Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

чиято музика така му бе допаднала. Към края импровизацията напълно придоби стила на Бах.

Кралят енергично закима в знак на одобрение и обяви:

— Не, невъзможно е да се надмине Хендел. Сред композиторите той няма равен на себе си. Само глупаците и невежите могат да мислят иначе. Прави ли сме, Бах?

— Естествено, ваше величество — потвърди Бах, който беше се приближил след свършването на импровизацията.

— Хареса ли ви как момчето изпълни Хендел?

— То е прекрасен органист, ваше величество.

— Грим има право. Импровизирайки на тема от Хендел, то не направи нито една грешка.

Татко, благодарен на съдбата за това, че само Бах — такъв риск! — забеляза своеволието на Волфганг, каза:

— Ние сме ваши най-покорни слуги, ваше величество.

— Ваше величество, позволете на момчето да изсвири една соната заедно с мен — помоли Бах.

— На прима виста? — със съмнение запита кралят.

— Уверен съм, че ще се справи. Ако ваше величество разреши.

Волфганг не се стърпя.

— Много ви моля, ваше величество, много! — възкликна той.

— Но вие сте твърде малък, за да свирите с такъв бележит музикант като Бах.

— Ще се справя, ваше величество.

Бах настани момчето пред себе си и изсвири няколко такта, Волфганг продължи и така свирейки поред, те изпълниха безупречно цялата соната, сякаш имаше един-единствен музикант.

Кристиан Бах не отрони ни дума за това, че Волфганг използува за импровизация тема от него, а не от Хендел; засегна този въпрос едва когато бащата и синът отидоха в неговото студио, недалеч от двореца. Бах окачестви постъпката като комплимент за себе си, а не като шега с краля, и каза на Леополд:

— Ще бъда радостен да представя вашите деца на лондонския музикален свят.

Волфганг хареса модерното студио на Бах, обзаведено в стила на версайските приемни и с изглед към Грийн парк. В него имаше клавикорд, клавесин, орган и пиано: освен това за разлика от повечето музиканти Бах дори вкъщи се обличаше богато и изискано.

На Леополд не му харесваше твърде увлечението на сина му по Бах. Но какво да се прави, този композитор, изпълнител и учител по музика на кралицата добре познаваше музикалния свят на Лондон и се ползуваше тук с голяма известност.

При това Бах произхождаше от известен род. Той спадаше към шестото поколение музиканти. Баща му, старият Йохан Себастиан Бах, макар само кантор15 и при това лутеран, се смяташе за прекрасен музикант и имаше няколко отлични в музикално отношение синове. Но с него Леополд никога не се бе срещал, тъй като невидима стена разделяше лутеранска и католическа Германия. И макар музиката на стария Йохан Себастиан Бах, умрял преди четиринадесет години, да бе написана за лутерански богослужения и никога да не се изпълняваше в католическия Залцбург или във Виена, произведенията на онези негови синове, които се ползуваха с най-голяма известност, бяха стигнали до Леополд, Той даваше на Волфганг да свири сонати от Карл Филип Емануел и пиеси за орган от най- стария син, Вилхелм Фридеман.

Но най-вече се говореше за Кристиан Бах, най-младия от единадесетте синове на стария Себастиан; той бе напуснал Германия, за да стане ученик на прочутия италиански педагог падре Мартини и впоследствие прие католичеството, за да могат оперите му да се изпълняват в Италия. Сега след смъртта на Хендел Кристиан Бах беше най-известният музикант в протестантска Англия, макар да си оставаше католик.

„Нима в Лондон предпочитат немската музика?“ — чудеше се Леополд.

— Господин Моцарт, в Англия сега не съществува английска музика — сякаш отгатнал неговите мисли, рече Бах, — само италианска и немска: Пичини и Хендел.

— И Кристиан Бах — добави Леополд и си рече наум: „Който е взел по малко и от единия, и от другия.“

— Благодаря, но не бива да се приема нищо на доверие.

— Повярвайте, аз съм лишен от тази слабост.

Леополд внимателно преценяваше скъпото облекло на Бах, пълното му лице с проницателни очи и високо чело и си мислеше дали той искрено се е заинтересувал от Волфганг.

През това време Волфганг разглеждаше пианото.

Той вече бе виждал няколко такива инструмента и дори бе свирил по малко на тях, но пианото на Бах изглеждаше по-хубаво от другите, затова нямаше търпение да го опита час по-скоро. Умолително погледна Бах и композиторът каза:

— Ако ти позволи баща ти.

Давал съм на Волфганг да свири сонати от вашия брат Карл Филип Емануел — каза Леополд. — Според мен те са необикновено ярки и мелодични, но са предназначени главно за изпълнение на клавесин. А малкото произведения на вашия баща, с които съм имал възможност да се запозная, са написани изключително за орган.

— Баща ми беше малко старомоден, особено когато се отнасяше до пианото, но съм убеден, че на този инструмент принадлежи бъдещето.

— Не видяхме никъде да си служат с него.

— Още не е на мода.

— Това ли е единствената причина?

— Хората не са свикнали. Пианото е инструмент нов, необикновен, още не си е спечелил слава. Видяхте как се гордее кралицата с нейния клавесин.

— А вие свирили ли сте на пиано пред публика?

— Не, Лондон още не е готов да го възприеме, но това скоро ще стане. — И Бах добави: — Мисля, че веднага щом публиката истински опознае пианото, при това, ако го поусъвършенствуват, то ще измести клавесина.

— Отведнъж ли?

— Може би след десет години или двадесет, ала не се съмнявам, че в края на краищата пианото ще стане най-любимият солов инструмент.

— Но защо? — попита Волфганг, докоснал се до малкия стегнат правоъгълен инструмент. Той беше от хубав махагон, обаче отстъпваше по красота и размери на дворцовите клавесини, на които бе свирил.

— Звукът е по-богат, по-силен и с повече нюанси.

— Тогава защо не свирят на него?

— Господин Бах вече ти обясни. — Леополд почна да губи търпение.

— Само за това ли?

— Хората се боят от новото — спокойно обясни Бах.

— Дори и в музиката?

— Да, Волфганг, особено в музиката.

— Татко, може ли да посвиря на пианото?

Леополд неохотно се съгласи.

Бах сложи на пюпитъра една от сонатите си и кимна на Волфганг да започне. За миг Волфганг застина в нерешителност. Макар това пиано да будеше любопитството му и да му се искаше много да тръгне по стъпките на новия си приятел, Волфганг се страхуваше да не измами неговите очаквания. При това пианата, на които бе свирил досега, имаха неприятен тембър, звучаха твърде силно, твърде резонираха, а и фалшивеха. Но да се откаже, беше късно.

Започна бавно, неуверено. Както се опасяваше, звукът на пианото отново се оказа доста силен и по- резониращ, отколкото трябваше. Липсваха му чистотата и ясният тон на клавесина. Някои клавиши доста дълго задържаха звука. Не, той не можеше да се довери на този инструмент с неговото толкова неточно и неравно звучене. Особено го смути фортисимото, несравнимо по-силно, отколкото на клавесина или клавикорда. Не е чудно, че музикантите наричаха този инструмент „клавесин-чук“. И все пак Бах и татко изглеждаха доволни от неговото изпълнение. Волфганг изведнъж почувствува увереност в себе си. Ухото му откриваше нови нюанси при всеки тон.