върнат, а и никой не се интересуваше от това.
На вечерята, уредена от Хагенауер в дома му по случай завръщането на Моцартови, всички разговори се свеждаха до тяхното пътешествие.
— Кажи, Леополд, мадам Помпадур наистина ли е чак толкова хубава? — полюбопитствува Хагенауер.
— По-скоро бих я нарекъл представителна, отколкото красива. Напомняше ми императрицата.
Хагенауер се смути, а Леополд неволно се усмихна на наивността на своя приятел.
— Нима англичаните пеят и оперните арии на ужасния си език? — попита Баризани.
— В Лондон всички опери се изпълняват на италиански.
— Волфганг действително ли се хареса на Рамо и Бах? — интересуваше се Венцел.
— Да. И на Манцуоли също. Като заминаваше за Италия, прочутият певец ни покани да му гостуваме там.
— А подаръците, подаръците? — За подаръците искаха да знаят всички. — Наистина ли са от Луи XV и от крал Джордж III?
Леополд с гордост показа златната кутийка за енфие, подарена му от френския монарх, и поясни:
— Англичаните предпочитат да даряват пари. — После каза на Нанерл и Волфганг да донесат най- разкошните подаръци, а сам даваше пояснение: Дузина златни часовници, две дузини кутийки за енфие, някои със златни и сребърни инкрустации, обеци от слонова кост и от бисери, четири златни пръстена, скъпа кутия за писмени принадлежности от сребро със сребърни пера, за да може Волфганг да композира, когато е на път, две шпаги, украсени със скъпоценни камъни, холандски дантели, английски шапки, фламандски плащове, френски пелерини и кутийка от чисто злато — с клечки за зъби.
Леополд млъкна за малко, за да даде възможност на затаилата дъх аудитория да оцени чудните подаръци, и Булингер забеляза:
— Тези подаръци навярно възлизат на хиляди гулдени.
— Икономът на Луи XV ми съобщи, че ако някога пожелая да продам златната кутийка за енфие, кралят щял да я откупи за няколкостотин гулдена.
Гостите се полюбуваха на кутийката, а после Булингер попита:
— Вие навярно сте спечелили но време на пътешествието не по-малко от десет хиляди гулдена.
Радостно оживеният Леополд изведнъж помрачня, подозирайки някаква клопка.
— Не забравяйте, че ми се наложи да похарча цяло състояние, за да не се изложа пред аристокрацията като бедняк. А колко ми е струвал всеки концерт, трудно можете да си представите. Съмнявам се дали сме покрили всичките разноски.
Шахтнер се учуди, че Волфганг почти не е порасъл през тези три и половина години. И докато Леополд изброяваше знатните господа, пред които децата бяха изнасяли концерти, Шахтнер внимателно се вглеждаше в брата и сестрата. Момичето има горд вид като баща си, но на Волфганг безспорно са му дотегнали подаръците. Чертите на момчето сякаш са станали още по-деликатни, мислеше си той, а бледостта и слабостта му показват, че болестите не са го щадили. Волфганг обаче не беше го забравил като го видя, се хвърли на шията му и особено се оживи, когато Шахтнер рече:
— Покажи ми новите си сонати.
— Написах към тях и вариации, те непременно ще ти харесат.
Но преди Волфганг да тръгне за нотите, в разговора се намеси Ана Мария. Тя доведе за ръка Нанерл и попита:
— Е, кажете, Андреас, нали много е порасла?
— Много, пък се е и разхубавила.
Нанерл пламна и за да скрие смущението си, показа на Шахтнер холандските си дантели.
— Прекрасни! — изрази възхищението си той. — Ти си щастливка.
Ана Мария изпрати Нанерл и Волфганг при другите гости и едва тогава попита:
— Негова светлост сърди ли се на Леополд?
— Откъде накъде?
— Вие отлично знаете, Андреас, че Леополд получи отпуск само за една година.
— Без съмнение Леополд е знаел всичките условия.
— Не отговаряте на въпроса ми.
— Следния път, Ана Мария, искайте съвета ми преди да заминете, не после.
— Но Леополд е толкова упорит!
Сякаш доловил, че става дума за него, при тях дойде Леополд и Шахтнер тутакси попита:
— Смяташ ли да приключите с пътуванията?
— Нито един разумен музикант не би взел такова глупаво решение.
— И все пак си разчитал, че ще ви посрещнат тук с отворени обятия.
— Нима направих малко за прославата на Залцбург?
— Но с цената на какво? Децата изглеждат много слаби и бледи.
— Те доста боледуваха — въздъхна Ана Мария. — Сега вече ще си починат.
— Кажи, Леополд, колко спечелихте? Като приспаднеш всички разходи.
— Защо те интересува това? — слиса се Леополд от любопитството на приятеля си.
— Искам да зная дали е заслужавало да се рискува толкова.
Леополд направи знак да мълчат — към тях идваше граф Арко.
Забеляза, че камерхерът е остарял, чертите на лицето му се бяха удължили, станали по-остри.
— Моцарт — обяви граф Арко без всякакво предисловие, — негова светлост желае синът ви да напише музика към първа част на Драматичната оратория „Дългът на първата, най-важната божа заповед“. Хайдн и Адлгасер композират за втората и третата. Момчето трябва да пише музиката в резиденцията, за да не възникнат съмнения по отношение на неговото авторство.
— Нима негова светлост се съмнява в това, че Волфганг сам е съчинил изпратените от мен сонати?
„И още как — помисли си граф Арко. — Тъкмо затова иска да го затвори в двореца.“ А добави на глас:
— Трудно може да се повярва, че едно единадесетгодишно дете може да напише такива зрели творби.
— Волфганг беше на девет, когато съчини френските и английските сонати.
— Още по-добре, значи сега няма да има нужда от ничия помощ.
Леополд не възрази. Тонът на граф Арко ясно показваше, че по-нататъшният спор е безсмислен.
Графът продължи с печална усмивка:
— Цялото ми семейство ви благодари за поднесените съболезнования.
— Графинята ни удостои с приятелството си — отвърна Леополд. — Смъртта й беше тежка загуба за всички нас, особено за Волфганг — тя много го обичаше.
— Писа колко й харесвало момчето.
— Графиня ван Ейк беше необикновена жена. Познанството с нея за нас е голяма чест.
Приближиха ги и други гости и графът отново заговори с официален тон:
— Ораторията трябва да бъде готова след месец, за годишнината от ръкополагането на негова светлост. Той очаква да получи произведение, достойно за важността на това събитие.
— Цял месец? — Леополд се разсмя. — Огромен срок, драги графе.
— Предполагам, че синът ви няма да измами нашите очаквания — сухо каза граф Арко. — Това би било голямо разочарование за негова светлост.
Защо татко се безпокои? Волфганг бе напълно сигурен в себе си. Издържа такова изпитание у принц дьо Конти, а тогава знаеше много по-малко. От това как той, Волфганг, ще се справи със задачата, до голяма степен зависят авторитетът и положението на баща му; момчето разбираше това, но татко не трябваше да се тревожи, всичко ще бъде наред. Сюжетът на старата мистерия18 беше скучен, ала да се съчини музика към нея не представляваше трудност. Волфганг бе слушал доста оратории и прекрасно помнеше как се строи тяхната композиция. Достатъчно беше един път да чуе нещо, за да възпроизведе лесно неговата форма. И все пак когато зад него се затвори вратата на чакалнята, където трябваше да композира в компанията само на един лакей, татко имаше такъв вид, сякаш са хвърлили сина
