Стигнахме Воргл, слава богу. Пътуването е приятно и съвсем удобно. Как е настинката ти? Кажи на Шахгнер, че пея «Тралалера», и татко твърди, че сега, когато съм далеч от Залцбург, не бива да слагам захар в супата си. Поздрави всички мои добри приятели, също Барбара и Тереза. Както казва татко, щом сме добре, другото е почти без значение. Целувам ти ръцете хиляди пъти.
Леополд не беше толкова оптимистичен по отношение на пътуването, колкото Волфганг. Необходими бяха десет опасни, трудни дни, за да се пресекат Алпите. Дори след като каза на сина си: „Италия е родина на музиката, най-големите немски майстори Хендел, Хасе, Глук. Бах са учили там“, продължи да се опасява как ще ги посрещнат и как ще се придвижват по заледените пътища, през затрупаните със сняг планински проходи и лавиноопасните места.
Следните няколко дена Леополд неведнъж съжали, задето предприеха това пътуване, особено през зимата. Нищо като че не тревожеше жизнерадостния Волфганг, който продължаваше да се опива от сладостта на пътуването, докато Леополд беше в постоянно напрежение: тъкмо си отдъхнеше, като навлезеха в някоя широка долина в Тирол, след нея идваше нова тясна клисура. Често минаваха под стръмни урви, покрити със сняг. Кочияшите, които наемаше, бяха опитни, знаеха кога снегът е безопасен и няма изгледи да стане срутване, но никой не можеше да бъде напълно сигурен. Навлязоха в теснина, където скалите бяха само на два-три метра едни от други. Покриваше ги дебел сняг, който сякаш почна да се свлича към тях, дори кочияшът изглеждаше разколебан и уплашен, а Волфганг си тананикаше един алегров пасаж, италиански по своето бързо, стремително темпо. Когато кочияшът спря в началото на теснината, Леополд неочаквано за себе си изрече:
— Кой дявол ме накара да тръгнем за Италия!
Волфганг попита:
— Какво има, татко?
И кочияшът на свой ред:
— Как мислите, господин Моцарт? Там горе има много сняг. — Облечен с кожена шуба, той беше блед и напрегнат.
„Може да стана причина за смъртта на всички ни“ — помисли си Леополд, но да се върнат назад, бе още по-лошо.
Едва излязоха от теснината и тутакси след това снежна лавина се свлече с грохот и затрупа пътя. Но нямаше време да се порадват на отърваването си, защото сега пътуваха по заледен планински път с дълбока пропаст от едната страна и стръмна, отвесна скална стена от другата, така че не можеха да обърнат назад, дори да желаеха. Конете се хлъзгаха по леда и в един ужасен миг на Леополд се стори, че политат в долината под тях. Каретата изведнъж силно се разтърси и това изтръгна Волфганг от музикалната му унесеност; той извика от страх и Леополд закри очите му, за да не види детето страшната катастрофа, после го погали.
Дълго след като кочияшът бе успял да задържи конете, Леополд чувствуваше виене на свят и ревматизмът в раменете пак се обади, а Волфганг така стискаше ръце, че кокалчетата му побеляха.
Леополд се питаше дали не е остарял — така обичаше да пътува досега. Винаги, когато напускаха Залцбург, прекосяваха планини. Но те никога не са били толкова много, толкова безкрайни и толкова опасни. Пишеше до вкъщи при всяка възможност и това бе известна утеха.
На Коледа 1769 година, две седмици след като напуснаха Залцбург, пристигнаха в Роверето, малък град в Северна Италия. Тук нямаше сняг и лед и възвишенията бяха само средно големи хълмове. Леополд веднага се упъти към най-известната черква да благодари на бога за благополучното пристигане и тогава срещна един стар приятел.
Барон Кристиани се зарадва, като го видя. Той пазеше най-мили спомени за дните, когато бе ученик на Леополд по цигулка в Залцбург. Знаеше, че сега Волфганг Моцарт е тръгнал на турне из Италия. Каза на бащата:
— Господин Леополдо, за нас ще бъде удоволствие да чуем вашето чудо на природата.
Леополд, да не остане по-назад — защото баронът, бивш папски наместник в Залцбург, сега управляваше Роверето от името на Мария Терезия, — отговори пламенно:
—
Това ласкателство, изречено от бащата, още смущаваше Волфганг, когато на следната вечер свири пред барон Кристиани и най-изтъкнатите граждани на Роверето. Барон Кристиани извика: „Това момче е чудо на природата!“ Гостите му възкликнаха: „Браво, Моцарт!“, а татко отвърна: „Вие всички сте simpatici23 нещо присъщо за тази велика страна“, но Волфганг помнеше как татко мразеше Лоли и другите италианци, покровителствувани от Шратенбах.
Баронът обаче изглеждаше искрен. Изтъкна, че не може да плати на Моцартови, защото са негови гости и такава постъпка би била обидна, но че ако Волфганг свири в неговата църква, това щяло да помогне за спасението на душите им. Той толкова настояваше, че Волфганг почти му повярва и разбра, че татко също е съгласен.
Органовият рецитал бе отреден само за благородниците и музикантите от Роверето, но докато Волфганг пътуваше към църквата в седията24 на барон Кристиани, наобиколи го тълпа, която растеше с всяка стъпка на конете. Хора се стичаха отвсякъде. Монахини хвърляха цветя в краката му. Майки издигаха бебетата си високо, за да го видят и да ги осени вълшебството му. Когато достигна църквата, имаше чувството, че всеки от Роверето е дошъл да го чуе. Тълпата бе станала толкова голяма, че момчето трябваше да влезе от задния вход и едри, здрави свещеници му разчистиха пътя до органа. Все пак когато засвири, в претъпканата черква настъпи пълно мълчание. Мнозина слушаха със затворени очи и затаен дъх. Ала веднага щом свърши, отекнаха екзалтирани викове:
— Браво, Моцарт! O benedetto! O Dio!25
Във Верона го поканиха да свири във Филхармоничната академия. Това бе голяма чест. Никой по-млад от двадесет и една години не беше свирил досега в това прочуто учебно заведение и много преподаватели по музика дойдоха да го чуят. Изпълни на прима виста един концерт за клавесин неизвестни нему сонати и композира финал към тема, дадена му от професор по хармония.
Пиетро Мантова, професорът по хармония, заяви:
— Господин Амадео Волфганго Моцарт е голямо чудо за Верона — второто след Катуп. Единствено Данте би могъл да го възхвали достойно.
Двама веронски поети разбраха намека и му посветиха блестяща ода и сонет. Позира за прекрасен портрет с маслени бои: както стои до клавесина с една от композициите си на пюпитъра, облечен в любимия си аленочервен жакет, с леко напудрени светли коси.
Татко ликуваше от това преклонение. Писа на мама, че портретът е великолепен, че на него Волфганг изглежда много хубав — прилича на нея.
Волфганг обаче смяташе възхвалите за прекалени. Не беше направил нищо по-различно от досега. Когато го назначиха за капелмайстор на Веронската филхармонична академия, прие това като нещо неизбежно.
Успехите му продължиха в Мантуа и Кремона, ала в Милано, първата им по-съществена цел, ги очакваше неприятна новина. Граф Фирмиан, генерал-губернатор на Ломбардия и върховен представител на Мария Терезия, при това стар приятел и покровител, не можеше да ги приеме веднага, но уведомиха Леополд, че след седмица-две е възможна аудиенция. Оставаше само да се чака и Леополд опита да посмекчи разочарованието си, като отиде на опера.
Волфганг се радваше, че ще останат известно време в Милано, защото възможността да види тук повече опери го изпълваше с радост. Обзет от непреодолимо желание да изрази чувствата си имаше толкова впечатления, написа дълго писмо на Нанерл. Беше 26 януари, навечерието на четиринадесетия му
