— Не съм го довел при вас да го правите певец — сдържано отвърна Бах, — а просто искам да го научите да композира опери за най-добрите гласове. За такива като вашия.

„Щом поласкаеш някого, у него веднага се пробужда интерес“ — помисли си Волфганг.

— И какво предлагате? — попита Манцуоли.

Нека изпее нещо заедно с вас. Ще видите дали умее да пее в унисон.

Манцуоли запя. Волфганг подхвана мелодията и точно следваше Манцуоли, докато певецът не взе един твърде висок за момчето тон, тогава Волфганг млъкна и с възхищение заслуша италианеца.

Поласкан, без да желае това, Манцуоли пееше като пред пълна зала.

Той имаше звучно и силно сопрано. Волфганг никога досега не бе чувал глас с такава сила и обхват и същевременно така нежен и гъвкав, който преминаваше без усилие от пасаж към пасаж.

Волфганг бе омагьосан от гласа на италианеца.

Певецът му зададе въпроси, свързани с пеенето, и по това как той се оживи, момчето разбра, че е отговорило правилно, и си мислеше: ако ще композира опери, то ще бъде само за такива гласове.

Манцуоли, възхитен от способността на Волфганг да усвоява, започна безплатно да го занимава няколко пъти седмично.

— Това е необикновено дете — каза той на Бах, — да го учиш, е истинско удоволствие. Никога не ще стане певец, но разбира онова, което му говоря за изкуството да се пее, включително за тънкостите, в постановката на гласа. Необикновено впечатлително е. Попива като гъба всичко, което му говориш.

— Същото е и на моите уроци — поде Бах, — когато го уча да свири на пиано и на правилата на композицията. Волфганг е рядко чувствителен към музиката, притежава изключителна способност да я поглъща.